Постинг
03.04.2014 20:13 -
ЦВЕТЕТО УХАЕ, ДОКАТО ЦЪФТИ
Цветето ухае, докато цъфти.
Не вдъхнеш ли навреме,
пропуснал си,
уви!
* * *
По пътя си аз срещнах цвят.
Той беше на сълзи богат
и ароматът му сълзеше.
Ноздри до сълзите му допрях.
И вдъхнах.
И ме заболя.
Цветът на рамото ми се подпря.
И натежа!
Защо ли вдъхнах аромат
от този тежък, плачещ цвят?
Ала повярвах:
той правеше ме някак си богат...
"Ти си глупак!",
светът ми каза
и твърдението си с твърдения
доказа.
Но знаех аз:
за помощ волята ми, ако свърши,
стъблото на цвета ще се прекърши.
Че сякаш някой с кофа във ръката
наливаше сълзи във аромата,
а само в себе си цвета ухаеше
и още колко не се знаеше
тежестта си щеше той да издържи.
"Но за какво да страдаш ти?",
попита ме светът със изненада.
А аз мълчах...
С досада махна той тогава
и хукна да се забавлява.
А ароматът още повече тежеше.
От болки тялото ми стенеше,
крещеше...
Защо цветът да плаче не престава,
попитах го,
а той отвърна,
че природата му е такава -
да спасява...
И ароматът му във миг преля,
целия във сълзи ме обля,
лицето ми изми.
Истински едва тогаз разбрах
цвета,
защото аз света
с очи пречистени
видях.
До онзи миг си мислех, че съм прав
и в мене онзи звяр бушуваше,
наречен гняв.
Но не мога да опиша силни колко
гнева пометоха тъга и болка!
Бяха като гъдел досегашните,
а мислех си, че те са най-страшните.
Световната заблуда тъй опасна
причина бе за болката ужасна.
"Като парцал от теб да падне този свят!",
цветът изрече
и върху мен съвсем се свлече.
"Днес аз благославям ти очите,
на аромата ти да леят те сълзите!
Да нямаш нужда ти от рамо чуждо!
От днес от нищо ти да нямаш нужда,
за да ухаеш!"
И аромата си цветът във мен преля,
и всеки би помислил,
че умря...
Останах да живея аз със болката,
ала изпитвах също радост толкова...
Сега,
когато този свят е вече свършен,
аз съм жив,
и цял,
и непрекършен!
* * *
Цветето ухае, докато цъфти.
Не вдъхнеш ли навреме,
пропуснал си,
уви!
Не вдъхнеш ли навреме,
пропуснал си,
уви!
* * *
По пътя си аз срещнах цвят.
Той беше на сълзи богат
и ароматът му сълзеше.
Ноздри до сълзите му допрях.
И вдъхнах.
И ме заболя.
Цветът на рамото ми се подпря.
И натежа!
Защо ли вдъхнах аромат
от този тежък, плачещ цвят?
Ала повярвах:
той правеше ме някак си богат...
"Ти си глупак!",
светът ми каза
и твърдението си с твърдения
доказа.
Но знаех аз:
за помощ волята ми, ако свърши,
стъблото на цвета ще се прекърши.
Че сякаш някой с кофа във ръката
наливаше сълзи във аромата,
а само в себе си цвета ухаеше
и още колко не се знаеше
тежестта си щеше той да издържи.
"Но за какво да страдаш ти?",
попита ме светът със изненада.
А аз мълчах...
С досада махна той тогава
и хукна да се забавлява.
А ароматът още повече тежеше.
От болки тялото ми стенеше,
крещеше...
Защо цветът да плаче не престава,
попитах го,
а той отвърна,
че природата му е такава -
да спасява...
И ароматът му във миг преля,
целия във сълзи ме обля,
лицето ми изми.
Истински едва тогаз разбрах
цвета,
защото аз света
с очи пречистени
видях.
До онзи миг си мислех, че съм прав
и в мене онзи звяр бушуваше,
наречен гняв.
Но не мога да опиша силни колко
гнева пометоха тъга и болка!
Бяха като гъдел досегашните,
а мислех си, че те са най-страшните.
Световната заблуда тъй опасна
причина бе за болката ужасна.
"Като парцал от теб да падне този свят!",
цветът изрече
и върху мен съвсем се свлече.
"Днес аз благославям ти очите,
на аромата ти да леят те сълзите!
Да нямаш нужда ти от рамо чуждо!
От днес от нищо ти да нямаш нужда,
за да ухаеш!"
И аромата си цветът във мен преля,
и всеки би помислил,
че умря...
Останах да живея аз със болката,
ала изпитвах също радост толкова...
Сега,
когато този свят е вече свършен,
аз съм жив,
и цял,
и непрекършен!
* * *
Цветето ухае, докато цъфти.
Не вдъхнеш ли навреме,
пропуснал си,
уви!
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 2839
