Прочетен: 740 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 02.03.2021 20:40
Беше слънчева и свежа пролет. Беше петък. Наближаваше обед и господин Иванов тъкмо се протягаше доволно в лъскавия си, стилен и луксозен кабинет, когато личният му телефон иззвъня и прекъсна мислите му къде да похапне. Погледна екрана, от който го търсеше непознат номер.
– Да! – прозвуча гласът му твърдо, неутрално и делово.
– Господин Иванов? – чу се женски глас от другата страна на линията.
– Аз съм, да.
– Добър ден, господин Иванов! – звучеше притеснено и емоционално женският глас – Натоварена съм със задължението да Ви предам една последна молба от баща Ви.
– Старият му хитрец! – изсумтя господин Иванов и тялото му с тежка досада се отпусна на масивната кожена облегалка – Разбрахме се повече да не ме притеснява, а сега той ми пробутва посредници!... Кажете му, моля Ви, че…
– Баща Ви е мъртъв и погребан! – изстреля жената от другата страна и след това гласът ѝ спря, като че отсечен с брадва.
За миг господин Иванов остана тих в нереалността на чутото, след това неволно се изхили, след което пък смръщи вежди и с доза агресия в гласа попита:
– Вие някакви телефонни измамници ли сте?! Защото…
– Но, господине… моля Ви! – още по-емоционално и с нотка на плач и обида отвърна жената.
Господин Иванов беше доста объркан.
– Но… как така погребан?!... За да бъде погребан, той първо трябва да умре…
– Да, да, да… Всичко стана по реда си.
– Но… Как така погребан!!!
– Баща Ви искаше така. Не искаше да Ви притеснява за нищо.
Господин Иванов усещаше как кръвта му нахлува в главата и как мисленето започваше да му се отдава все по-трудно.
– Вижте, – размаха пръст той във въздуха – ако сте измамници и мислите, че ще получите нещо…
– Господине, – звучеше почти отчаяно жената – обаждам Ви се, защото Вие трябва да получите нещо и то още днес! Утре може да нямате тази възможност.
– Нищо не разбирам! – каза като че ли на себе си господин Иванов.
– Съжалявам! Такава е последната воля на баща Ви, и аз му дадох обещание да я изпълня.
– Коя сте Вие?
– О, извинете, аз съм… бях… неговата болногледачка. Казвам се Мария. Елате днес, моля Ви! Това е последната молба на баща Ви!
Господин Иванов не обичаше да му развалят плановете. С нежелание отложи следобедните си ангажименти и с раздразнение влезе в скъпата си кола, с която сега трябваше да пропътува няколкостотин километра, за да стигне до родния си дом.
Караше умело и доста бързо. Слънце, синьо небе, декорирано с малки бели облачета, под които прелестно цъфтяха дървета и изпълваха въздуха с фин аромат, примесен с пролетна птича песен от всички страни къпеха луксозното превозно средство, но господин Иванов не виждаше нищо от това, защото тежки мисли бяха разстлали мрачното си було пред погледа му:
В едни отминали дни баща му беше собственик на антикварен магазин и трябваше да му се признае, че беше отличен търговец с изключително обигран нюх, с който често правеше сполучливи попадения, които му докарваха много добра печалба. С времето, обаче, интересът на търговеца към вещите все повече се засилваше и той започна да купува разни неща не само за магазина, но и за себе си. Лека-по-лека таванът на голямата му къща започна да се превръща в един малък музей за редки и ценни предмети. И стана така, че колекционерът или продаваше в магазина, или стоеше в „музея“, или се ровеше в книги и обяви, или пък беше „на лов“ за вещи в страната и чужбина. Така животът му влезе в един кръг, в който вещите носеха пари, а парите носеха още вещи… И бащата на господин Иванов в крайна сметка беше изцяло погълнат от тази своя дейност.
Съпругата му, майката на господин Иванов, не можа да издържи на тази негова мания и на липсата на всякакво внимание към нея и към семейството въобще. Това доведе до там, че тя напусна мъжа си и заживя с друг. По онова време господин Иванов беше в трудната юношеска възраст. На молбата на майка му да отиде да живее с нея и втория ѝ мъж той отвърна с отказ, тъй като не можеше да възприеме друг мъж до майка си и щеше да му бъде невъзможно да живее в тази среда.
