ЧАСТ II

                                                ИЗ СТРАНАТА НА СВЕТЕЩИТЕ

 

   В ТВОЯТА ДУША ИМА ЕДНА МАЛКА ВРАТА, - ПО-МАЛКА ОТ ВЪЗДУШНА ПРАШИНКА В СЛЪНЧЕВИЯ ЛЪЧ.

   КОЙТО Я ПРЕКРАЧИ, ЩЕ МОЖЕ ДА БРОДИ ИЗ ДАЛЕЧНИ СТРАНИ, БЕЗ ДА СЕ ОТДАЛЕЧАВА ОТ ДОМА СИ.

   НАЙ-ДРЕВНИ ВРЕМЕНА ЩЕ ПРЕЖИВЕЕ ТОЙ В ДНЕШНИЯ ДЕН.

   АЛА МАЛЦИНА СЪУМЯВАТ ДА СЕ НАПРАВЯТ ТОЛКОВА ДРЕБНИ, ЧЕ ДА МОГАТ СЪЗНАТЕЛНО ДА ПРЕКРАЧАТ ТАЗИ МЪНИЧКА ПОРТА...

 

 

Прагът

 

Пристигнал в Храма, където трябваше да получи посвещение, ученикът запита своя Учител:

   "Кажи ми още, о Сигурни, комуто аз тъй дълго вече се доверявам, какво си ти пред самия себе си в своето самопознание, - ти, който умееш да владееш всичко в себе си и от нищо вече не си владян!?

   Дали онова, което си, е присъщо на самия човек, или пък си намерил в себе си нещо друго, на което човекът трябва да служи само като маска? -"

   А Учителят рече:

   "Аз съм, както и ти, човек, - но онова, което съм бил, преди моята майка да ми даде тяло и живот на тази земя, аз станах тук едва след като преодолях съня на земния човек.

   Аз станах повелител на своите вечни сили и тук на земята едва тогава, когато се научих да побеждавам земния сън, в който човеците от тази земя са склонни да проспят живота си.

   Питаш ли ме какво съм, мога да ти кажа само едно:

   Аз съм - аз самият, и единствено - аз самият!"

   "Ти самият?" - едва промълви въпроса си ученикът...

   "Ти самият? - -"

   "Как да разбирам това?!"

   "Мой жадни за знание ученико - отвърна Учителят, - колко много си чул ти вече от мен и колко много още бих могъл да ти кажа, - но и колко много съм принуден все пак навеки да премълча, ако не съумееш преди това сам в себе си да си го кажеш! - -

   Повече ли ще знаеш за мене, ако ти кажа:

   Аз съм господар на своите вечни сили, защото съм станал Себесила на тези вечни сили?

   В мене те съзнават сега себе си и само в моята воля виждат осъществена своята..."

   "Кажи ми тогава за силите, чиято Себесила си ти, о Великодушни!" - помоли в отговор ученикът.

   И Учителят рече:

   "Чуй ти, който търсиш Светлината, и разбирай в сърцето си!

   Когато вие, спящите човеци, казвате по земному: - ние виждаме света с очите си, ние го чувствуваме или усещаме и нашето ухо ни осведомява за него, вие говорите само за една малка част от света, която е повече или по-малко достъпна за вашето познание.

   Аз обаче познавам Цялото и живея съзнателно в него...

   Аз виждам, чувам и усещам повече от вас!

   Аз живея в цялата Вселена, съставена от светове като вашия и обхващаща всичко съществуващо.

   Втъкани един в друг, - прониквайки се взаимно, - всички светове са на едно и също място.

   Скрит във вашия свят, - зад видимите форми на вашия свят, - се намира светът на духовните сили, чиято Себесила из Духа съм аз.

   Пратворчески, ала и: - чрез творчество рушейки, - се изявяват тези сили.

   Безсилни са те сами по себе си, тъй като им липсва всякакъв импулс към самостоятелно осъществление, но Себесилата на едного само, който е - той самият - ги изпълва с подтик към самоизживяване и така те се превръщат в духовно искани стихии...

   Силата на тези стихии се усеща от всички живеещи тук на земята, - царе и просяци, - силни и слаби, - богати и бедни, - но премалцина само се догаждат от кои светове достига до тях това въздействие.

   Почти за всички това си остава тайна, понеже те само сънуват в своите земни тела, докато душите им спят. -

 

Ала чуй по-нататък ти, комуто предстои да стане Око на Световете!

