ЗА СЕБЕ СИ

                                             КОРИГИРАНЕ НА НЯКОИ
                                             ПОГРЕШНИ ПРЕДСТАВИ

 

 

     Не мога да се оплача от липса на разбиране у читателите, за които книгите на моето духовно учение отдавна вече са се превърнали в постоянен спътник, но толкова по-достойно за съжаление е все още ширещото се в други среди убеждение, че съм имал нелепото намерение да проправям път за някакви нови религиозни условности или да вербувам кръг от вярващи в чудеса и лишени от всякакви критични задръжки привърженици на субективно обагрени фантазии и спекулации относно недостъпните за нашите земно-животински познавателни органи неща. Щом наистина се налага да го кажа повторно и изрично, нека веднъж завинаги заявя: –

     Подобни намерения са ми безкрайно чужди!

     Толкова чужди, че не мога изобщо да разбера душевното късогледство на човек, способен да ми припише такива намерения, след като е прочел както трябва поне една от моите книги.

     Принуден съм да възразя най-решително и против опитите да бъда с лека ръка причислен към определен тип автори, които много умело използват стремежа на безкритичните маси към обяснение на необяснимото, за да се самоизтъкнат и с помощта на несериозни спекулации, лишени от каквото и да е понятие за истински тайнственото, да се обкръжат с ореол на ясновидци или на перчещи се със загадъчната си лъженаучност познавачи на скрити космични закони.

*

     Навсякъде, където проникват, книгите ми помагат на отчаяните и измъчени душѝ да станат щастливи хора.

     Този закономерен резултат от един живот, последователно съобразен с произтичащите от моето учение изводи, е единственото – но и единствено валидното – „доказателство“, което давам в подкрепа на истинността на всичко написано от мен. Друго и не търся! Далеч съм от мисълта да привеждам „доказателства“ за нещо, което може да бъде по всяко време доказано от живота, живян в съгласие с моите слова.

     Всеки опит дадените от мен свидетелства, напътствия и обяснения да бъдат причислени към мисловните и емоционалните построения на древноизточната или на по-късната, християнски ориентираната, мистика – само защото, за да бъда по-добре разбран, използвам словесното и понятийно богатство на тези сфери като нещо вече дадено, а понякога и незаменимо – неизбежно води до объркано и превратно тълкуване на моите книги.

     И най-находчивият и начетен ум не би се доближил ни на йота до написаното от мен, докато упорито продължава да прилага към напътствените ми слова мерило, заимствувано или изведено от близки нему религиозни възгледи или философски „системи“ за обяснение на Духовното в света. Ала най-сигурният начин читателят да си прегради сам пътя към онова, което би могъл да намери тук, е да ме причисли прибързано към съвременните „теософи“, „окултисти“ и тем подобни само загдето не съм се побоял да прибягна до използваната и в тези кръгове терминология там, където тя може да ми помогне да бъда по-добре разбран.

     Ние, жителите на европеизираните части на света, съвсем не сме толкова богати на понятия и термини, подходящи за представяне на живота в сферите на вечната духовна субстанция, че вестителят да си позволи да се откаже от макар и една-единствена съществуваща вече дума, ако тя му предлага възможност за по-ясен израз и е до известна степен неуязвима за субективно, превратно тълкуване. Такива думи се срещат наистина рядко!

     А и цялата древноизточна – както по-късно и християнската – мистика е станала възможна само защото онова, което ми е възложено да възвестя, е присъствувало непрестанно на земята още от първото пробуждане на вечната духовна искра в душите на малцина земни човеци от дълбоката древност. Истинското разбиране за възникването и развитието на религиозните представи изисква да знаем за това постоянно присъствие, както знаем и за закона на гравитацията.

     „Мистиката“ не е нищо друго, освен субективно и погрешно тълкуване на онзи вътрешен опит, който според дадената структура на субстанциалнодуховния Живот става понякога достъпен за отделни, особено устроени или преминали през съответната подготовка индивиди. Същият опит, съчетан с подчертано предразположение към чисто историческото съзерцателно познание и следователно предпазен от погрешните интерпретации на мистѝка, стои в началото на всички духовно обосновани религии, дали „драматизиран“ израз на някои вечни истини.

