Меки сенки очертават зъберите и кулите на свещения град в напоения със светлината на кръглата луна въздух.

   Ширналата се долина е изпълнена със сребристо сияние, стелещо се като искряща слана над оголените върхове на юдейската планина.

   Далеч зад себе си оставихме градската стена и сега пред нас се разстила малка маслинова гора.

   Като сивозеленикав облак се е сгушила тя в стръмния склон на хълма.

   А близо до отвесните скали са засадени в редици строги, тъмни дървета - личи, че човешка ръка ги е подредила така - и сега те се извисяват над сивозелената листва като сонм наметнали черни брони стражи.

   Цари пълна тишина.

Но какъв е там, на края на маслиновата гора, онзи бял силует, хвърлящ светлата си сянка върху покрития с асфодели склон?

   Наистина! - Там нещо помръдва!

   Някакъв човек!

   Облечен в бяло, той излиза предпазливо напред, слага ръка над очите си, защото лунната светлина го заслепява, и внимателно оглежда пустата околност...

   Недалеч минава път, водещ към планината.

   Сякаш светла връв, изтървана по невнимание от някого, се белее той там.

   Лесно може да бъде проследен с поглед до мястото, където се изгубва нагоре между струпаните отпред скали.

   Съгледвачът се озира на всички страни, но явно не намира нищо, което да го обезпокои.

   Ето че се връща назад в синкавата сянка и изчезва между маслиновите дръвчета.

   Какво ли искаше той?

   А там пак просветва нещо бяло; но този път май са повече хора, защото между извитите стволове проблясват и се скриват едновременно няколко бели петна.

   Ето - един от тях излиза на открито.

   Не, - още един!

   Те носят нещо.

   Като че ли някакъв тежък, скъп товар...

   Сега се подават още двама и вече става ясно, че това, което четиримата се стараят тъй внимателно да пренесат, е сякаш човек, или човешко тяло.

   Той също е завит в бяло, като тях самите.

   Какво ли всъщност е станало? -

Те безмълвно пресичат осеяния с асфодели склон и излизат на пътя.

   Сега още по-ясно се вижда, че носят едного от своите.

   Но това, изглежда, е мъртвец!

   Под коленете му са подпъхнали дълго платно, преметнато през раменете на първите двама.

   Те държат с две ръце усуканото платно, прехвърлено през раменете им, и техният товар явно не е лек.

   А вървящите зад тях крепят горната част на тялото: - през гърба и под мишците.

   Главата му е като че ли облегната на техните рамене.

   Трудно пристъпват четиримата...

   Бавно крачат те напред.

   Дълго вървят така и фигурите им губят постепенно очертанията си, после предпазливо спират, за да отдъхнат.

   Те сякаш отново оглеждат с търсещ поглед местността; но и по време на почивката крепят най-внимателно своя мъртвец в същото положение, в което го носеха досега.

   Много трябва да са го обичали, когато е бил още между живите! -

   Не се носи така човек, който не е бил обичан!

   Изпълнени с благоговение го носят те...

Ето че тръгват отново.

   Съвсем близо са вече до планината.

   Съзираме ги още само като бяло петно, пълзящо бавно напред, и който не ги е видял преди това, едва ли би ги различил вече по осветения път.

   Сега те свиват към скалите, зад които пътят се губи.

   Скриват се вече от погледа ни...

   Сребристосияйната светлина на луната залива цялата околност.

   Всичко пак е така, сякаш никой никога не е вървял по този път...

Изведнъж отеква неистов вик - оттам, където редицата тъмни стволове се извисяват над маслиновата гора!

   След него се чуват и други викове, - груби, като шумни проклятия на разярени войници - и в мрака светва червеното сияние на факли, отдалечаващо се бързо, заедно с гълчавата, към градската стена.

   Светлината на факлите се вижда само докато озарява още тъмните отвесни скали и редицата мрачни дървета.

   След това заревото им е погълнато без остатък от ярката лунна светлина.

   Нищо вече не се забелязва.

   Пътят към градските порти не се вижда оттук, иначе бихме съзрели отново червенеещите се факли в сянката, хвърляна от градската стена.

А на голия хълм край града се откроява побити три кръста.

   На два от тях още личат разпнатите, но третият сякаш е празен...

   Да, ясно се вижда, че е празен!

   Толкова е светло тази нощ.

   Но защо тогава е бил поставен този кръст?!

   На него трябва да е бил разпънат някой!

   А защо са го свалили? - -

   Дали не е онзи, когото белите мъже отнесоха оттук??

   Тогава неговият край трябва да е бил бърз, защото понякога те висят там дни наред, сякаш мъртви, докато не изреват внезапно като диви зверове, давайки знак, че не са още свършили.

   Може би този човек не е могъл да понесе болките, или пък е бил почти бездиханен вече от изтезанията на римските войници още преди да го разпънат.

   Но защо е бил свален от кръста? -

В малката маслинова гора отново цари покой.

   Нека отидем нататък и видим каква е била причината за този шум.