   Втъкан и потопен в света, който на вас ви изглежда като цялата вселена, втъкан по същия начин и в света на ония сили на живия Огън, за които ти говоря тук, съществува един свят на чистата Светлина, просветляващ и разкриващ в себе си всички светове.

   Тези три свята, - като тяхна опора, - проникващ в тях и изживяващ ги всички в себе си, - държи Могъщият, който единствен познава себе си в Своето Име.

   На нас Той се разкрива в мълчание...

   От Него и в Него живее всеки, който е ставал зрящо Око на Световете.

   Чрез Него Себесилата владее над силите на живия Огън.

   Ти би могъл наистина да го наречеш също - Могъщите, - защото в Себе Си Той включва Мъжа и Жената.

   В Праначалото на съществата, които наричат себе си "човеци", Човекът във вечното Сътворение от "Отца" е бил обладател на Себесилата и повелител на всички сили на живия Огън.

   Когато обаче силите на живия Огън, който гори без пламък, са разкрили пред прасътворения Човек своето могъщество във всичко живо, той е забравил своята Себесила, на която единствено силите на Огъня са дължали своята всеобхватност, величие и могъщество, и - е изпитал страх от тях...

   Страхът е първичният грях на човека, - защото само от страх пред силите, чийто повелител той е бил, Прасътвореният е паднал от вечната Сияйност!

   Ето, ти знаеш вече причината за всяко зло тук, на тази земя!

   Не само Човекът е станал негова жертва, но и всички светове, в които падналият е внесъл своя първичен страх...

   С удивление гледаш ти "чудесата на природата", без да подозираш, че всичко възприемано от тебе произтича от твоята, парализирана сега, вечна духовна Воля, и би било много по-чудесно, ако царството, което наричаш "природа" и чийто пленник си вече самият ти, можеше и днес още да те признае за свой повелител. -

   Сега всички сили в него са принудени да продължат да действуват като колелета на часовников механизъм, чиято пружина е вече навита.

   Ти единствен можеш да спасиш и "природата", макар за това да е необходимо да изтекат още милиони години!

   Ала не мисли, че това малко небесно тяло, на което ние живеем сега тук, единствено носи последиците на твоето "падение"!

   Цялото физически възприемано космическо пространство с всичките му слънца и планети е осъдено от човека, поради неговото от-падане от съзнанието за собственото му духовно могъщество, да бъде без "Бог", защото единствено и само на Човека е било някога изначално поверено онова, което днес невидими същества, откъснати от Духа и изпълнени с жажда за власт, са извоювали като своя сфера на господство.

   Безброй живи твари са принудени, по вина на Човека, да страдат невинно!

   Виновен, той е отредил същата съдба на собственото си земно съществувание.

   Само чрез Човека, който, станал жертва на страха, се е отказал от своята изначално дадена му власт, всяка твар може да бъде някога отново изтръгната от лапите на своите мъчители, изпитващи наслада от неизказаното страдание, което падението на човешкия дух е трябвало несъзнателно да причини. -

 

Чуй сега по-нататък за съдбата на Човека, - съдба, която щеше да бъде неизбежна дори ако първоначално един-единствен само Човек е бил сполетян от нея.

   Все отново и отново сееща зло, тази съдба преминава през всички земночовешки епохи и раздухва страха: - първичния грях, - във всяко ново поколение.

   Така Човекът се е сгромолясал от своето духовно могъщество и от божественото си величие, докато една тленна животинска форма не се е явила като последно спасение за неговото себеизживяване. -

   Вие наричате "прачовеци" всъщност ония животни, с които сътвореният в Духа Човек: - "Господарят на земята", се е съединил, след като той, надвит от страха, е "паднал" от своето единение с Бога...

   И все пак силата свише не го е съвсем напуснала!

   Оживяван от изначални сили и изпълващ животинското тяло, скрит за животното и забулен в него от самия себе си, той предугажда в себе си Себесилата като едно чуждо, висше същество.

   Животното е станало убежище на падналия, който се е скитал без Родина, - защото Родината не го е вече познавала, - и животинското тяло се е превърнало за него в Пещера на спасението...