     Задължителната за последователите на дадена религия „догма“ не е нищо друго, освен окончателна формулировка на вътрешно придобития от основоположника на тази религия опит във формата на външно изказано твърдение. Напълно в реда на нещата е всяка религиозна система да изисква съгласие с едно такова твърдение.

     Но не опитите за обединение на всички тези задължителни постулати, съдържащи се в догмите на малкото религии, основани на духовния опит на отделни индивиди, водят до първоизвора на всяка по-висша верска формация, – а единствено и само познаването на структурата на Живота във вечния субстанциален Дух.

     Неизбежно е, че от непосредствен собствен опит тази структура се познава само от човеци, които по вечната си духовна природа са от веки живи в този вечен Живот на субстанциалния Дух и затова са в състояние да го възприемат в себе съзнателно във всичките му пластове.

     Ала тези люде са били по всяко време толкова малко на брой, че сякаш са се губели сред милионите, населяващи земята, както няколко милиграма радий биха се изгубили от погледа ни в морския пясък, без всъщност да изчезне изпусканото от тях лъчение…

     Само от тези премалцина могат да узнаят нещо за структурата на духовния Живот всички останали земни хора.

     Единственият критерий за истинността на тяхното свидетелство е постепенното пробуждане на душата в онази област на духовния Живот, която съответствува на заложбите и душевната всеотдайност на напътствувания, и постигнатата по този начин увереност в собствената принадлежност към нетленния, индивидуално осъзнат на всички свои стъпала духовносубстанциален Живот.

*

     В езика на всекидневието думата „дух“ се употребява за означаване на твърде различни неща.

     Дейността на човешкия мозък: мисленето, извеждането на умозаключения и образуването на понятия, се определя като „духовна“ дейност и в този смисъл се говори за човешки дух.

     След това възможностите на човешкия дух биват наивно умножавани до безкрайност и така се стига до понятието за божествения Дух.

     От друга страна, в рамките на християнската догма за „Светия Дух“ също се говори като за „лице“: за самопроявление в Бога, но в този случай думата „Дух“ не се извежда вече от едно или друго действие, а означава ясно очертана определеност вътре в божествената субстанция.

     Тъкмо в този чисто субстанциален смисъл е употребена навсякъде в моите книги думата „Дух“.

     В случая обаче не се позовавам на християнската догма за Светата Троица, а я споменавам за по-голяма яснота, понеже, опитвайки се да направя разбираема структурата на духовния Живот, в който аз самият живея в най-високата степен на съзнание, постижима от един земен човек, аз свидетелствувам единствено за вечния Дух Божи.

     Едновременно с това се противопоставям най-решително на всяко предположение, че съм ратувал да се „вярва“ на думите ми.

     Онова, на което съм дошъл да уча, ще намери потвърждение не чрез доверчиво съгласие, а само и единствено чрез собствения опит на последователно действуващите съобразно моите напътствия, ето защо съм принуден да отрека на всяка инстанция каквото и да е право да се произнася върху формулираното от мен учение, докато въпросният съдник не благоволи да приложи за по-дълго време в живота си указанията на това учение.

*

     Поначало всяка написана от мене книга може да се нарече тайна, защото във всяка от тях са изложени духовни истини, познаваеми само за малцината читатели, които са започнали вече да задават въпроси там, където моите книги предлагат отговор.

     В тези книги са намерили словесен израз истини, които още от първите звуци на човешката реч до наши дни не са били съобщавани по толкова открит начин. Казаното в тях винаги е било тайно достояние на малцина знаещи, – то ще си остане и занапред тайна за всички, които не са родени за такова знание. За тях книгите ми ще се превърнат само в източник на противоречия, а тайните, носещи избавление на призваните, ще си останат неразгадаеми за онези, на които още не е отредено избавление.

     Създадените от мен книги се „отварят“ или „затварят“ сами в зависимост от духовното състояние на човека, който търси отговор на техните страници. В нито една скална пещера по непристъпните планини и в нито едно скривалище из азиатските пустини тези книги нямаше да са скрити по-сигурно, отколкото по книжарските рафтове или в ръцете на непризвани читатели!

