Постинг
28.11.2014 19:12 -
От архива: стихове
Автор: pristan
Категория: Поезия
Прочетен: 578 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 28.11.2014 19:13
Прочетен: 578 Коментари: 3 Гласове:
2
Последна промяна: 28.11.2014 19:13
СИЛНО СЪРЦЕ
Остави онези лъскави подаръци!
В кутиите красиви няма нищо,
нищо, от което се нуждаеш,
но в тях отрова впръсната е скришом.
Не плачи за тези лъскави подаръци,
поднесени с усмивка най-измамна
и не завиждай сляпо ти на хората,
отровата красива с радост грабнали!
За теб аз нямам лъскави подаръци,
но с мен ела и ти ще разбереш,
че глупаво е да преглъщаш вкусни залъци,
щом всъщност искаш жаждата да спреш!
Далеч от лудницата с лъскави подаръци последвай ме
и твоето сърце
ще бъде силно в скърби и във радости,
не ще протягаш повече ръце!
ДОКОСВАНЕ
В деня ми навлизаш дотолкова,
че се навърташ в спалнята, кухнята,
че чувам за в кръста ти болката,
че те виждам, сутрин, подпухнала...
Но ти си страхотна! Въобще не ми пречиш.
Най-много за нещо да помърмориш.
На скандалите, сцените, липсва адреса.
Може човек с теб да говори.
Така аз го чувствам:
че само понякога,
просто за миг или две-три минути
с теб се докосваме тихо
сред вятъра
на нашите дни във вериги обути.
За мен не си муза ти, майката,
навлякла си стриите, бюста увиснал...
Но как те обичам (!)
знае само знахарката,
в чието кафе
ми бе животът описан.
* * *
Уморен съм,
а ти мълчиш с цигара в ръка...
Декорът е зимен, изнервен и сив.
Тревожно докосваш ме с миг тишина...
Димът й люти ми...
Нямам нищо против.
НА СВЯТ РАЗСТОЯНИЕ
Красиво е:
градът – далеч,
небе във розово и синьо,
залез, храстчета зелени,
гора от бор...
Седя до теб.
Смееш се, приказваш, тананикаш,
докосваш ме, не те допирам.
Много млада, жива, ме привличаш,
но жалко – напрежение тая...
* * *
Във мен –
и страх,
и болка,
и досада,
любов,
желание,
и грях,
и грижа,
и радост преходна,
и мъка не безкрайна,
и всичко кара ме понякога да плача.
И аз невечен съм,
и болест ме поваля,
и не безгрешен съм,
осъждан съм и плют,
но много искам,
от света съм недоволен,
страхът ме плаши,
искам да съм жив...
* * *
Смееш се, приказваш, тананикаш...
Красиво е. Докосваш ме отвътре.
ТВЪРДЕ млада, жива, ме привличаш.
Не те допирам, някак съм скован.
Градът – далеч.
Небе в червено.
Залез.
Зелени храстчета.
Гора от бор.
Седя до теб.
Да те целуна искам.
Страх ме е и бягам.
Дай ръка!
ТЕЛЕФОНЕН РАЗГОВОР
Обаждам ти се, просто да те чуя.
Слушам те, дори и да мълчиш.
И хубава е твойта тишина.
Мълчанието ти е толкова прекрасно!
Присъствието ти от другата страна
долавям с ритъма на пулса си в гърдите.
Сам не съм.
И ти не си сама.
Двама сме, в безмълвието скрити.
И аз не казвам нищо.
Само слушам.
Потапям се в звука на твоя дъх...
И с тих копнеж за теб във мене сгушен
слушалката
оставям
бавно
пръв.
СЪЛЗАТА ПИТА
Всеки път, когато те погледна,
аз виждам се увиснал на клепач.
Дали към него пръсти да затегна
или да падна като брадва на палач?
За мен като тъга си във сърцето,
извила се над точката на знак,
вълнуващ езерата на лицето,
в които ти ме срещаш пак
и пак…
Ела,
седни,
кажи ми за сълзата:
на теб ли още тежко да виси
или да падне като точка на земята
и да не мъчи вече твоите очи?