   Щом в него засияе Себесилата, той възликува в животното и всеки животински нагон помръква в тази Светлина. -

   Затова тъй неутолимо копнее той в животното за такава Светлина, - и този изгарящ копнеж все отново и отново го тласка към Светлината след всеки нов озарил го лъч.

 

Някои от съществата, наричащи себе си тук на земята "човеци", - чието мъжество е укрепнало, след като от Духа са съзрели неволите на животното, отредени и на тях, - са се устремили с такава сила към Светлината, че тя е могла отново да ги озари още преди раждането им в земно тяло.

   Те отново са овладели Себесилата!

   Те са станали първите помагачи на своите заспали в животното братя и на техните сестри.

   Те са станали зрящите Очи на Световете!

   Те владеят силите на живия Огън, които им служат с пламенно усърдие..."

   "Знаеш ли сега, кой съм аз - ? -", попита след тия думи Учителят.

   И неговият ученик отговори объркан, сякаш току-що пробудил се от сън:

   "Да, Учителю! - Сега ми се струва, че се досещам кой си ти.

   Обаче: - обясни ми все пак, ти, който толкова много вече си ми обяснил, - от своя баща ли си наследил тази духовна Сила, или пък от майчината утроба имаш дарбата за това познание?

   Прости ми, ако въпросът ми отива по-далеч, отколкото си склонен да ми отговориш!

   Ти знаеш, че аз се прекланям с благоговение пред теб, - ала очите ми не могат да забравят, че те виждат в човешки образ, подобен на другите хора, и те напразно се взират и търсят да открият в теб онова, което телесно обуславя твоето светло познание."

   "О, неразумни! - отвърна Учителят. - Мислех, че за мене питаш! - Че искаш да узнаеш кой съм аз!?!

   Вместо това ти запита за животното, което още ми служи за храна и което постепенно се изразходва, защото аз живея на този свят чрез неговите сили. -

   Откъде имам онова, което ти дадох чрез моите слова, ти повторих и днес.

   Ала ти не чуваш какво ти се казва, защото си все още потънал в съня, в който вие, мислейки, сънувате живота си!

   Знай, че словата ми ти дариха знание в Прасветлината и че само който притежава Себесила, постига знание в Прасветлината! -

   А сега, - кажи ми ти сега, кой си ти? - защото Законът изисква да ти поставя същия въпрос, който ти отправи към мен в този свят храм.

   Кой си ти?! - Който от толкова много си владян, и толкова малко си научил да владееш! - -"

 

И ученикът отговори:

   "Учителю, питаш ме със сурови думи за нещо, което ти единствен би могъл да ми кажеш. -

   Аз - - не зная това!"

   И Учителят рече:

   "Никога не е имало човек по-дързък от тебе!

   Как можа да встъпиш в този храм, - в храма, откъдето не може да излезе никой, който не знае отговора на моя въпрос, - след като не си в състояние да кажеш кой си ти!? -

   Жалко нищожество! - Ако не си достатъчно мъдър да отговориш, то нека въпросът ми събуди поне разума ти, за да не станат тези стени свидетели на твоята гибел!"

   Едва овладял гласа си от вълнение и разтърсен в цялото си тяло, ученикът отговори:

   "О, ти, който всичко любиш, - как би могъл да оставиш да загине твоят ученик само защото той не знае сега как да отговори на въпроса ти? - -

   Може аз наистина да съм нищо, както ти казваш, - а може би в словата ти има и скрит смисъл. -"

   "О, глупецо! - каза тогава Учителят със студен глас и суров присмех. - Ти си нищо не само в някакъв си скрит смисъл, а в буквалния смисъл на думата!

   Не виждам нищо, на което да мога да предам великото ръкополагане, което ние си предаваме един другиму, откакто първият между нас го е получил чрез Прасловото от Прасветлината.

   Не виждам пред себе си нищо, което да може да носи този свещен дар, щом ти още не знаеш кой си!

   Преди това тук беше още моят ученик.

   А сега аз виждам едно нищожество и говоря на едно нищожество."

   Тогава ученикът изкрещя като в треска:

   "Учителю! - Наставнико мой! - - Ти се подиграваш на своя ученик!

   Ти искаш да ме погубиш!

   Ти говориш, както никога преди не си говорил с мен!

   Ти знаеш кой стои пре тебе!

   Ти знаеш кой съм аз!

   Ти знаеш, че аз не бих стоял тук пред тебе, ако вие не бяхте ме повикали!"

