Ако някой вярва, че чрез истинската „молитва“ може да се стигне до духовно обновление на цялото земно човечество, тази вяра съвсем не е лишена от основание!

     А тъй като „човечеството“ тук, на земята, не е нищо друго освен съвкупност от голям брой отделни човеци, такова обновление може да стане единствено чрез индивида, ето защо ние няма да се губим в цялото, а ще говорим тук само за отделния човек, понеже иначе той би бил твърде много ощетен.

     Ако някъде на тази земя съществува макар и един-единствен човек, готов и решен да обнови себе си чрез истинска „молитва“, това представлява голяма придобивка и за цялото човечество, тъй като ние, хората, не се намираме изолирани един от друг в някакво празно пространство: потокът от добри или лоши импулси, преминаващ през отделния човек, се разпространява по-нататък и през всички човешки души дори ако живеят и работят на другия край на земята, все едно дали съзнават това, или не…

     Ако в предишните глави се спрях толкова подробно върху съставните части на истинската „молитва“ и върху същността на „молитвения“ акт, това сторих, защото повечето хора не могат да си представят нищо по-лесно и по-инертно от молитвата, – защото повечето хора си мислят, че вече се молят, щом разговарят във въображението си, и то по един самомнително свойски начин, с някакво творение на своята фантазия, което наричат свой „Бог“, възприемайки самовнушената реакция върху собствените им чувства като едно твърде евтино утешение. –

     Този вид въображаема молитва може да доведе единствено до самозаблуда и да породи мимолетното и фалшиво чувство на приповдигнатост, – но съвсем не и истинско духовно обновление, от каквото така остро се нуждае молещият се.

     Най-много би сгрешил обаче онзи, който се почувствува макар и най-малко обезсърчен след прочитането на дадените от мен разяснения.

     Не е трудно да се предположи, че един или друг от читателите ми би могъл да си каже: – „Щом истинската молитва изисква изпълнението на толкова много предварителни условия, така и няма да се науча да се моля! – Иска ми се да излея сърцето си пред своя Бог и да намеря утеха в мисълта, че молбата ми ще бъде чута, а защо не и изпълнена!“

     Ала щом някой е прочел внимателно казаното до тук от мен и въпреки всичко е способен да каже това, той наистина не е разбрал моите думи докрай!

     В стремежа си да изтъкна изискванията на истинската „молитва“ с помощта на евангелския обет за „търсенето“, „искането“ и „хлопането“ не можех да не навляза в подробности, ако исках читателят да не изпитва вече никакво съмнение, че истинската „молитва“ е нещо съвсем различно от благочестивото рецитиране на определени молитвени формули.

     Прочел тези разяснения, прозорливият читател ще добие бързо увереност в себе си и ще разбере какво следва за него от всичко това. –

     Той ще си даде сметка, че ще може истински да се „моли“ едва тогава, когато е вече претърпял пълно преображение на всичките си мисли, чувства и постъпки, свидетелствуващо за това, че у него са изпълнени всички предварителни условия за истинската „молитва“ още преди да е започнал да се „моли“. – –

     Само заради най-боязливите подчертавам тук изрично, че аз наистина описах какво всъщност става при истинската „молитва“, но че целият този процес се осъществява напълно от само себе си, стига човек да е изградил целия си живот така, че да се намира в постоянна молитвена готовност. –

      А на онези, които си представят молитвата като занимание едва ли не само за малодушни и печални хора, трябва да кажа, че винаги готовият за молитва живот няма защо да се отказва от нито едно благородно удоволствие, – напротив, той може да стане истински залог за едно винаги добро настроение, за постоянна нагласа към щастие. – –

     А що се отнася до желанието да „излее сърцето си“, изпитващият такава потребност човек просто чувствува особено осезателно истината, че не е нещо съвсем откъснато и оставено само на себе си в цялата Вселена, – че въпреки космичната си изолираност и волевия си акт н бягство от Духа той си остава – макар и пасивно – свързан със своята Прародина: с царството на субстанциалния чист Дух, и че помощта, която може да дойде оттам, има по-широко поле на действие от всяка друга помощ във физическисетивния свят на грубо пространствените неща.