ПРИЕМАНЕ
Начинът нездрав, по който крачиш
през дните си, в които съм и аз,
ме кара да почувствам колко значиш
за мен
и идва болка до несвяст,
защото…
Ето, че сънувах:
твоят път крадеше те от мен.
„Това си ти”, аз знаех и тъгувах,
да те поправям и осъждам уморен.
Което всъщност искам да ти кажа
без стихове и разни кандърми:
Обичам те,
бъди,
бъди и даже в траур някой ден да прокърви
сърцето ми!
МОЛБА ЗА ВЕЧНОСТ
Изгори ме с огъня на твоите коси!
Удави ме в езерата на очите си!
При себе си в съня ме запази!
Спри времето!
Спри нощите!
Спри дните ми!
Не чуваш ти, но вече цял съм крясък
и непроронени сълзи във мен текат.
Нетрайни като смях и мокър пясък
сме ти и аз,
прегръдката,
светът...
С молба за вечност гмуркам се в очите ти
и питам се ще свърши ли сънят,
във който ти ме топлиш до гърдите си
и устните ти като дъжд
по мен
валят.
Тежко е!
Аз знам: ще се събудя.
Светът отново ще е черен,
бял
и сив.
Сегашния ти образ ще изгубя
във минал сън,
тъй цветен
и красив.
Но изгори ме с огъня на твоите очи
и удави ме във вълните на косите си!
От утрото студено ме спаси!
Убий ме нежно!
Моля те!
Обичам те!
НЕОН И ТРОТОАРНИ ПЛОЧКИ
На фона на неоново небе
и над килим от тротоарни плочки
бяха сплели пръсти две ръце,
поръсени тук-там с дъждовни точки.
Обувки мъжки,
чифт високи токчета,
млади, силни, тръпнещи нозе,
носеха ръцете две над плочките,
под мокрото неоново небе.
Две главици
глупави,
красиви,
забравили за тези две ръце,
в рекламни светлини се бяха скрили,
във собствено неоново небе.
А плочките под сплетените пръсти
плачеха с дъждовните сълзи –
студен неон главите бе поръсил
и сплетените пръсти
умъртвил.
Остави онези лъскави подаръци!
В кутиите красиви няма нищо,
нищо, от което се нуждаеш,
но в тях отрова впръсната е скришом.
Не плачи за тези лъскави подаръци,
поднесени с усмивка най-измамна
и не завиждай сляпо ти на хората,
отровата красива с радост грабнали!
За теб аз нямам лъскави подаръци,
но с мен ела и ти ще разбереш,
че глупаво е да преглъщаш вкусни залъци,
щом всъщност искаш жаждата да спреш!
Далеч от лудницата с лъскави подаръци последвай ме
и твоето сърце
ще бъде силно в скърби и във радости,
не ще протягаш повече ръце!
ДОКОСВАНЕ
В деня ми навлизаш дотолкова,
че се навърташ в спалнята, кухнята,
че чувам за в кръста ти болката,
че те виждам, сутрин, подпухнала...
Но ти си страхотна! Въобще не ми пречиш.
Най-много за нещо да помърмориш.
На скандалите, сцените, липсва адреса.
Може човек с теб да говори.
Така аз го чувствам:
че само понякога,
просто за миг или две-три минути
с теб се докосваме тихо
сред вятъра
на нашите дни във вериги обути.
За мен не си муза ти, майката,
навлякла си стриите, бюста увиснал...
Но как те обичам (!)
знае само знахарката,
в чието кафе
ми бе животът описан.
* * *
Уморен съм,
а ти мълчиш с цигара в ръка...
Декорът е зимен, изнервен и сив.
Тревожно докосваш ме с миг тишина...
Димът й люти ми...
Нямам нищо против.
НА СВЯТ РАЗСТОЯНИЕ
Красиво е:
градът – далеч,
небе във розово и синьо,
залез, храстчета зелени,
гора от бор...
Седя до теб.
Смееш се, приказваш, тананикаш,
докосваш ме, не те допирам.
Много млада, жива, ме привличаш,
но жалко – напрежение тая...
* * *
Във мен –
и страх,
и болка,
и досада,
любов,
желание,
и грях,
и грижа,
и радост преходна,
и мъка не безкрайна,
и всичко кара ме понякога да плача.
И аз невечен съм,
и болест ме поваля,
и не безгрешен съм,
осъждан съм и плют,
но много искам,
от света съм недоволен,
страхът ме плаши,
искам да съм жив...
* * *
Смееш се, приказваш, тананикаш...
Красиво е. Докосваш ме отвътре.
ТВЪРДЕ млада, жива, ме привличаш.
Не те допирам, някак съм скован.
Градът – далеч.
Небе в червено.
Залез.
Зелени храстчета.
Гора от бор.
Седя до теб.
Да те целуна искам.
Страх ме е и бягам.
Дай ръка!
ТЕЛЕФОНЕН РАЗГОВОР
Обаждам ти се, просто да те чуя.
Слушам те, дори и да мълчиш.
И хубава е твойта тишина.
Мълчанието ти е толкова прекрасно!
Присъствието ти от другата страна
долавям с ритъма на пулса си в гърдите.
Сам не съм.
И ти не си сама.
Двама сме, в безмълвието скрити.
И аз не казвам нищо.
Само слушам.
Потапям се в звука на твоя дъх...
И с тих копнеж за теб във мене сгушен
слушалката
оставям
бавно
пръв.
СЪЛЗАТА ПИТА
Всеки път, когато те погледна,
аз виждам се увиснал на клепач.
Дали към него пръсти да затегна
или да падна като брадва на палач?
За мен като тъга си във сърцето,
извила се над точката на знак,
вълнуващ езерата на лицето,
в които ти ме срещаш пак
и пак…
Ела,
седни,
кажи ми за сълзата:
на теб ли още тежко да виси
или да падне като точка на земята
и да не мъчи вече твоите очи?
ПРИЕМАНЕ
Начинът нездрав, по който крачиш
през дните си, в които съм и аз,
ме кара да почувствам колко значиш
за мен
и идва болка до несвяст,
защото…
Ето, че сънувах:
твоят път крадеше те от мен.
„Това си ти”, аз знаех и тъгувах,
да те поправям и осъждам уморен.
Което всъщност искам да ти кажа
без стихове и разни кандърми:
Обичам те,
бъди,
бъди и даже в траур някой ден да прокърви
сърцето ми!
МОЛБА ЗА ВЕЧНОСТ
Изгори ме с огъня на твоите коси!
Удави ме в езерата на очите си!
При себе си в съня ме запази!
Спри времето!
Спри нощите!
Спри дните ми!
Не чуваш ти, но вече цял съм крясък
и непроронени сълзи във мен текат.
Нетрайни като смях и мокър пясък
сме ти и аз,
прегръдката,
светът...
С молба за вечност гмуркам се в очите ти
и питам се ще свърши ли сънят,
във който ти ме топлиш до гърдите си
и устните ти като дъжд
по мен
валят.
Тежко е!
Аз знам: ще се събудя.
Светът отново ще е черен,
бял
и сив.
Сегашния ти образ ще изгубя
във минал сън,
тъй цветен
и красив.
Но изгори ме с огъня на твоите очи
и удави ме във вълните на косите си!
От утрото студено ме спаси!
Убий ме нежно!
Моля те!
Обичам те!
НЕОН И ТРОТОАРНИ ПЛОЧКИ
На фона на неоново небе
и над килим от тротоарни плочки
бяха сплели пръсти две ръце,
поръсени тук-там с дъждовни точки.
Обувки мъжки,
чифт високи токчета,
млади, силни, тръпнещи нозе,
носеха ръцете две над плочките,
под мокрото неоново небе.
Две главици
глупави,
красиви,
забравили за тези две ръце,
в рекламни светлини се бяха скрили,
във собствено неоново небе.
А плочките под сплетените пръсти
плачеха с дъждовните сълзи –
студен неон главите бе поръсил
и сплетените пръсти
умъртвил.
Търсене
За този блог
Гласове: 2839