   "Какво е това тук, което се осмелява да ме хули?" - отвърна презрително Учителят.

   И ученикът изкрещя така високо, че гласът му пронизително отекна в тъмните зидове:

   "АЗ съм това!! - Ала не те хуля!

   АЗ, твоят ученик!

   АЗ САМИЯТ съм този, който е изправен тук пред тебе!"

   След като изкрещя високо тези думи, ученикът загуби власт над сетивата си и се свлече като безжизнен.

 

Най-после, след продължителен и дълбок сън, той се пробуди.

   До постелята, където бе положен почти лишен от живот, стоеше Учителят.

   Ученикът се огледа и мястото му беше вече непознато, защото сега се намираше във вътрешните зали на Храма.

   Тогава той позна Учителя и видя, че лицето му сияе от радост.

   "Стани! - каза Учителят с изпълнен от любов глас, - стани и изкачи сега първото от седемте стъпала, които ще те изведат до Светая светих на Храма.

   Там ти ще постигнеш Силата, на която се покоряват огнените стихии...

   Ти издържа сега изпитанието на Прага, защото за пръв път всяка клетка на тялото ти се превърна в - Слово! -

   Преди това само главата и сърцето ти бяха живи.

   А сега, във вика на твоя смъртен страх, всичко в тебе се събуди за живот!

   Сега Човекът дойде на себе си в животното и неговият сън е преодолян!"

 

Ученикът слушаше тези думи и не знаеше какво става с него.

   Обхванат още от съмнения, той хвана ръката на Учителя и рече:

   "О, Великодушни! - Колко голямо е наистина твоето сърце! - Какво да направя, за да ти благодаря?!"

   Но Учителят поклати глава и каза със спокоен глас:

   "Изкачи стъпалата!

   И когато успееш да изпълниш тази задача така, както тя трябва да бъде изпълнена, - тогава ще те видя отново.

   Който е узрял за намиране, ще бъде намерен тук.

   А ако си дошъл прекалено рано, то и сега не ще можеш още да се спасиш от тези зидове.

   Сбогом!

   Може би - ще ме видиш пак!

   Последното изпитание е все още пред теб!"

 

При тия думи Учителят поведе мълчаливо своя ученик през дълги и лъкатушни мрачни галерии, - и мълчаливо го напусна, когато стигнаха пред седемте високи стъпала.

   Сам, - без всякаква помощ, - ученикът трябваше да се опита да ги изкачи.

   Твърд, съсредоточен, с челичена воля, след продължителни, все напразни усилия, той успя най-после да преодолее височината на първото стъпало.

   Всяко ново стъпало беше далеч по-трудно за изкачване от предишното.

   Често силите му заплашваха да го напуснат.

   А седмото стъпало бе почти непреодолимо, защото то беше - високо колкото самия него...

   С последни сили ученикът трябваше да се опита да надхвърли себе си, докато най-после, след неизказани усилия, успя да се изкачи и на това най-високо стъпало.

   Тук вече пътят му към Светая светих беше открит.

 

Пристигнал в Светая светих на Храма, ученикът намери тук всички, които преди него бяха изкачили същите стъпала, и сред събраните там той съзря и Учителя, чийто ученик беше.

   Като го видя, той поиска да целуне с благодарност ръцете на Учителя, защото усещаше ясно каква промяна се бе извършила в него и че вече притежава Силата, която Учителят му бе обещал, ако успее да изкачи седемте стъпала.

   Ала Стареят измежду събраните в Светая светих на Храма го спря благо и рече:

   "Кому искаш да благодариш, - ако не на Оногова, в чието Име ти се превърна в Слово?! -

   Виж, ние всички сме: - един в друг! - -

   У теб бе онова, което ни призова към тебе! -

   У теб бе онова, което искаше да постигне себе си!

   У теб бе онова, което се осъществи в тебе! - -

   Ти живееш сега в нас и ние - в тебе!

   А ние, - всички в едно, - живеем в Оногова, който ни обединява!

   Познавайки го, ние му се прекланяме - в самите нас..."

   Така ученикът сам стана Учител и обединен вече с всички, които преди това го бяха ръководили, защото го бяха намерили подготвен за вечното Единение, - още преди да се беше родил тук на земята.




– – – – – – –
Източник: "Книга за Царственото изкуство"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
           светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: Евразия
Преводач: Борис Стоянов