     Той се заблуждава само в тълкуването на своето чувство, когато си въобразява, че стои – без каквото и да е междинно стъпало – лице в лице с вечното Прабитие; не по-малко се заблуждава и когато възприема като „молитва“ това изливане на своята мъка пред невидими свидетели, което всъщност е една истинска, правдива, свята „изповед“. – – –

     Подобна „изповед“ отговаря на една вродена необходимост на човешката природа и представлява акт на освобождаване на душата с неоценимо значение за живота, затова всеки земен човек, който и да е той, би трябвало да излива от време на време сърцето си пред невидимите истински „изповедници“ така, че да стане способен да получава постоянен приток на нови сили от невидимия свят. –

     Не бива да чакаме да бъдем сполетени от най-тежки душевни терзания, за да се решим на такава истинска „изповед“, която неизменно носи в себе си своето вечно валидно „опрощение“…

     Едва след подобна „изповед“ и след осъщественото благодарение на нея освобождаване на душата трябва в истинска „молитва“ да поискаме онова, което се стремим да „измолим“! – – –

     Човек, който се „моли“ така, както трябва да се моли, наистина ще постигне духовно обновление, а такова обновление е нужно всеки път, когато външният живот притъпи душевните „пипала“. –

     Ала „духовното обновление“ не е някакво обновление на животворната духовна искра в човека, а обновление на способността на душата да възприема всички влияния, които могат и искат да стигнат до нея от царството на чистия Дух посредством „антената“ на собствената ѝ духовна сърцевина. –

     Едва ли е възможно да се представи с думи на човешката реч единствената по рода си връзка между „духовната искра“ и „душата“ в земния човек, или пък да се направи опит тя да бъде обяснена с образи и сравнения.

     Макар „душата“ ни да е за нас „единствено Реалното“, тоест: единственото дейно нещо, възприемано вътре в нас, сама по себе си тя не е нищо друго освен една органична, образувана по определени ритмични, хармонични закони структура, изградена от вечния океан на душевните сили, – структура, чийто кристализационен център е потопената в този океан „духовна искра“. – –

     Ние сме способни да възприемем в себе си своята собствена „духовна искра“ само дотолкова, доколкото сме „душа“, и то единствено посредством проникващите до чистия Дух своеобразни сили на „душата“, които са един вид нейни „пипала“…

     Всяко духовно въздействие, стремящо се да стигне до земното ни съзнание, трябва неизбежно да мине през вечната „духовна искра“ в нас, където да бъде уловено от „пипалата“ на „душата“ и предадено по-нататък на мозъчната ни мембрана посредством определени „душевни органи“. – – –

     И обратно, – понеже всички интензивни възприятия от външния земен живот привеждат на свой ред в трептене „душата“ посредством мозъчното съзнание, неизказано деликатният организъм на „душата“ бива непрекъснато разтърсван, което не само понижава – кога повече, кога по-малко – способността му да възприема духовни въздействия, но може понякога, и то за доста продължително време, да доведе до един вид „душевен паралич“. –

     Който го е изпитал вече в себе си – а малцина всъщност не са го изпитвали, – едва ли ще има нужда да му казвам какво е обратното въздействие на този „душевен паралич“ върху душата…

     В човека непрекъснато се извършва такова взаимодействие, ето защо „душевната“ хигиена не е в никой случай по-маловажна от хигиенните грижи за видимото земно тяло и неговите органи. – –

     Ние изпитваме постоянна потребност от „духовно обновление“ в смисъл на възобновяване на душевната ни енергия, за да остане „душата“ способна да възприема и да предава по-нататък духовни въздействия, – както не можем да се лишим от възобновяване на земнотелесните си сили, ако искаме да посрещнем както трябва изискванията на земния живот. – –

