Старецът силно се закашля. Вече беше разбрал, че не му оставаше много, може би още ден или два. Не беше сигурен дори, че щеше да изкара и нощта.

     Седна до момченцето и бащински го прегърна. Детският поглед се спусна към заснежените борови върхове, търкулна се надолу по баирите и се спря в ниското, където срещна уютните светлинки на малкото градче.

     – Дядо?

     – Кажи, синко.

     – На колко врати почукахме днес?

     – На много, момчето ми.

     – А защо събрахме толкова малко храна?

     – Бедни са хората, синко, затова.

     Нова кашлица разтърси старческите гърди и те разклатиха недоумяващото дете.

     – Защо да са бедни хората? Нали видях, че масите им са толкова отрупани?!

     Просякът тъжно се усмихна.

     – Богати бяха трапезите – отговори той, – но хората около тях, те са бедни.

     – А защо всички бяха приготвили толкова много ядене?

     – Днес ще посрещаме голям празник, ето защо.

     – И трябва да има много ядене ли?

     – Да, момчето ми, на бедните хора им трябва много ядене, за да празнуват.

     – Ние с теб бедни ли сме, дядо?

     – Не, в никакъв случай! Нали знаеш, хапваме само по колкото ни е нужно. Ти и аз сме истински богаташи!

     Очите на детето радостно светнаха и подновиха играта си сред неизброимите звезди. След това отново паднаха при светлините на градчето.

     – В къщите на онези хора, дядо, беше толкова топло!

     – И при нас е топло, момчето ми. Ела тук!

     И като загърна малкото сираче с единия край на дебелия си кожух, старецът го притисна нежно към гърдите си и му даде едно кравайче.

     – Близо ли са сърцата ни едно до друго, винаги ще ни е топло.

     Докато кашлицата пак разбиваше изстрадалите гърди на просяка, силна мъка раздираше душата му: това малко, невинно детенце до него...

     – Дядо?

     – Да, миленцето ми!

     – Виж само колко светло е в къщите долу!

     – И при нас е светло, синко. Погледни колко звезди блестят само за нас над главите ни! Целият Космос се е събрал над нашата къщурка.

     – Ама наистина ли само за нас двамата? – попита удивено момченцето, очите му с възхищение се отправиха пак нагоре и в чистотата им празнично се окъпаха хиляди трепкащи звезди.

     – Винаги ти казвам само истината! – отвърна старецът. – Защо хората палят лампи в къщите си? – Защото звездите не светят за тях така, както светят за нас.

     – Ами онази голямата къща, дядо – не преставаше с въпросите си малчуганът, – която подминахме и не почукахме на нейната врата, тя каква беше?

     – Това е приют за сирачета, момчето ми – отвърна старецът и вдигна показалеца си. – Но казвам ти: не продавай свободата си за хляб, легло и покрив над главата! По-добре е да умреш като благороден елен с рога насочени срещу обградилите го вълци, отколкото като вол, издъхнал от изтощение сред чужди бразди, които е дълбал цял живот.

     Просякът облегна гръб на дървената къщурка и отпусна глава. Усещаше как силите го напускат…

     – Дядо – обади се пак след малко сирачето, – а видя ли онези красиви дървета в къщите на хората?

     С все така отпусната глава и със затворени очи, старецът отвърна:

     – М-хм, видях ги. Това са елхи.

     След това, успял някак да събере малко сили, отвори очи и махна с ръка към боровете.

     – Но хората имат само по една елха в къщите, а ние тук си имаме цяла гора. И нашите са много по-красиви. Виж, целите са обвити в памук, а звездите отгоре са спуснали сребристи гирлянди по клоните им. А знаеш ли кое им е най-хубавото на нашите елхи? – Те са живи. Живи са и са украсени...

     – Само за нас двамата, нали? – весело подскочи момченцето.

     – Точно така – усмихна се старецът. – Остава ни само да им се радваме. А играчките по тях, те също са живи: катерички, кълвачи и други животинки... Това са най-прекрасните играчки за една жива елха!

     – Дядо, под елхите в къщите имаше някакви пъстри кутии... Те какви бяха?

     – В тях са сложени нещата, които хората си подаряват на този празник. И знаеш ли защо тези кутии са толкова пъстри и красиви? Защото в тях всъщност няма нищо ценно, та... поне кутиите...

     Старецът изведнъж живна и, като се обърна към сирачето, закачливо повдигна вежди.

     – Но, знаеш ли, тази вечер и аз имам за теб един подарък!

     – Иха-а-а-а! – скочи детето. – Къде е? Искам да го видя!

     – Охо-хо-о-о! – позасмя се просякът и поредната кашлица, но вече немощна, задави гърлото му. – Не бързай толкова! За такъв подарък човек трябва да се поизпоти малко. Той не е в някаква лъскава кутия, но е най-ценният подарък.

