Той, Павел, бе на тридесет и две, а тя, Красимира – на двадесет и осем. Харесаха се от пръв поглед. Приятната, весела атмосфера, алкохолът и бавните танци свършиха останалото…

     Събудиха се в неговия дом и никой от тях не съжаляваше за това.

     Започнаха да се срещат редовно и да се опознават един друг.

     И двамата бяха висшисти. Павел имаше постоянна, сигурна и доходоносна работа, която му оставяше и достатъчно свободно време. Красимира още не беше професионално установена и финансово закърпваше положението с по нещо оттук-оттам. Павел имаше собствено жилище, в което живееше самостоятелно, отделно от родителите си. Красимира не разполагаше с такова. Павел беше добър, търпелив и разбиращ. Обгръщаше любимата си с нежност и внимание, и това я караше да се чувства спокойна с него, в сигурни ръце и обичана. Той, от своя страна, наред с външната й красота, харесваше живия й, топъл характер, щурите й закачки и желанието й за физическа близост. Той беше отличен организатор, а тя внасяше цвят и настроение в добре „построените“ им дни.

     След почти година на закуски в леглото, романтично прекарани вечери, забавни уикенди и непрестанно гушкане, Павел и Красимира решиха да заживеят заедно. Понеже и двамата бяха силно независими натури, а и вече „не бяха деца“, те взеха това свое решение напълно самостоятелно и Красимира се пренесе с багажа си при Павел за постоянно.

     Както обикновено се случва, „меденият месец“ неусетно премина в рутинно ежедневие. По същество почти нищо не се беше променило, но нещата се повтаряха отново и отново, и отново… Павел се чувстваше добре в тази позната цикличност, в която бе навлязла връзката им, но за Красимира се оказа, че този начин на живот й беше чужд. От въодушевен кормчия, който беше свикнал да направлява лодката си през бурни морета и под небесен тътен, сега тя бе попаднала в езерце с големина на локва и то при пълно безветрие. А Павел все й говореше за любовта, за онази, голямата Любов, която не се движи по повърхността, а се спуска надълбоко и се издига нависоко. За Красимира, обаче, всичко това бяха глупости. Тя имаше нужда от нещо ново, нещо, което да провокира живеца в нея; то трябваше да е силно, стихийно, грабващо и завладяващо; то трябваше да заявява себе си високо и с блясък; трябваше да я сграбчи със страст и да я разтърси, дори и да я заболеше, нямаше значение. Боже, колко делнично беше всичко, колко познато, колко обикновено, чак… задушаващо!

     И тя забременя. След което усмивката се появяваше на лицето й все по-рядко, за все по-кратко и все по-неискрено…

     Един ден, около месец след „новината“, Павел се прибра от работа в къщи и завари Красимила (както той шеговито я наричаше) да опакова багажа си.

     – Краси?!...

     – Връщам се при нашите.

     – Краси, Краси!!

     Павел нежно сложи ръце на женските рамене:

     – Недей! Винаги има трудни моменти. Двамата можем да се справим с всичко. Важното е да се обичаме.

     – Да се обичаме?! – рязко и високо отвърна Красимира – Лесно ти е на теб! В свои води си. Всичко ти е подредено, всичко е както на теб ти харесва, както ти го искаш. Но аз не мога вече така, разбираш ли, не мога! Задушавам се в това безлично съществуване със сигурната ти работа, с планираните ти дни, с обраната ти романтика, със скучния ти секс и с… твоите приказки; приказки, приказки и само приказки за… голямата Любов, която аз не разбирам, не виждам наоколо, не усещам, нито пък чувствам! И добротата ти, и търпението ти… Толкова си добър и търпелив, че чак вече си мъртъв от доброта и търпение. Какво си положил ръце върху раменете ми като някой женчо?! Не можеш ли да бъдеш поне малко мъж, ей толкова на?! – и тя „отсече“ с нокътя на палеца връхчето на показалеца си.

     Павел отдръпна ръцете си.

     – Мислех, че…

     – Мислел!...

     – Но защо не ми каза…

     – Все ли трябва да ти се казва?! Не виждаш ли, не чуваш ли, не усещаш ли? Но ти си добър, това е важното, нали; и си търпелив, и си организиран, подреден, и си предвидлив, играеш на сигурно; ти си съвършен! А това, че от няколко месеца симулирам оргазми не забелязваш, нали?

     – Но защо…

     – …не ти казах ли? Павле, нямам нужда от дете до себе си. Имам нужда от мъж, истински мъж.

     – Ами детето?

     – Какво дете?

     – Бременна си!

     – Не съм.

     Като каза това, Красимира спря да тъпче багажа си в саковете и застина така, сякаш очакваше нещо.

     – Какво?! Грешка ли е станала?

     – Вече не съм – отвърна по-спокойно Красимира, очите й се извърнаха към прозорците и една сълза се търкулна по бузата й, втора – намокри другата.