     А не съществува по-действен начин за непрестанно духовно обновление от постоянната готовност за молитва, – от „молитвата безспир“ като последица от тази готовност! –

     Който е постоянно готов за молитва, чрез цялата нагласа на своя вътрешен и външен: – на своя съзерцателен и деен живот, за него истинската „молитва“ е също такава жизнена потребност, каквато е земната храна за физическото му тяло, и той няма вече нужда от особени поводи, за да бъде подтикван към „молитва“, макар че такива поводи никога не ще му липсват…

     И не само наредените една след друга златни брънки от веригата съзнателни, добили форма молитвени актове освещават неговия живот! –

     Освещава го и постоянната му волева нагласа за “молитва“, която – така да се каже – се „моли“ вместо него и тогава, когато всекидневните задължения и външните поводи за отвличане на вниманието правят невъзможно съзнателното формулиране на „молитва“. – –

     Стигнал веднъж дотам, за такъв човек става немислимо да започне или да завърши всекидневната си работа без истинска „молитва“.

     Казано е обаче: – „Кога се молиш, влез в скришната си стая и си заключи вратата!“

     Така че съвсем не е нужно – това би било дори посегателство срещу „душевния свян“ – околните да знаят, че се молим, освен ако не са се събрали повече хора, обединени от една и съща волева нагласа за молитва и предоставили на едного от своите да даде словесен израз на тази нагласа. –

     Но тогава всеки от тях трябва да знае какво представлява истинската „молитва“ и да се е издигнал вече до постоянна молитвена готовност, – иначе съвместната молитва би се превърнала в празен жест или в най-добрия случай– както например при общата „настолна молитва“ – в съблюдаване на един благочестив обичай, произлязъл наистина от някогашните съвместни молитвени актове на такива хора, които са знаели за тайната на истинската „молитва“ и не са искали да оставят без „молитва“ и храненето на земното тяло. – –

     А на детето спокойно могат да се дадат молитвени текстове, съобразени с неговата чувствителност и възприемчивост, без на първо време да се очаква от него вътрешна нагласа, надхвърляща засега способността за концентрация на душевните му сили!

     Невръстният още човек трябва да бъде въведен с най-голяма предпазливост най-напред в практиката на истинската „молитва“, преди да му се разясни механизмът на действуващите тук духовни съотношения.

     Усвоил така практическото умение да се моли, той ще чуе близки вече за него неща, когато се запознае с цялото учение в неговата пълнота. –

     Словесният израз, който запознатият с изкуството на истинската „молитва“ решава да даде в един или друг момент на своя молитвен акт, е предоставен изцяло на неговия избор.

     Молещият се може с еднакъв успех да се придържа към съществуващи молитвени текстове, станали може би скъпи и близки на сърцето му от най-ранно детство, или пък сам да подбере думите под напора на избликналите в него чувства дори ако такава молитва си остане само едно развълнувано сричане от гледна точка на словесната форма.

     Подобно сричане може също да се превърне в истинска „молитва“, но от това съвсем не бива да се прави погрешният извод, че е по-добре истинската молитва да е някакво неясно „сричане“ вместо стройно подредена последователност от думи. –

     Става въпрос за висше проявление на духовни закони и за неговото използване, така че дори само от благоговение пред Духа трябва да се стремим и към най-високото възможно формално съвършенство на молитвения акт…

     Възможно е обаче да съществуват и молитвени формули, които, далеч превъзхождащи всички останали, са съставени в съответствие с духовните стойности на звуковете и въздействуват неизказано благотворно – така да се каже, с двойна сила – върху душата. – – –

     Всеки е убеден, че знае за какво трябва да се моли онзи, който наистина може да се „моли“, но се налага да бъдат казани още някои неща, за да не се повтаря до безкрай все една и съща грешка, допускана от мнозина, които, без да познават мистерията на истинската „молитва“, най-добросъвестно вярват, че се молят, доколкото могат.