     Очите на детето се отвориха толкова широко, че бяха готови да поберат целия свят в себе си.

     Като повдигна ръка с усилие, старецът продължи:

     – Скрил съм го там, най-горе.

     Пръстът му сочеше към един хълм, извисяващ се далеч и високо над гората.

      – Истинските подаръци стоят на върха на елхата, а не в подножието ѝ и те са само за най-достойните!

     Гърдите на момченцето започнаха да се изпълват с някаква детска гордост. То развълнувано предложи:

     – Тогава да отидем утре сутринта да го вземем!

     – Не! – отсече старият просяк и изведнъж стана много сериозен. – Подаръкът трябва да бъде взет до изгрев слънце и ти трябва да отидеш сам! Добре знаеш пътя, вървели сме го и зиме, и лете. Най-късно до утре вечер ще си пак тук.

     – Но, дядо, защо не дойдеш с мен?!

     – Не мога, синко, много уморен съм вече. Аз ще остана тук, ще си почивам и ще те чакам.

     – Но... сега е толкова тъмно и студено! – почти проплака малкото сираче.

     – Няма значение!! – отвърна сурово просякът. – Трябва да тръгнеш! Още сега!!

     Някъде в далечината се разнесе вълчи вой. Детето потръпна и се сгуши в кожуха на дядо си.

     – Дядо, не ме ли обичаш вече?

     Този въпрос така стисна сърцето на стареца, че сълзи напълниха очите му.

     – Какво говориш, момчето ми!? – каза пламенно той като погледна правнучето си в очите и разтърси слабите му раменца. – Знаеш ли, че ако децата долу в къщите научеха какво има горе на хълма, още сега щяха да оставят топлите си домове, отрупаните маси и въобще нямаше да погледнат шарените кутии? Знаеш ли, че веднага щяха да се втурнат презглава нагоре и щяха да се бият, защото всеки щеше да иска да стигне пръв на хълма? Но няма откъде да научат, защото няма кой да им каже. Аз скрих подаръка горе и само ние двамата знаем за него.

     – Какво си скрил на хълма, дядо? – попита през сълзи детето, а малките му пръстчета обречено решеха топлия кожух.

     Просякът хвана момчето и го изправи на крака пред себе си. Горещият му поглед твърдо навлизаше в очите на хлапачето. Измъчените ръце здраво стискаха крехките рамене.

     – Там ще намериш силно сърце! – властно каза старецът, а лицето му излъчваше убеденост. – Твоето силно сърце! И да не си посмял да се провалиш! Не стигнеш ли горе до изгрев слънце и не го ли сложиш в гърдите си, то ще измръзне. И внимавай, синко, не се опитвай да ме баламосваш, защото ще те изпитам! Като се върнеш, каквото намериш върху дъските на леглото, ще трябва да го заровиш дълбоко в земята. Аз ще те наблюдавам! Ще бъде тежка работа, да знаеш, но това е изпитът за силното сърце. Свършиш ли добре работата, значи си го намерил, не мож` ли я свърши – оставил си го да умре. Но не смей да правиш второто, хей, момче! Както ти казах, това е най-безценният подарък на света. Като се качиш на хълма, дори няма да има нужда да го търсиш. Силното сърце ще е там и ще те чака. Ти само ще трябва да сложиш ръка на гърдите си и с благодарност да го приемеш.

     Пътят ти до него, обаче, ще е дълъг и студен, затова ще облечеш кожуха ми. На мен в къщичката ни той няма да ми трябва. Знаеш какво има из джобовете му: кравайчета, сушени плодове, няколко бонбона и кибрит. А тук, в големия вътрешен джоб, има остър нож и... доста пари, които ще ти послужат да научиш занаят…

     Сирачето беше стиснало очи и тихо плачеше, свряло лице в яката на дядовия си кожух.

     – Страх ме е, дядо! – изхлипа то и силно се вкопчи в старческия гръб.

     – Така ли... Знам, знам… – каза смирено човекът пред прага на неизбежното и утешително потупа правнучето си. – Тогава ще ти дам нещо за из път, което ще намали страха ти. Това е една песничка, която аз пък научих от моя прадядо. От него научих още, че дивите зверове се покланят пред този, който крачи бодро с ведро лице и с песен в сърцето. Хайде, сега ще я изпеем няколко пъти, за да я запомниш:

      Вятърът брули очите ми,

      студът пронизва гърдите ми,

      пътят е дълъг и тежък,

      уморени са мойте нозе.

     Нощ виси над главата ми,

     прави неясна съдбата ми,

     но аз напредвам със песен

     към моето силно сърце!

     Звездите любящо трепкаха в нощта над един старец и едно дете, които се бяха слели в гореща, последна прегръдка.

     Небето беше светло.

     Въздухът беше кристален.

     Земята беше притихнала.

     Беше Бъдни вечер.

     Беше време да се тръгне за подарък;

     време за

     СИЛНО СЪРЦЕ