     Ако една тайна може да бъде предадена и на онези, от които трябва да остане скрита, значи тя е твърде лошо защитена. Заявеното открито в моите книги обаче се пази само от всички, за които то трябва да си остане тайна.

*

     Тягостно и досадно е, че се налага да спомена тук и някои погрешни представи, за които ми е много трудно да приема, че са възникнали в резултат на искрена „добра воля“.

     Така, наред с други фантастични твърдения, според една мълва в своето тъй чуждо на всякакви догми учение аз съм бил защитавал каузата „на йезуитите“, докато друга „версия“ ме обявява най-сериозно за обвързан с „масоните“, – направо със „световното масонство“. И естествено: – все за пари!

     В отговор на подобни нелепи нашепвания и брътвежи нека веднъж завинаги заявя изрично, че в нито един момент от живота си не съм бил по какъвто и да е начин свързан с подобни организации, още по-малко пък съм бил техен член (защото и такива твърдения има!), и че никога не съм бил пряко или непряко ангажиран с една или друга политическа партия в която и да било страна.

     Не съм никога членувал в „теософски“ или „окултистки“ дружества, никога не съм бил и „ученик“ на човек, принадлежащ или свързан с подобни съюзи и общества, нито на такъв, който да е поддържал макар и само приятелски отношения с организации от този род. Никога не ми е хрумвало да „основавам“ каквото и да било сдружение от подобен характер, въпреки че на всички хора, обхванати от искрен стремеж да развиват душата си, с готовност съм предлагал съветите и помощта, които единствено аз можех да им дам. Никога не съм се проявявал, дори в най-тесен кръг, и „като оратор“.

     Това също трябва да бъде заявено недвусмислено, защото хора, които никога през живота си не са зървали лицето ми, разказват най-безцеремонно за „впечатленията“ си от „речи“, които никога не съм държал, на „заседания“ на общества, с които нямам абсолютно нищо общо, в градове, в които кракът ми изобщо не е стъпвал. –

     Самия мен безотговорното разгласяване на всички свързани с мен неистини не е по никой начин в състояние да ме засегне или развълнува, но няма да е никак чудно, ако то накара някои хора, на които делото на моя живот може да предложи духовна помощ, да се усъмнят сериозно дали тази помощ изобщо заслужава доверието им.

     Но още от първата публикувана дума на своите напътствени текстове аз винаги съм се позовавал на самия себе си и не съм оставял никакво място за съмнение относно духовните си пълномощия и задължения да поучавам, така че разколебаните от едни или други неверни съобщения по мой адрес не са без собствена вина, щом предпочитат да вярват на интригантски измислици, а не на моята пропита със съзнание за отговорност изповед.

*

     Зная много добре и се отнасям с разбиране към факта, че в днешно време и сред културните кръгове на Запада моята изповед представлява – иска ми с едва ли не иронично да добавя: за съжаление! – нещо твърде необичайно и смущаващо.

     Да можеха само хората да си представят какво душевно бреме бе от самото начало за мен това съзнание за необичайността на всяко позоваване на самия мен и на моя духовен произход всеки път, когато неумолимата необходимост изискваше от мен подобна изповед!

     Независимо от всички признания, които съм бил принуден да направя досега относно своята духовна същност, кореняща се във Вечността и насочваща отново към Вечността, никой от прочелите ги няма ни най-малка представа, какво все пак ми се налага да премълчавам, тъй като земното – и особено западното – мислене не разполага с понятията, необходими, за да бъда правилно разбран в случая.

     Наистина някои твърде недвусмислени сигнали на тялото ми за възможността от внезапна физическа смърт ми дадоха напоследък доста драстичен повод да се опитам да задълбоча още повече необичайната изповед, която трябва да оставя след себе си, но и тук съм изправен пред ясно очертаната граница на онова, което се поддава на съобщаване, а винаги ми е било чуждо земночовешкото желание да прекрача тук-таме тази граница.

