Но въпреки, че за нея не можело да се каже, че е хубава, тя не спирала да вярва във всичко красиво; въпреки, че съпругът ѝ се отнасял зле с нея, тя не спирала да вярва в любовта; и въпреки, че децата ѝ вървели по-скоро по стъпките на баща си, като попивали неговия пример, тя не преставала да вярва във всичко разумно и добро; без значение, че била заобиколена от всякакъв вид мръсотия, жената не спирала да вярва във всичко чисто и свято; и без значение, че за тежкия труд, който полагала за препитание на семейството, получавала несъразмерно ниско заплащане, тя не спирала да вярва в истината и справедливостта…

     Но жената не само вярвала във всичко изброено дотук, но и го въплъщавала във всяка своя дума и във всяко свое действие.

     Когато времето било хубаво, веднъж седмично жената отделяла по няколко часа за себе си, в които да се усамоти и да се откъсне от изнурителното си сиво ежедневие. Тогава тя отивала сред природата, на една тиха, закътана полянка, цялата обградена от млада, рехава гора. Там, сред свежата трева и хилядите пъстри цветя, и под лъчистото синьо небе жената изливала в простора своята мъка и така, събрала малко утеха, отново се връщала към своите житейски задължения.

     В един прекрасен пролетен ден, когато дърветата били уханно разцъфтели, когато поляните се били нагиздили с пъстри нежни цветчета, когато пчеличките жужели и птичките пеели радостните си песни, жената отново тръгнала нагоре през гората, за да стигне до своята висока и закътана полянка. В онзи ден тя се чувствала душевно и физически толкова отпаднала, че само се молела да стигне до любимото си местенце, преди окончателно да ѝ свършат силите.

     Чувствала се толкова самотна, толкова неразбрана и изоставена, че дори и слънчевата ароматна прегръдка на природата не можела да ѝ донесе утеха. Женските ръце обречено милвали корите на дърветата, покрай които минавали, докато изтощените нозе с мъка преодолявали дългия баир.

     Накрая жената излязла на грейналата полянка и се сгушила в хладните ѝ треви. За миг си помислила, че това може да е сетният ѝ час. Тогава си спомнила една песен, която научила от своята майка, тъй като тя често си я бе пяла приживе, а на смъртното си легло беше помолила дъщеря си да ѝ я изпее за последен път, след което си беше отишла с усмивка на лицето.

     В голямата си неволя жената решила сама себе си да утеши с тази песен и тихичко си я запяла:

     „Черен е цветът на косата на моя истински любим.
     Устните му са червени, като красив букет от рози.
     Той има най-милата усмивка и най-нежните ръце.
     Обичам всяко място, на което стъпват нозете му.

     Обичам любимия си и той знае добре,
     че обичам земята, по която върви.
     И моето единствено желание е да дойде денят,
     в който с него двамата ще сме едно…“ *

     Когато и последната дума от песента се разтворила във въздуха, от рехавата гора излязъл млад, снажен и красив мъж, който се приближил към жената. Косата му била черна, а устните му били пълни и красели лицето му със своята искрена усмивка. Той внимателно протегнал силната си, но нежна ръка, с която помогнал на жената да стъпи на краката си. Тя се изправила и, въпреки че виждала този приказно красив мъж за първи път, веднага разпознала в него своя истински любим, в чийто образ било въплътено всичко истинско, красиво, чисто и добро, което изпълвало изтерзаните женски гърди.

     Мъжът обвил жената в светлата си и топла прегръдка и всяка нейна телесна и душевна болка останала далеч и напълно забравена. Жената затворила очи и се отпуснала в тази обграждаща и проникваща я любов. На свой ред тя протегнала ръце, за да прегърне любимия си, но когато го направила, те минали сякаш през нищото и се сключили около самата нея. Коленете ѝ ударили земята и тя отново паднала в своите физически и душевни болки.

     „Кой си ти?!“, проплакала жената.

     „Аз съм твоят покой“, чула тя в сърцето си.



– – – – – – –
*Превод на част от текста на песента от второто предложено тук видео