И така, господин Иванов продължи да живее при баща си и стана свидетел на все по-задълбочаващата се мания на търговеца и колекционер, за която „музеят“ вече не беше достатъчен и за няколко години така желаните вещи вече се разполагаха из всички стаи на къщата. На тавана бяха по-скъпите от тях, а в един огромен сандък, който сам по себе си също беше реликва, бащата на господин Иванов съхраняваше зад тежък катинар най-най-ценните си и скъпи предмети.
Наистина, материално господин Иванов беше напълно задоволен, но отвращението му към бащините му амбиции растеше все повече с всеки изминал ден. Още повече, че на майка му не ѝ провървя и с втория брак, и за нейното засилващо се нещастие младият мъж държеше отговорен баща си.
Всичко това ескалира до такава степен, че един ден, станал на двадесет и две години, господин Иванов, след като размени тежки и груби думи с баща си, напусна родния си дом и се отправи към друг град, колкото се може по-далеч от всичко, което беше намразил така силно.
Господин Иванов се оказа умен и способен младеж, който умело се справяше с живота. Той притежаваше набор от качества, които по честен път бързо увеличиха неговото материално благосъстояние.
Намразил вещите и всякакво излишество, господин Иванов с лекота се отърсваше от всичко безполезно в живота си. Той се обграждаше само с това, което смяташе за необходимо, качествено и полезно. Не се разсейваше, оставаше съсредоточен и пробивен, набиращ все по-голяма скорост в частния си бизнес, с който се беше захванал. Не мислеше за семейство, старите травми все още го държаха далеч от тази сфера.
От време на време баща му правеше опити да се свърже с него и „да стопи леда“, но господин Иванов му беше твърде, твърде сърдит и ядосан, за да откликне на бащиното му желание. Той беше сърдит и на майка си, че беше напуснала семейството, затова не поддържаше контакт и с нея. Беше решил да забрави цялата тази глупост и трагедия на родителите си и да живее собствения си живот така, както го разбираше.
Но ето, че един ден до него стигна печалната вест за смъртта на майка му, която, наскоро разведена с втория си съпруг и след мъчително боледуване, беше починала съвсем сама. На господин Иванов изведнъж му стана много тъжно за майка му, като в същото време изпита и големи угризения на съвестта. Но за всичко това в мислите си той отново обвини баща си и неговата мания. Омразата в сърцето му започна да отстъпва място на по-страшната си сестра – ненавистта.
Ето защо, когато баща му го потърси за пореден път, господин Иванов студено и категорично му заяви:
– НЕ Е НУЖНО да ме търсиш повече, ИЗЛИШНО е.
Господин Иванов караше умело и доста бързо. Слънце, синьо небе, декорирано с малки бели облачета, под които прелестно цъфтяха дървета и изпълваха въздуха с фин аромат, примесен с пролетна птича песен от всички страни къпеха луксозното превозно средство, но нищо от това не стигаше до сърцето на господин Иванов. Той знаеше само, че от тогава не се беше чувал с баща си…
Колата спря пред голямата къща, а там послушно чакаше жена на средна възраст с хрисим и донякъде измъчен вид на лицето.
– Господин Иванов? – подвикна тя към слизащия от колата мъж.
Господин Иванов утвърдително кимна.
– Господин Иванов, така се радвам, че дойдохте!
Господин Иванов стисна делово подадената му ръка.
– Какво е всичко това?! – попита той в очакване на обяснение.
– Много съжалявам! – отвърна жената – Толкова ми е неудобно и трудно, но… това беше последната воля на баща Ви. Той не искаше да Ви притеснява с нищо до самия край.
– И все пак съм притеснен! – отбеляза господин Иванов.
– Да, разбира се, разбирам, разбирам!
Жената потърка с ръка веждите си, сякаш за да се скрие от непоклатимия и изпитващ поглед на господин Иванов.
– О, ето, – сепна се тя – това са ключовете за къщата, тавана и сандъка. Баща Ви силно настояваше да дойдете и да вземете това, което е заключено в сандъка. Казваше, че това е много важно и от това може да зависи целият Ви по-нататъшен живот.
– Трябва да е полудял! – каза господин Иванов и устните му образуваха гнусяща се усмивка – Баща ми притежаваше само вещи, а аз ги ненавиждам всичките. Какво може да ми е оставил ТОЙ?!
Господин Иванов разпери ключовете и се загледа в този за сандъка.
– Вие знаете ли какво има вътре? – попита и вдигна ключето пред лицето на жената.
– Не, господине. Само баща Ви знаеше.