     Всичко, което съм длъжен да кажа за своеобразието на своя роден от Духа живот, пулсиращ и действуващ в най-сложни взаимовръзки от средоточието на абсолютния вечен Дух до самата животинска природа на земния човек, произтича от необходимостта да изведа хората, към които се обръщам, на твърда, непоклатима духовна скала: – на такава позиция, която никога не може да бъде подкопана и от която всеки сам за себе си вече може, незастрашен от нищо, да надникне във вечната структура на божествено-духовния Все-Живот, първопричина на тукашното съществувание и на всеки земен човек.

*

     Възвестеното от мен не можеше да се появи без постоянна борба с вродената ми, просто безпримерна стеснителност от всяко разкриване на собствените ми вътрешни преживявания: – от всяко споменаване на чисто духовни неща, – така че повелята да изповядам онова, което е част от вечната ми духовна природа, си остава за мен до ден днешен едно почти непосилно за земния човек терзание и аз в никакъв случай не бих се подлагал на подобни мъки, ако не бях безусловно задължен – бих казал дори: осъден – да го сторя.

     Едва ли и един на хиляда от онези, за които са писани книгите ми, има някаква представа какво самоизтезание представлява принудата да стеснявам до такава степен обичайния си, съответствуващ единствено на Вечното, хоризонт до такава степен, че да остана в границите на понятия и словесни образи, всеобщо достъпни за възприемателната способност на земния човек, чийто обхват зависи, разбира се, не от неговата ерудиция, а единствено от достигнатата степен на душевна осъзнатост.

     Но обяснението на всички тези неща е изложено на немалката опасност да бъде взето за проява на невероятно високомерие, дори за признак на неудържима грандомания, защото никой не може да знае с какво всъщност си има работа, ако самият той е лишен от необходимата съдна способност.

     А да бъдем способни да съдим за неща, отнасящи се до вечния Живот на Духа, означава да познаваме структурата на този от начало докрай субстанциален Дух, – и моите книги нямат друга цел, освен да научат читателя да прозре тази тайнствена структура до нейните най-скрити дълбини. Ето защо непредубеденото възприемане на текстовете от моето учение предлага същевременно и най-сигурният критерий за оценка на тяхното съдържание и за правото на автора да учи на това, на което аз уча.

*

     Вътрешната и външна сигурност по отношение на вечния субстанциален Дух, предлагана от моите книги, стои в действителност по-високо от всички исторически възникнали верски формулировки, но тя е направо незаменима като крепка опора за всяко отнасящо се до божествените неща учение на всяка религиозна общност, която толкова държи да се приемат „на вяра“ нейните догматични постулати.

     Верските общности са всъщност държави от душѝ, все едно дали се управляват като републики или като монархии, – все едно дали остават в границите на една политическа държава, или разпростират сферата си на влияние върху всички политически формации на земята.

     Отделната душа, която се чувствува привързана към една такава „държава от души“, или пък намира в нея тъкмо онези възвисяващи сили, от които се нуждае, и то в особено силно въздействуваща форма, трябва безспорно да цени така полученото, но тя ще оцени истински постоянно предлаганите дарове на подобна общност на душите само ако съумее да ги утвърди по такъв начин във Вечното, че никакви други приемани „на вяра“ постулати и никакви съмнения да не могат вече да ги застрашат.

     Аз обаче не съветвам нито един от хората, чувствуващи се живо привързани към дадена верска общност, да се оттеглят от нея, нито пък имам нещо против която и да е религиозна организация, поставяща си за задача да насърчава душевното развитие на своите членове, защото многообразието е характерна черта на божествено-духовния Живот, така че и многообразието на душевните религиозни форми и схващания е изцяло в съгласие с вечния божествен порядък.

     Истината за едничката вечна Действителност може да намери израз в най-различни верски формули, защото тази единствена вечна Действителност е не само безкрайно разнообразна по самата си същност, но и може да се разглежда в безброй различни аспекти.

     Тъкмо по тази причина – и това трябва да бъде най-недвусмислено подчертано – моите книги са предназначени за всички хора, а не само за „поданиците“ на различните „държави от души“. Иска ми се дори да заявя тук още веднъж най-решително, че аз се обръщам на първо място към онези свои ближни, които по една или друга причина са се откъснали от традиционните си верски общности и се стремят да стигнат на своя собствена отговорност до предугажданата от тях и обещаваща им покой душевна цел.