   Сега там сигурно няма вече никой.

Но това не е маслинова гора!

   Това е отворената градина на някой богат човек!

   Една хубава пътека ни отвежда сега до високите тъмни дървета.

   А това там, в скалата, не е ли издълбан отвор?

   Наистина! - Някакъв гроб!

   Тъмно е тук, защото лунната светлина е засенчена от отвесните скали, а ние нямаме светилник.

   Пещерата продължава сякаш дълбоко навътре, но не бива да пристъпваме по-нататък, за да не пропаднем в някоя скрита пропаст.

   Но ето, отново се приближава и друга фигура, също в бяло!!

   Кой ли може да е това?

   Сигурно собственикът на градината!

   Но какво търси тук през нощта?...

   - Оногова ли търсите, който бе погребан тук?!

   - Не, не сме чули някой да е бил погребван тук, - просто видяхме как четирима мъже, облечени като тебе, отнесоха от тази градина един мъртвец към планината, а после чухме силен шум и видяхме сиянието на факли.

   - Запазете тогава като своя тайна онова, на което сте станали свидетели, - - но знайте: този, когото сте видели да отнасят, загина наистина в мъки, и все пак той е жив!

   - Видяхме преди малко, че един от кръстовете, издигнати на голия хълм, е вече празен, а все някой трябва да е бил разпнат на него. - Не е ли бил онзи, за когото говориш?!

   - Той беше наистина! - И той е мой брат! - И тези, които сте видели да го носят, са мои и негови братя! -

   - О, но защо тогава е бил разпнат?! - Ти съвсем нямаш вид на брат на някой разбойник или убиец! - -

   - Защото той избави човеците от смъртта и защото навеки мъртвите жадуваха за мъст!

   - Чужди за нас са тези думи, странно звучат те, но ти говориш така, че не можем да не ти вярваме.

   - А какъв беше този шум, който чухме преди малко? -

   - Това бяха стражите, приспани магически от нас, за да можем да изнесем земното тяло на своя брат, почиващо за кратко в гроба по молба на един богат наш приятел, която бе удовлетворена от властителя в този град.

   Те трябваше да пазят гроба и щом ги събудих, като минах уж случайно оттук и се учудих защо спят на такова място, те запалиха факлите си и видяха, че гробът е отворен и пуст.

   Затова така грубо ругаеха!

   И сега търсят в града хората, които са отворили гроба, с надежда да намерят тялото.

   А аз оставам тук, за да утеша приятелите и учениците на моя брат, когато дойдат да го оплакват на неговия гроб.

   Оставам, за да им кажа, че той е жив!

   - Но ние видяхме как твоите братя отнесоха неговия труп оттук!

   - И все пак жив е този, на когото това тяло бе дреха и обвивка, докато имаше още нужда от дреха и обвивка, за да разкрие Духа пред онези, които виждат само дрехата и обвивката! -

   - Ако това е истина, кажи ни тогава къде да намерим жив твоя брат, защото говориш като за човек, когото си струва да търсим, дори да трябва накрай света да отидем! - -

   - Във вас самите!

И докато се споглеждахме удивени, без да разбираме какво означават тези думи, облеченият в бяло ни напусна, преди да забележим това, а когато го повикахме, не получихме никакъв отговор...

   Едва по-късно ни озари Светлината и ние видяхме вечно Живия и разбрахме неговото възвишено Учение, и оттогава той е в нас!  

Докато облеченият в бяло отговаряше така на питащите го, двама от неговите братя очакваха в един скалист овраг недалеч в планината другите четирима, които носеха тялото на своя събрат.

   Чакащите бяха събрали и струпали на клада дърва и съчки, за да бъде положено върху тях тялото.

   Сега те видяха, че носещите приближават изморени, и побързаха да им помогнат.

   Потресени - в безмълвно вълнение - повдигнаха шестимата мъже тялото на своя брат, чието дело бе свършено, положиха го на кладата и го предадоха на запалените с огниво пламъци...

Отдалеч едва се виждаше тънък стълб дим, който постепенно се разнесе над планината, когато първите лъчи на зората обагриха планинските хребети.

   Наистина Възкръсналият бе пожелал сам всичко да стане така и неговите братя бяха само изпълнили неговата повеля.

   Тленните останки на земното му тяло не биваше да стават пречка за Възкресението, което той си бе подготвил в душите на своите. - -

   А сега той беше освободен от всичко в себе си, което не беше от Духа, и добил свобода, се съзнаваше вече само в своя духовен облик, - без да чувствува вече мъките, така несправедливо понесени от земното му тяло.

   Сам възкръснал в духовния си облик, той живее оттогава възвисен в духовната сфера на тази земя, и носи Възкресение за всички, които на дело и в живота си са истински следовници на неговото Учение. -

   Така той живее сред своите, както някога бе обещал: - "до свършека на света!"




– – – – – – –
Източник: "Книга за Царственото изкуство"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
            светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: Евразия
Преводач: Борис Стоянов