Напразно тогава ще търсиш в себе си нещо, макар и подобно на усещането, което външното ти съществувание е намирало все пак в светлината на земните ти дни…

     Въпреки цялата си предметна осезаемост всичко в теб и всичко около теб ще бъде скрито в най-дълбока тъмнина, а горещият ти копнеж по усещането за светлина ще бъде все тъй неутолим…

     Потънал в тази мъчителна нощ, ти може би в течение на еони ще се каеш за неизползвания си земен живот, – винаги плячка на хаотични преживявания в селенията на мрака, – докато в един далечен космичен период не те осени отново първият проблясък на Светлината…

     („Думи за живот: Светлина“)

     -------

     Знанието, което ти се дава тук, е почерпано от сигурния опит, придобит от нас чрез съзнателно преживяване на „отвъдния свят“!

     Всеки ден и всеки час виждаме как хиляди хора преминават завинаги на „другия бряг“, но сме безсилни да им помогнем, защото не са усвоили през земния си живот изкуството да се умре и затова се озовават неподготвени на „другия бряг“, като корабокрушенци, изхвърлени на сушата от бурната стихия…

     Те се лутат безпомощни в новата за тях форма на съществуване и не са в състояние да поемат протегнатите им за помощ ръце.

     Все още им липсва всякаква способност да преценяват какво им носи дадена среща – беда или помощ, – затова уплашени се дръпват назад, когато към тях се доближи някой, който би могъл да ги напъти…

     И те продължават да се скитат сами, все така близо до „брега“ на морето, което – поне те имат такова чувство – още ги свързва с напуснатата физическа страна на съществуването, докато, сякаш привлечени от „магнит“, не открият едно от онези малки „крайбрежни царства“: – едно от онези най-нисши селения на недостъпната за земните сетива духовна страна на Космоса, което отговаря на техните представи, на лелеяните от тях през физическия земен живот въжделения и надежди.

     Тогава те си въобразяват, че са намерили своето „небе“, още повече че това им заблуждение се споделя и от всички останали, които срещат там…

     Веднъж озовали се в такова едно царство, те остават за безкрайно дълго време пленници на своята съдба.

     Само в изключително редки случаи, и то с цената на огромни усилия, ни се удава да издигнем един такъв заблуден и да го изтръгнем от доброволно избраното му измамно „блаженство“. –

     Но понеже ние искаме да ви помогнем да избягвате обиколните пътища, а и такава е повелята на вечната Любов, ние ви учим на изкуството как правилно да се умре.

     Същественото при въпросното изкуство се състои в това, да сте готови по всяко време – насред планове за бъдещето и най-оживена дейност, в разцвета на здравето и силите си – с ведро чувство и непоклатимо упование да стъпите завинаги на „другия бряг“, – без каквато и да е възможност за връщане назад.

     -------

     Ако някой е до такава степен обсебен от нещата на физическия земен живот, че му се струва невъзможно да мине без тях, – ако той не може да си представи състояние, при което всички цели на земните въжделения стават безпредметни, – такъв човек трудно ще усвои умението да се умре. –

     Ала истински и с радост умее да живее на земята само онзи, който може ежедневно и ежечасно да предизвиква по своя воля в себе си състоянието на готовност да посрещне смъртта, – отърсил се от всеки страх и от всяка печал. – –

     Той знае, че нищо от онова, което ще трябва да остави тук – дори и най-скъпите му хора, най-нуждаещите се от грижите му същества, – не може да бъде разделено от него, ако той сам не поиска и не предизвика по своя воля действителната раздяла. –

     Знае, че остава „тук“, на същото космично „място“, – още по-близо до хората, които обича, отколкото е било изобщо възможно да се приближи до тях в земно тяло. –

     Знае, че смъртта съвсем няма да го направи богоподобен, нито пък ще го дари със земно "всемогъщество", но че той ще може да помага много повече на нуждаещите се от помощта му, отколкото това е било някога възможно във физическия живот. – –

     Който упражнява по този начин изкуството на умирането, той знае отсега нататък, че за него ще бъде лесно да умре истински и безвъзвратно дори ако смъртта го сполети съвсем неочаквано…

     -------

     Наистина „умирането“ и преминаването от света на земния опит към духовносетивния начин на усещане се извършва и независимо от волята ти, така че онова, което те очаква „отвъд“, ще бъде там дори ако не вярваш в никакъв „отвъден“ свят.

     На твоята вечна воля обаче е дадена голяма сила, тъй като чрез предварителна работа тук, откъм физически възприеманата страна на света, ти имаш възможност да определиш в твърде значителна степен цялата си по-нататъшна съдба.

     Това, разбира се, предполага един изпълнен с чувство за отговорност живот, винаги насочен към високата духовна цел, която е постижима само в безкористна любов към всичко живо.

