Слънцето.
То беше символът на земния живот.
От него бяха топлината и светлината.
Но то не стоеше на едно място.
Движеше се към своя залез.
Не искайки да останат в студ и тъмнина, хората го следваха.
Едва го догонваха, за да не се скрие от очите им.
Вървяха след него, защото се страхуваха от нощта,
в която всичко умира.
Заживяха, скитайки в здрача.
Вярваха,
че един ден Слънцето ще ги отведе до тяхното
сигурно,
топло
и светло бъдеще.
Тези, които остаряваха,
които се разболяваха тежко,
на които силите им свършваха,
които се отчайваха –
те падаха,
спираха,
губеха Слънцето от очите си,
гледаха към залеза и към тези, които ги оставяха,
и потъваха в мъчителна нощ,
без да разбират,
че отдавна вече са загубили Живота…
*
Откакто се помнех на тази земя,
живеех задъхано в преследване на Слънцето.
Животът ми беше изтъкан от страх.
Пътят ми беше постлан с несигурност.
Всичко, което имах,
всичко, което можеше някога да имам,
беше обречено,
ако не смогнех да догонвам Слънцето.
Беше мъчително.
Беше изнурително.
Беше безперспективно.
Беше абсурдно!
Исках това да свърши.
Сега!
Спрях
и се обърнах.
Тогава видях паднала на земята жена.
Беше млада.
Беше изтощена.
Протегна ръка към мен:
– Помогни ми! –
помоли през сълзи тя –
Не ме оставяй!
Покрай нас задъхано пробягваха само уплашени гърбове…
– Вървим в грешната посока – казах ѝ.
– Знам, –отвърна тя –
но ме е страх да остана сама.
Изправих я.
Казах й:
– Грешно е да търсим Живота там, където той приключва.
Трябва да обърнем посоката!
Двамата застанахме с гръб към залеза.
Хванах нежно ръката ѝ.
Тя здраво стисна моята.
Попитах я:
– Можеш ли да отстояваш?
Тя кимна.
Можеше.
Закостенели в своите вярвания,
мнозина се опитаха да ни разубедят.
Но нямаше предупреждение,
нито довод,
нито увещание,
нито сълзи,
нито пък друга сила,
която да промени решението ни.
Тогава попитах:
– Можеш ли да устояваш?
Жената кимна.
Можеше.
Защитавайки своите вярвания,
мнозина ни заплашваха,
подиграваха,
обиждаха,
хулеха,
заплюваха,
блъскаха,
удряха…
Но нямаше сила, която да скърши взетото от нас решение.
*
Слънцето потъна зад хоризонта.
Изчезнаха последните му лъчи.
Изчезнаха последните задъхани гърбове, които го следваха.
Настъпи непрогледен мрак.
– Най-трудното свърши – казах аз.
– И сега какво? – попита жената.
Тръпнеше.
Беше уплашена.
– Сега идва най-страшното –
отвърнах. –
Сега всичко мъртво ще си отиде.
Жената се притисна о мен.
– Мислех, че вече си е отишло…
Прегърнах я.
Попитах я:
– Готова ли си да бъде Животът?
Усетих, че кимна.
Беше готова.
– Тогава хвани здраво ръката ми,
и каквото и да се случи,
не се страхувай,
не съжалявай за нищо,
стой твърдо с гръб към залеза,
дръж очите си отворени
и чакай…
Ръцете ни се сключиха в здрав съюз.
– Какво да чакам?
– Просто чакай!
Отдадено.
*
Откъм залеза се появи силно течение,
което с ужасяващи звуци
засмука всичко мъртво:
отнесе всяка вещ,
оголи телата ни от дрехите им,
изрони земята под нозете ни.
Струите му станаха всепроникващи.
Започнаха да разтварят и да отнасят
косите ни,
кожата ни,
мускулите ни,
костите ни,
желанията ни,
убежденията ни,
представите ни,
мислите ни…
Накрая остана само едно:
непоклатимата воля,
насочена към Живота.
И Той изгря.
