С очи кристални тя ме гледа.

С кристален поглед в мен навлиза,

любяща, смела и готова

да няма нищо,

да умре…

 

Със думи няма да описвам

това дете на светлината.

 

Но цвете тя е във пустиня,

затишие сред бурен вятър;

за търсещия е насока,

за просяка е милостиня,

невинност тя е сред порока.

 

Не знам защо се е родила

във този земен кален свят.

Без дори да я докосвам,

знам, че ще я омърся.

 

Трудно е да понеса

такава чистота и свежест,

такава девственост, невинност,

първичност, красота и жертва.

 

Любов и топлина излъчва

това творение неземно.

 

И знам: от нея имам нужда,

но казвам й, като на чужда:

 

- Бягай, бягай надалеч!

Тук не стой дори и миг!

Едва ли с мен ще си щастлива

и сигурно ще те боли.

Не мога аз да понеса,

което чувствам във гърдите.

Любов такава ме убива.

Защо въобще ме ти обичаш?

О, моля те недей!

Върви!

Недей пред мен да коленичиш!

Та ти си толкова прекрасна!

Животът с мен е нощ ужасна.

Не искам да те нараня.

Всяка твоя нежна болка

ръжен е в моето сърце.

Колко да те моля, колко?

Прости ми, ангелско дете!

 

С очи кристални тя ме гледа.

Сълзи кристални я обливат.

С кристален поглед тя навлиза

дълбоко в моята душа,

любяща, силна и готова

от тук да тръгне,

да умре…

 

Не казва нищо, но разбирам:

 

Така горещо ме обича,

че иска да освободи

сърцето ми от всяка болка…

 

- За грешници го остави –

казах й –

а ти върви… бъди…

Бъди!

 

Тръгна си, а аз заплаках.

Цял живот бях нея чакал...

Чудесно е, и ...не я гони...обичай я чисто!

Първо мислех да озаглавя стихотворението "Идеал", защото тук става въпрос за идеалната жена, която може да се каже, че почти не съществува в земно-човешки облик. Обратно, героят на стихотворението пък е най-общо казано, голям грешник. Този грешник цял живот е копнял за своята противоположност, която да го допълни, балансира и да му даде покой. И ето, че той я среща. Но какво се оказва? Преди да настъпи желаното блаженство, той ще трябва да премине през нещо като смърт, защото висшето не може, слава Богу, да слезе при нисшето, но нисшето може да бъде издигнато от висшето, стига първото да желае това.
Срещата между висшето и низшето действа шокиращо на низшето. За да се осъществи съюз между двете, героят ще трябва да се отърси от всичко грешно в себе си, но това е и всичко, което той познава и обича. Сега той хем се чувства мръсен и недостоен пред идеала пред него, хем няма волята да загърби себе си, да се преклони пред чистата, безкористна Любов. На практика, той отрича за себе си възможността да бъде също толкова идеален като жената пред него.
Сега може би ще възникне въпросът: защо въпреки това не тръгне с нея?
Отговарям: ако тръгне с нея, той просто не може да остане същия. Героят знае, че ако той не се промени, тази жена ще страда неимоверно много с него и, понеже чистата й любов ще бъде като огледало за неговата душевна грозота и несъвършенство, той ще трябва да живее във все по-разяждащото го осъзнаване на този факт. Това от своя страна може да го накара направо да ненавижда тази жена и нещата да се влошат още повече. Героят ясно осъзнава това. Той разбира, че в него няма воля за извисяване над греха, в който тъне.
И така, ако тръгне с жената, ще страда, ако не тръгне с жената, пак ще страда. Единственото му спасение е в силата на желанието му да стане като нея. Но той отрича тази сила в себе си, смята се за недостоен и слаб. Съдбата му е в неговите ръце, той сам си е съдник, ето защо и нарекох стихотворението "Самоприсъда".
Може би не всичко стана ясно..

Висшето слиза облагородява и одухотворява нисшето, издига го...
Този процес не може да бъде спрян, искаш не искаш...:)
така че, твоят герой да му мисли хаха...

Това е еволюционен процес, на който подлежим всички и всеки сам си определя по какъв начин и за колко време ще премине през него.
Вече се досещаш, че по-дълбоко погледнато, тук жената може да се замести с Бог, а мъжа - с всеки човек.

А само тръгнала.

Висшето никога не изоставя.