Тялото на Жана се покри с тръпки. По радиото беше започнала стара, добре позната ѝ песен. Беше една от онези песни, които майка ѝ неизменно слушаше на малкия си плеър в кухнята, докато готви. По онова време Жана беше буен тийнейджър и всеки път „ядеше“ майка си за „тъпите пенсионерски“ песни, щом ги чуеше да се разливат от кухнята. Майка ѝ търпеливо понасяше присмеха на дъщеря си, и въобще, тя я беше оставила да живее в свобода, като за възпитанието ѝ разчиташе единствено на личния жив пример, който ѝ даваше.

     Мислите на Жана се върнаха от спомените в настоящето. Сега майка ѝ живееше самотните си старини в град, не много далеч от този, в който се бе установила Жана, а при нея самата така се бяха завъртели нещата, че вече на тридесет и осем, също както майка ѝ навремето, сама отглеждаше четиринадесет годишната си дъщеря.

     Вокалът на песента започна, текстът беше познат на Жана и тя заприпява заедно с певеца. Но нещо в гърдите ѝ се надигна и скърши гласа ѝ. Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя за момент престана да меси тестото, с което се беше захванала. Опита се пак да запее, но след поемането на въздуха, мелодията, която искаше да възпроизведе, отново се изля като сълзи през очите ѝ и този път сълзите продължиха да излизат без да спират и без обяснение… Знаеше само, че с всеки следващ тон от песента във всяка нейна клетка навлизаше нещо, което я разтърсваше по непознат досега, умиротворяващ и опрощаващ начин.

     Ръцете на Жана потънаха в тестото, сякаш за да намерят опора, и тя извърна глава настрани, за да не капят сълзите й по него.

     В този момент дъщеря ѝ влезе в кухнята и изненадаият ѝ глас с тревога попита:

     – Мамо, плачеш ли?!

     – От лука е – отвърна Жана и усмивка, почти смях, се появи на устните ѝ.

     – Аха, добре – отвърна успокоено момичето ѝ. – Аз излизам.

     – Чаа-о! – викна Жана на затварящата се входна врата.

     Сълзите на Жана пресичаха усмивката ѝ. „От лука е“: така казваше и майка ѝ, без значение какво готвеше; така казваше, дори когато приготвяше таратор.

     След като приключи в кухнята, Жана отвори едно чекмедже, в което държеше непотребните за нея неща, които обаче по една или друга причина не смееше да изхвърли. Между тях беше и подаръкът от майка ѝ за осемнадесетия ѝ рожден ден: флашка със сто и петдесет „тъпи пенсионерски“ песни в нея. „Един ден ще ме разбереш“, беше казала майка й, като ѝ даваше малкото, красиво опаковано подаръче, „Надявам се само да не е от собствен опит“.

     Сега Жана беше стиснала флашката като миниатюрно ковчеже, пълно с редки скъпоценности. Прииска ѝ се да се види с майка си, да си поговорят…

     Пъхна флашката в лаптопа, намери песента, която чу по радиото и си я пусна, да я чуе пак: