Произхождам от съвсем чуждо на книжовността семейство.

     Земеделци, лесничеи и селски занаятчии са моите предци по кръв. Никога не съм чувал за някого, чието занятие да е било свързано с четенето на книги.

     За баща си мога наистина да кажа, че четеше с голямо удоволствие, макар и да намираше време за това едва в края на един ден, изпълнен с тежък физически труд.

     Но той проявяваше интерес само към точно определен вид литература. Не питаше за автора (като изключим произведенията на любимия му писател Албан Шолц, чиито „Будещи гласове“, предназначени за католическото паство, той винаги препрочиташе с удоволствие), а първото нещо, което търсеше в дадена книга, беше неизменно „имприматурата“* на епископа, даваща гаранция на католика, че съдържанието на книгата няма да навреди на неговата вяра.

(* Печат на католическата духовна цензура. – Б. пр.)

     Аз също бях на повече от двадесет години и все още не бях чел нито едно произведение, неминало през църковната цензура, с изключение на учебниците и на някои трудове по анатомия, перспектива, техника на живописта и други подобни. Пак тогава, следвайки най-педантично църковните предписания, поисках специално разрешение от Архиепископството в Мюнхен, за да мога едва след това с чиста съвест да узная за немската литература нещо повече от съдържащото се в училищната христоматия. –

     Налага се да спомена всичко това, за да обясня какво изпитах по-късно, когато – по силата на вменения ми от моя духовен учител дълг и воден от вътрешния си подтик – най-после се осмелих да направя опит да публикувам онова, което имах да дам на хората. – Това съвсем не беше лесно за мен! Трябваше да преодолея значителни вътрешни задръжки, преди да се почувствувам най-после готов да поема върху себе си отговорността, носена според мен от всеки, който чрез книгопечатането предлага на съвременниците си едно съставено от него изречение.

     Само авторското име, под което можех да дам сведения за духовния си опит, не стоеше за мен никога под въпрос. От самото начало бях напълно убеден, че не е възможно да говоря за духовния си опит под онова име, което винаги ми се е струвало най-външното нещо в моя външен живот: – един наистина необходим в практиката „етикет“ за адресното бюро, но без каквато и да е връзка със същността на неговия носител. –

     По време на духовното си обучение аз получих съвсем друга представа за същността на едно истинско „име“. Научих, че може да се върви напред от едно „име“ към друго, че дадени букви в едно истинско „име“ могат да действуват като духовни антени, както и още някои неща. Аз самият носех като духовен ученик „имена“, които трябваше първо да „надрасна“, преди да стана достоен за своето име. Познавах вече себе си само в това име, в „моето“ име, затова понякога, макар и за миг, се налагаше с усилие да си припомням как все пак се наричам според адресната книга, а външното си име, Йозеф Шнайдерфранкен, оттогава винаги пишех без каквото и да е чувство за вътрешна връзка с него…

     От друга страна, върху мен оказа въздействие и обстоятелството, че през цялата ми младост за мен беше важно единствено съдържанието на дадена книга, а на името на автора ѝ почти не обръщах внимание. Ето защо съвсем не отдавах особено значение на себе си като автор и доколкото това бе възможно, стремях се с всички средства да избегна насочеността на интереса лично към мен – извън рамките на моите книги. И до днес се стремя все така да отклонявам подобен интерес.

     На първите си съобщения, обединени днес в КНИГА ЗА ЦАРСТВЕНОТО ИЗКУСТВО, но появили се навремето като малки есета, отбелязах само началните букви B. Y. R., докато в КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОГ, излязла в първата си редакция преди девет години, по съвета на книгоиздателя се реших да се подпиша не с инициалите, а с цялото си име – въпреки ориенталското му звучене. –

     Знаех много добре, че това ще ми създаде немалко затруднения и че тъкмо от хората, които на първо място трябваше да станат читатели на книгите ми, можех да очаквам най-голямо недоверие, породено от азиатски звучащото име, тъй като то можеше да бъде изтълкувано само като измислен „псевдоним“. Виждах също опасността това да събуди до такава степен любопитството, че едва ли бих успял да избегна въпроси относно „значението“ на моя предполагаем „псевдоним“.