     Едва ли не всеки от тези мними молещи се смята за нещо напълно естествено да се моли преди всичко за своето собствено добро и за доброто на онези, които са му – както обикновено се казва – „най-близки“ в земния живот…

     Те знаят наистина за предупреждението: – „Молете се за ония, които ви мразят и гонят!“ – – и на Разпети петък в „римокатолическите“ църкви се произнасят с особен патос молитви дори за „еретиците“, евреите и „езичниците“, ала никой не се замисля, че – от гледна точка на духовно пробудените – нашите врагове и гонители, както и най-далечните за нас хора, чиито лица никога досега не сме виждали, са също така свързани духовно с нас, както и най-близките ни кръвни роднини, макар и да не можем, разбира се, да изпитваме любов в същия вид и в същата степен към непознатите или към причинилите ни големи злини, – което впрочем не се и „изисква“ от никакъв божествен закон, тъй като тъкмо този закон сам поражда и установява различията.

     Ала който се е научил истински да се „моли“, ще трябва да разшири занапред своя кръгозор, за да се „моли“ преди всичко и на първо място за всички, които искат тук, на земята, да станат човеци и които се стараят да бъдат човеци: – които пъшкат под игото на животното и които полагат усилия да опитомят това животно! – –

     Едва тогава молещият се има право да помисли за определени групи хора, – след това за своите приятели и роднини, – после за най-тесния си семеен кръг, – и чак накрая: – за самия себе си! – – –

     Изложеният порядък е точно обратният на онзи, който е в сила за житейските ни задължения във външния свят, защото там човек трябва да си е изградил преди всичко сам установено положение, преди да може да поеме отговорността за създаване на семейство, – трябва да се погрижи първо за своето семейство, преди да има право да помогне на роднини и приятели, – и трябва те пък на свой ред да нямат вече нужда от него, за да може да помогне на по-далечни групи хора или пък да постави силите си на разположение на човечеството като цяло. –

     От изключително голямо значение за цялото човечество е всеки, който истински се е научил да се „моли“, да се моли занапред по такъв именно начин на първо място за всички, преди да използва „молитвата“ за своите по-далечни или по-близки „частни“ работи, без да говорим за чисто личното, за което би желал да прибегне до помощта на „молитвата“…

     Така с течение на времето може наистина да се стигне до духовно обновление на все по-голяма част от човечеството, и то само благодарение на „молитвената“ дейност на неколцина!

     Но нещата няма да останат само в тесния кръг на тези неколцина, защото силата на истинската „молитва“ е такава, че тя бързо съумява да достигне до всички, които са достатъчно зрели и укрепнали, за да се научат да се „молят“…

     А в днешно време те съвсем не са толкова малко! – –

     Носещите днес бремето и тегобите на земята нека не забравят и онези, които преди тях са бродили по нея, превивайки гръб под същото бреме и същите тегоби. – –

     Нека никой не си въобразява, че им е чуждо всяко желание за помощ, или пък са до такава степен недостъпни за помощта на земните човеци, че тя не би могла да им послужи за нищо!

     Твърде много на брой – уви! – са изпитващите настоятелна нужда от истинска „молитва“, понеже се намират сега в такава фаза на своето душевно развитие, която не им позволява вече да влияят сами върху своята съдба! – – –

     В една древна свещена книга са записани думите: „Свята и благотворна е мисълта да се молим за починалите, за да бъдат те спасени!“ – и ние имаме пълно основание да бъдем сигурни, че тези думи би могъл да напише само човек, който е виждал отвъд плътната завеса, скриваща „страната, от която никой не се е завърнал“, от погледа на неподготвения за това земен човек…

     И ако тук аз призовавам всеки, който е готов да се научи да се „моли“, да включва в своята истинска „молитва“, след като е усвоил вече това умение, и отишлите си от тази земя, правя това по силата на абсолютно сигурното си „знание“, без да съм ни най-малко повлиян от каквито и да са земночовешки представи за живота след физическата смърт!