     Вярвам, че предлаганите от моите книги разяснения са най-необходими тъкмо на тях, тъй като те търсят самостоятелно и по своя собствена воля, без сами да познават водещия до целта път.

*

     Ето защо, като се съобразявам с духа и смисъла на възложената ми задача, аз от самото начало минавах на пръсти покрай вратите на търсещите, обвързани с дадена религия и с възгледите на своето традиционно учение, за да не събудя преждевременно някого, за когото часът на пробуждането не е още ударил.

     Има достатъчно будни и свръхбудни хора, за които предлаганото от мен е като балсам и живителна влага.

     Проникнат съм с благоговение към единосъщната с мен истина от вечно духовно потекло дори когато я срещам омотана като мумия с бинтовете на йератическата самомнителност.

     Ала аз не съм дошъл да бъда в услуга на подобно земночовешко високомерие.

     Отнасям се наистина с уважение към всичко, което не съм принуден да презирам, но на земночовешкия ми импулс да проявявам търпение към всичко земночовешко са наложени духовно определени граници.

     В наши дни аз съм единственият измежду равните с мен Братя във вечния Дух, от когото светът може да получи свидетелство за всички неща, способни да надживеят мисълта.

     Като земен човек с разклатено здраве, изложен през свръхсветлите си, изискващи толкова сили от мен, дни на всевъзможни телесни страдания, – аз нямам нищо общо с онези, чието добро телесно здраве ги кара да се чувствуват извисени над жизнените сфери на останалите си земни събратя.

     Нито едно духовно преживяване във Вечното не е стигало до земното ми съзнание, без да премине през кокаленото сито на земните мъки.

     Иначе не би могло и да бъде, тъй като за да може вечната, субстанциална Духовност да се прояви в земната сфера, необходимо е земният вече човек, обрекъл се някога във Вечността – още преди възникването на какъвто и да е живот на земята – на тази задача, да е подготвен и в земната си воля да понесе всяко телесно изпитание, наложено му по силата на изразената от него готовност в Духа, за да го лиши с това от всяка стойност като душевно преживяване.

     Никоя друга поговорка не е толкова заблуждаваща, колкото онази грубо материална и тъй чужда на всичко душевно сентенция, която най-наивно твърди, че само в здравото животинско тяло живеела здрава душа.

     Би могло да се каже, че едва ли не обратното е вярно; така или иначе не подлежи на съмнение, че на едно-единствено болно тяло, даващо убежище на също тъй болна душа, се падат милиони здрави тела с болни или отдавна „умъртвени“ души. Би следвало по-скоро да се запитаме как изобщо е възможно в едно физически здраво тяло да живее все пак здрава душа?

     Заявявам най-недвусмислено това заради всички онези, които се смущават от моя земен живот, понеже той не отговаря на фантастичните им представи, че един живо осъзнат във вечния Дух човек трябвало да бъде пощаден от всякакви земни страдания.

     Ала както в цитираната, тъй съмнителна поговорка се крие все пак истината, че мозъкът трябва да е здрав, за да може душата да му се довери без опасност от деформация на изказа, така и в подобни фантастични представи също има някаква истина, защото е вярно, че никакво земно страдание на осъзнатия в своята вечна духовна същност не е в състояние да го засегне в духовното му съзнание, на каквито и душевни или телесни мъки да е изложено земното му, обусловено от мозъка съзнание.

     И за осъзнатия във вечния Дух съществува наистина възможност да приглуши значително чувствителността на мозъчното си съзнание към постъпващите от нервната система сигнали за болка, но практикуването на подобно разсейване на концентрацията – усъвършенствувано впрочем до виртуозност от много хора в Азия, които съвсем не са се осъзнали във вечния Дух, – би трябвало по необходимост да доведе до незабавно прекратяване на едновременно изживяващото се в земната, душевната и духовната сфера съзнание, а това във всички случаи би направило невъзможно изпълнението на възложените ми духовни задължения тук, на тази земя.