     Но тъй като съветникът ми по издателските въпроси съвсем не споделяше тези съмнения, а и с право посочи, че една глава от КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОГ дава подробни сведения за същността на духовните имена, аз в края на краищата се доверих достатъчно на преценката на читателите си и си казах, че те би трябвало от цялото съдържание на книгата да разберат кого имат пред себе си и едва ли биха сметнали, че намирам за необходимо сам да си предавам някакъв „бенгалски“ колорит с помощта на един екзотично звучащ псевдоним…

     С радост мога да потвърдя, че това доверие бе оправдано от повечето читатели на моите книги.

     Но наред с това чувам понякога и за хора, които с донякъде разбираемо предубеждение се смущават от „екзотичното“ ми име и смятат, че то им дава достатъчно основание да се откажат от четенето на книгите ми, без да са се запознали със съдържанието на нито една тяхна страница.

     Други пък настояват много за един немски и ясен „превод“ на името ми.

     Едничкото, което ми остава в случая, е да кажа на едните: „Ако те смущава това, че пиша под името, в което единствено познавам себе си звуково, и ако това име ти звучи прекалено „екзотично“, то наречи ме спокойно както си искаш, но чети онова, което и за теб съм написал“, – а на другите: „Ако непременно трябва да „си мислиш нещо“, четейки името ми, прояви засега търпение, докато не се научиш вътрешно да схващаш звуковите стойности така, както музикантът схваща тоновете, изписани с ноти!“

     Напълно разбираемо впрочем е и това, че просто от пиетет към духовния учител, който ми даде името, бих се наричал Bo Yin Ra дори ако тези три срички и за мен бяха тъй „странни“, както може би изглеждат на някои други.

     Нека кажа веднъж завинаги, че тук не става въпрос за три думи, чийто „смисъл“ би могъл да разкрие някаква тайна, макар трите срички да са взети от корените на един древен език, и че те образуват моето, присъщо ми като духовен човек, име само затова, защото техните звукови стойности отговарят на моята характерна същност така, както определена група ноти – на даден акорд.

     За мен самия всичко това е тъй кристално ясно и очевидно, тъй просто и разбиращо се от само себе си, че според мен всяко дете би трябвало да разбере за какво става дума в случая…

     Наистина знам също, че ние напълно сме загубили инстинктивно сигурния си усет за звуковите стойности на човешкото слово като духовно обусловени стойности и че навярно именно тук трябва да се търси причината, защо моят духовен учител е образувал „името“ ми от три коренни срички на един древен източен език, въпреки че е можел да го състави и от срички или думи на майчиния ми език, което във всички случаи би облекчило много моята задача.

     Нека все пак не ми бъде отречена поне онази степен на разбиране, която е необходима, за да зная, че само един откъснат от света глупец би могъл да бъде тъй невеж, че да се натруфи в наши дни с чуждоземно звучащ псевдоним, а и от самото съдържание на книгите ми трябва да се разбере, че едва ли мога да бъда до такава степен некоректен, за да си избера „псевдоним“, който би създал впечатлението, че съм човек от някое чуждо, далечно племе.

     В заключение трябва обаче да кажа, че начинът, по който сам аз бях свикнал да чета на младини, интересувайки се твърде малко от автора, но затова пък толкова повече от съдържанието, съвсем не ми изглежда тъй лош.

     На моите книги мога само да пожелая от сърце такива читатели!

     В крайна сметка именно съдържанието на една книга и въздействието на това съдържание върху душата на читателя е най-сигурната основа за преценка на самия автор. –

1927 г.




– – – – – – –
Този текст е публикуван от швейцарското издателство Кобер в отделна брошура, но българсият му превод е приложен в началото на "Книга за Човека", издадена от Евразия-Абагар, 1991 – pristan