В деня ми навлизаш дотолкова,

че се навърташ в спалнята, кухнята,

че чувам за в кръста ти болката,

че те виждам, сутрин, подпухнала...

 

Но ти си страхотна! Въобще не ми пречиш.

Най-много за нещо да помърмориш.

На скандалите, сцените, липсва адреса.

Може човек с теб да говори.

 

Така аз го чувствам:

че само понякога,

просто за миг или две-три минути

с теб се докосваме тихо

сред вятъра

на нашите дни във вериги обути.

 

За мен не си муза ти, майката,

навлякла си стриите, бюста увиснал...

Но как те обичам (!)

знае само знахарката,

в чието кафе

ми бе животът описан.

 

* * *

 

Уморен съм,

а ти мълчиш с цигара в ръка...

Декорът е зимен, изнервен и сив.

Тревожно докосваш ме с миг тишина...

Димът й люти ми...

Нямам нищо против.

за силния стих, pristan!

За мен този стих също е силен, защото не е роден единствено от ума ми.
Много се радвам, че е намерил сърце, в което да отекне до толкова, че то да възкликне "Аплодисменти"!