     Без да каже и дума, Павел бавно отиде до прозореца, облегна се с длани на перваза му, наведе глава и седя така известно време, просто за да осъзнае всичко, което беше чул от своята Красимила. Усещаше как думите й потъват в тялото му и преминават през всяка една негова клетка. Не се намесваше в този техен мъчителен ход, само чувстваше и това, което чувстваше, беше интензивно и мъчително, разяждащо като киселина, причиняващо толкова силна душевна болка, че чак ставаше физическа.

     Когато отново се обърна към Красимира, тя беше подновила събирането на багажа си и вече привършваше с него. От очите й още се стичаха сълзи.

     – Разбирам те – каза кротко той. – Сигурно не си готова за дете… Не мога да бъда мъж по поръчка, но… Аз наистина те обичам и… Мисля, че… Искаш ли да поговорим за това?

     – Божичко!... – отчаяно поклати глава Красимира и с труд затвори ципа на големия претъпкан сак. – Ако имах нужда от приказки, щях да си купя книжка с такива.

     * * *

    След като се разделиха, Павел направи няколко неуспешни опита да склони Красимира отново да бъдат заедно.

     В един съботен ден, когато минаваше по централната градска улица на път да свърши нещо, той я видя на отсрещния тротоар в прегръдката на друг мъж. Те двамата вървяха покрай големите лъскави витрини на магазините, говореха си и се смееха. Изглеждаха щастливи. От този ден нататък Павел престана да притеснява Красимира. Надяваше се тя да е намерила своя „истински мъж“.

     Годините следваха своя ход, а Павел и Красимира – техния си: Павел, все така установен в своята подредена рутина, а Красимира отново беше насочила лодката си към буйните морски вълни. Случваше се понякога да се засекат някъде и тогава, преди да се разминат, те учтиво се поздравяваха. На Павел му ставаше мъчно, когато видеше Красимира с поредния неин „истински мъж“.

     Последният път, когато я видя, тя тъкмо влизаше в лъскаво порше с наситеночервен цвят и с един от онези скъпи регистрационни номера, лесни за запомняне. Беше зима и автомобилът, и неговата мила Краси, изглеждаха красиви на фона на навалелия сняг. „Опасно красиви, както на нея й харесва“, помисли си Павел, докато изпращаше с поглед набиращата скорост кола. Това беше зимата на неговия петдесет годишен юбилей, но той нямаше да го посрещне с гръм и блясък, не си падаше по такива неща; щеше да го отпразнува в съвсем тесен кръг, само с най-близките си хора около него.

     * * *

     Освен всички други подаръци по случай пребиваването половин век на тази земя, Павел получи и своето второ повишение в работата, което вървеше и със солидно повишаване на и без това вече отличното заплащане, което получаваше.

     Пролетта чукаше на вратата, когато един понеделник, седнал в новия си офис, Павел правеше рутинното бързо преглеждане на пресата със сутрешното служебно кафе. Отгърна поредната страница на ежедневника и едва не разля кафето върху себе си, когато в рубриката „Полицейска хроника“ видя снимката на смачкано порше и прочете в текста към нея за „жена на четиридесет и шест години, откарана в болница с риск за живота“.

     * * *

     Или беше умрял, или я беше зарязал… Баща й беше починал, а майка й – болна – в старчески дом… Няма деца, няма приятели… Няма спестявания… Значи всичко скоро щеше да свърши… И още по-добре… по-добре, да!

     Усети нещо. Беше ръка, внимателно положена върху нейната. В съзнанието й нахлуха стари спомени, мили и погребани. Друга ръка, също толкова внимателна и добра, милваше и оправяше косите й. Не можеше да мръдне, не можеше да отвори устата си, не можеше да отвори очите си, не можеше дори да издаде звук.

     „Мила Краси, Красимила!…“, чу тя и усети нещо друго на ръката си, сега обхваната от двете добри мъжки ръце; да, беше чело. Той плачеше. Искаше и тя да заплаче, но не можеше. Можеше само да чува, да усеща, да чувства.

     „Няма да ти досаждам дълго, искам само да ти кажа, че… двамата ще се справим, нали? Не ми бягай и този път, моля те! Знам, че не съм мъжът за теб, просто обичам да си наоколо, да те виждам понякога… Не си тръгвай, преди да те видя истински щастлива!“

     Да, той пак говореше, и пак за любов, и пак за онази голямата, но този път тя я разбираше и усещаше, и чувстваше…

     * * *

     След като се увери, че се е погрижил за всичко, Павел излезе от болницата. Беше прекрасен пролетен ден, който вече нежно отстъпваше място на вечерта. Павел се потопи в свежия й въздух и пеш се отправи към дома, където го чакаха съпругата му, двете му деца и вкусна, топла вечеря.