     Но и тук не бива да забравяме да се „молим“ на първо място за всички, преди да насочим силите на истинската „молитва“ към отделни хора! – –

     И нека никой не се безпокои, че понякога „молитвата“ му би могла да се окаже напразна, понеже някои може и да нямат вече нужда от помощ!

     По този повод трябва да кажа, че сред хората, които са били познати на когото и да  е от живеещите днес на тази земя или за които си спомнят техните родители, няма нито една-единствена душа, която не би приела с благодарност всяка помощ по своя път, макар и да не се числи към онези, на които истинската „молитва“ би помогнала направо да се „спасят“. –

     И в онова душевно състояние, в което „душата“ се изживява свободна от земното тяло и което обикновено се нарича „отвъден свят“, духовното обновление – в обяснения по-горе от мен смисъл – си остава постоянна необходимост, защото „душата“ е все така разтърсвана от остатъчното въздействие на земното съзнание върху нея, но същевременно е подложена и на вибрациите на нови преживявания, принудена да ги приема пасивно, без да може да участвува активно в тях, както е правила това на земята с помощта на физическото тяло. – –

     А онези малцина от „починалите“, които са пребивавали активно в света на Духа още през земните си дни, ще съумеят без съмнение да използват за доброто на други помощта на истинската „молитва“, ако тя бъде насочена към тях…

     Нека всеки бъде спокоен, че не се губи нищо от онова, което любовта изпраща „отвъд“ границите на физическисетивния свят.

     Ако това важи за всяко пропито с любов чувство, – за всяка изпълнена с любов мисъл, – толкова е повече в сила за направо чудотворната помощ, която може да бъде оказана чрез практикуване на истинската „молитва“! – –

     Така правилният начин да се „молим“, посочен от мен в тази книга, упражнява своето въздействие не само по цялата земя, но и далеч отвъд този свят на физическисетивните явления!

     Истинската „молитва“ свързва всички душевни носители на духовната искра както във видимия, така и в невидимия Космос, и задействува енергийни потоци, които, минавайки през предвидените за тях „станции“, стигат накрая до самото Сърце на абсолютното вечно Битие, за да потекат оттам, „заредени“ с „благодат“, обратно към молещия се и към всичко, към което е насочена неговата „молитва“…

     Истинската „молитва“ издига „Иакововата стълба“, която се възправя тогава вътре в човека нагоре до най-съкровената воля на Прабитието, – „небесната стълба“, позволяваща на висшите духовни йерархии да доведат вечно сияйната Светлина долу на земята, в живота на земния човек! – – –

     Истинската „молитва“ е най-висша възхвала на вечната Любов, – предоставена с любов възможност за съединение с вечното творческо Всемогъщество, вечно създаващо нов живот от Пралюбовта…

     Ето защо земният човек само изпълнява един най-свят дълг, когато полага усилия да се научи истински да се „моли“!

     Спасение и благослов ще донесе за него и за всяка една душа такава „молитва“ и благодарение на тези истински „молитви“ лицето на земята ще претърпи все по-голямо и по-голямо духовно преображение за благото на всички идващи след нас. – – –

     Ратници на бъдещето са всички, които умеят истински да се „молят“! –

     Те са предшественици, проправящи пътя за новия човек, който очаква с нетърпелив копнеж земното си въплъщение, но не може да се появи тук, преди земята да бъде достойно подготвена за неговия нов начин да бъде човек! – –

     Истинската „молитва“ ще превърне земята в негова родина, – на него: – новия човек, който ще обедини всичко, което е все още разделено и разпокъсано, защото той ще има вече живот единствено от Любовта! – – –




– – – – – – –
Източник: "Молитвата"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
            светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: "ИРИС 95", 1995 г.
Преводач: Борис Стоянов