– И не сте поглеждали, за да разберете?
– Това не е моя работа. Освен това прекалено уважавах баща Ви, за да направя подобно нещо!
Господин Иванов отключи входната врата на къщата, прекрачи прага и направо се вцепени. Къщата беше АБСОЛЮТНО празна! Подът, обаче, стените и таваните бяха обновени. Целият етаж беше постлан със стилен, висококачествен паркет, а стените и таваните бяха идеално шпакловани и боядисани в снежно бяло. Прозорците блестяха от чистота.
– Всичко това, както и разходите по обгрижването, докато беше болен, и по погребението баща Ви покри с парите, които спечели, след като продаде всичките си вещи – дойде кроткият глас на жената откъм входната врата. – Вторият етаж на къщата е в същото състояние. Таванът също е обновен. Там ще намерите само сандъка, който обаче също е продаден и утре собственикът му ще дойде да си го вземе.
Господин Иванов застана в средата на просторния хол и бавно се завъртя. Странно, сякаш между тази празна, излъскана къща и него имаше нещо доста общо… Но ето, че в гърдите му се прокрадна познато чувство – онова чувство, което го беше разстроило, когато получи вестта за кончината на майка му. Сега, обаче, не беше останал никой, когото господин Иванов да можеше да обвини…
С натежало сърце господин Иванов закрачи нагоре по стълбите. Отключи вратата на тавана и влезе в обширното помещение. Сандъкът беше разположен на централно място и чакаше.
Катинарът щракна. Господин Иванов леко повдигна капака. За първи път от много години той усещаше как сърцето му бие в гърдите. В леко отворения сандък не се виждаше нищо. Господин Иванов повдигна капака още малко, за да освети по-добре вътрешността на сандъка – пак нищо. Накрая той смело отметна капака докрай – нищо! Не! Ето, на дъното имаше някакво листче.
Господин Иванов развълнувано се протегна и вдигна листчето. Това беше една весела коледна картичка, изработена в училище, с изобразен дядо Коледа на нея, седнал в шейна, пълна с подаръци. Картичката беше старателно оцветена, така че моливът да не излиза от контурите.
С почти треперещи ръце господин Иванов разгърна картичката и дори нямаше нужда да чете какво беше написано на нея с мил, несръчен и леко смешен почерк, разположен върху грубо драснати с молив дебели редове, защото… този почерк беше неговият.
„Скъпи татко“, гласяха първите две думи от написаното…
Господин Иванов не можеше да разбере: това беше само една непрактична, общо взето ненужна и излишна хартийка, а от очите му течаха сълзи и заедно с тях към сърцето му се носеха написаните от една любяща ръчица думички:
„Скъпи татко, честита Коледа!
Пожелавам ти да си жив и здрав,
и да си много щастлив през новата година!“
Господин Иванов затвори капака и с лице, захлюпено в картичката, седна на сандъка, в който баща му открай време държеше заключени само най-най-ценните си вещи.
– Благодаря Ви за всичко, Мария! – каза господин Иванов и стисна ръката на болногледачката, която го беше изчакала в двора на къщата.
– Какво ще правите с къщата? – попита тя.
– В добро състояние е. Ще я продам на добра цена. Моят живот вече е другаде… Дължа ли Ви нещо?
– Не, не, моля Ви, не!... Не се ли интересувате от какво почина баща Ви?
– Вече знам всичко, което той е искал да ми каже. Другото няма значение.
– Той много се притесняваше да не би да започнете да се обвинявате за нещо…
Тези думи накараха господин Иванов да погледне към небето. Тогава той видя, че в синевата му блестеше слънцето и бели облачета тихо го красяха; усети финия аромат на пролетните цветове и птича песен погали слуха му. Свежият въздух навлезе дълбоко в дробовете му и излезе с думите:
– Още веднъж Ви благодаря, Мария! За всичко! Бъдете жива и здрава! Желая Ви всичко най-добро!
Когато в понеделник господин Иванов отново седна на работния си стол в луксозния си, излъскан кабинет, обзаведен само с най-необходимите, висококачествени мебели, без нищо излишно по тях, на една от гланцираните етажерки, също като икона в мрака, се беше появила поомачкана, весела картичка. Тя беше поставена леко разтворена, така че да се задържи права и ако човек я погледнеше под един специален ъгъл, можеше да види, че нейният текст започваше с думите „Скъпи татко“.
Именно под този специален ъгъл господин Иванов беше започнал да гледа на живота.