*

     Накрая трябва да възразя и на многобройните заблуждения относно характера на моя духовен опит, като им противопоставя действителното положение на нещата.

     Нямам намерение да се боря по какъвто и да е начин с такива заблуди, но се чувствувам да кажа поне толкова, че да не ми се вменява във вина, ако подобни погрешни мнения продължат да битуват и занапред.

     Въпреки че според мен отдавна вече съм дал достатъчно обяснения по въпроса, изказванията на някои читатели сочат все отново и отново колко трудно им е да скъсат с мисълта, че и моят път към познанието трябва все пак да е започнал със земни въпроси и търсене на земни знания, преди да ме изведе накрая до Вечното.

     Всъщност вярно е точно обратното!

     Моят духовен път водеше от най-съкровеното лоно на Вечното към душевното, и едва накрая – към земното.

     Единствената цел на този път беше душевната чувствителност и земното, обусловено от мозъка познание постепенно да узреят за възприемането и разбирането на духовното в мен.

     В земното си проявление никога не съм бил от хората, опитващи се да разбулва по мозъчен път недостъпните за мисълта неща.

     Но като земен човек аз навремето изпитвах остра потребност да бъда напътствуван, докато външното ми, обусловено от мозъка разбиране не стана способно да схване онова, което се очакваше да бъде възприето от него.

     До ден днешен продължавам да се нуждая от подобен род напътствия и дори след още сто години земен живот, в последния си ден пак бих изпитвал нужда от тях.

     Тук наистина става въпрос за съвсем друг вид потребност от напътствие, но във всички случаи тя може да бъде задоволена само от вечния субстанциален Дух и само от изконно Вечното у мен, въпреки че още от самото пробуждане на земния ми разум можех винаги да разчитам на такава помощ. И днес тази помощ е достъпна за мен по всяко време, когато не бих могъл да мина без нея.

     Някои биха възразили, че всяка интуиция и всяко просветление се усещат от приемащия ги като идващи от Духа и че те предполагат определена душевна или мозъчна способност за възприемане. В моя случай обаче става въпрос за нещо друго.

     Осененият от интуиция или просветление земен човек обхваща само частично в съзнанието си и душевната сфера. Онова, което получава, му се предоставя от друго същество, все едно как го усеща и с какво име го назовава.

     Аз обаче съзнавах себе си във вечния Дух невъобразимо дълго време преди да ми се роди земното тяло, което трябваше да ме включи и в земното си съзнание.

     За да се осъзная в този земен мозък така, както днес съзнавам себе си в него, той не биваше да търси и да напира отвъд присъщите му граници, запазвайки същевременно готовността си да възприема Вечното. Но аз мога да имам съзнание за себе си в него само дотолкова, доколкото той е способен да ме приеме съзнателно, без да напряга силите си до скъсване.

     Отвъд него обаче аз съм осъзнат в душата си и – поначало – във вечната си духовна същност без каквито и да е ограничения.

     Добре известните ми до най-малките подробности земни несъвършенства на учението, добило словесен израз чрез мен, се обясняват преди всичко с ограниченията, наложени на моето съзнание в пределите на мозъчните сили, а също и с различно обагрените времеви периоди на способността ми да се изразявам. Читателят трябва да ги приема такива, каквито са, ако не иска на бърза ръка да се откаже от всичко онова, което съм донесъл на земята от вечния Дух.

     Моето дело нямаше да бъде автентично, ако наред с чертите на Вечното не носеше и белезите на земночовешкото несъвършенство!

     Онова, което наистина произлиза от най-вътрешното средоточие на вечния духовен Живот в неговото свръхкосмично съвършенство, няма защо да се бои от несъвършенствата на земния изказ.

     „Бог пожела така“ – отвърнал Фра Анджелико* на други художници от онова време, когато му предложили да промени едно-друго в картините си, за да ги направи по-съвършени. –

(*Фра Анджелико (Фра Джовани да Фиезоле, 1400 – 1455) – флорентински живописец и доминикански монах. (Б.пр.))




– – – – – – –
Източник: "За себе си"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
            светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: ИК "ИРИС-95"
Преводач: Борис Стоянов