     От „другата страна“ на света, – там, където се усеща единствено с духовни сетива, – цари не само „блаженството на честитите“. –

     Там има и царства на мъка и отчаяние, на терзаещо разкаяние и желание за самоунищожение, въпреки че това желание не може никога да бъде удовлетворено…

     През тези царства ще трябва неизбежно да преминат всички, които тук, на земята, не спазват закона, изискващ от всеки земен човек любов към самия себе си и към всички други твари.

     Тази „любов“ е много далеч от всякакво сантиментално фантазиране и от всякаква екзалтация на чувствата!

     Предписваната от духовния закон Любов, за която става дума тук, е всъщност най-висшето и най-решително утвърждаване на самия себе си и на всичко съществуващо, така че проникнатият от нея човек усеща както в себе си, така и във всяко друго същество само положителното, исканото от Духа, дори когато се вижда принуден да се противопостави най-решително на едновременно действащите отрицателни сили на същото явление. – –

     -------

     Макар използването на земния живот като подготовка за следземните състояния на съзнанието да е от първостепенно значение, съвсем не бива да смяташ, че на тази земя трябва да водиш боязливия, вечно загрижен за „душевното спасение“ живот на малодушния „светец“ – на един от ония себелюбци, които се плашат много от всеки „грях“, но ликуват вътрешно заради неизбежното според тях „проклятие“, тегнещо над „лошия свят“.

     Подобен начин на живот само би те довел с абсолютна сигурност до едно от онези измамни „крайбрежни царства“ на Духа, които човешките илюзии са създали, без да съзнават собственото си авторство.

     Един живот, изпълнен с отговорно чувство за дълг, с любов към всичко живо, със стремеж към сърдечна доброта и правдивост, към ред във волевите ти изяви и към облагородяване на твоите радости, – живот, изпълнен с радостната вяра в крайното сбъдване на най-високите ти и най-чисти въжделения, – ще бъде винаги най-добрият начин на живот за тебе тук, на земята, особено ако се стараеш същевременно да усвоиш това, което нарекох в тази глава „изкуството да се умре“.

     -------

     Всички мисли, чувства и действия от физически възприеманата страна на света, упражняват непрекъснато въздействие в „отвъдния“ свят.

     Плодовете на всяко дело, осъществено от човека в този земен свят, се запазват за него далеч отвъд смъртта дори когато делата му на земята служат само на физически цели.

     Ако си в състояние да поемеш моралната отговорност, важното при всички твои постъпки на тази земя е не какво правиш, а как го правиш. – –

     И най-черната работа тук, на земята, може да влее в теб неподозирани сили за по-късния ти живот от духовната страна на света, ако изпълняваш възложеното ти с най-отговорно чувство за дълг, радостно и с всичките си сили – така, сякаш съществуването на цялата вселена зависи само от качеството на свършената от тебе работа…

     Единствено ти самият си отговорен за себе си!

     При всичко, което мислиш или вършиш, – при всичките си действия и постъпки от тази физическисетивно възприемана страна на света, – ти винаги си несъзнателният творец на своята по-нататъшна съдба в света на духовносетивното усещане. –

     -------

     Не са празна фраза думите, които е изрекъл навремето мъдрецът, просто замаян от блясъка на видяното:

     „Око не е виждало, ухо не е чувало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат!“

     А да „обичаме Бога“, ще рече: – така да “обичаме“, така драговолно да приемаме всяко изпитание и всяка болка на земята, сякаш сме искали и сме се стремили всичко да бъде точно така, както ни го поднася животът! –

     Да „обичаме Бога“, ще рече: – да обичаме земята и всяко живо същество на нея – такова, каквото е, – дори ако то изобщо не отговаря на нашите желания!–

     Да „обичаме Бога“, ще рече: – да обичаме самите себе си и от любов към себе си да приемаме всички несгоди, чието бреме ни е дадено да носим по дългия и труден път, който от грешките и заблудите ни води накрая до самите нас – такива, каквито сме вечно в Бога! –

     („Книга за отвъдния свят: Изкуството да се умре“)

     -------

     Изцяло погрешна е нагласата на желанията у човек, който вярва, че се стреми към Духа, а в същото време очаква да получи в най-скоро време повече или по-малко осезаеми доказателства за съществуването на духовни светове.

     -------

     Вечната Прасветлина, озаряваща всичко Духовно, е забулила мъдро лъчите си, за да предпази онези, които не са все още съединени по такъв начин с Духа, че да могат да понесат самата субстанциална Светлина на божествения Дух!

     Каква полза би имал земният човек да съзре Духовното, ако не е още абсолютно съединен в себе си с Духа?

     Това би му причинило неизразими страдания и никакви адски мъки, родени от демонично-сладострастното въображение на човека-животно, не могат да се сравнят по жестокост с мъченията, на които неизбежно би било подложено съзнанието на човек, способен да съзре Духовното, преди да се е съединил субстанциално с Духа, така че да може сам да сподели неговия живот.

     Едно-единствено нещо се очаква от нас: – да предоставим доброволно и безрезервно всички сили на душата си, цялата чувствителност на тялото си, всеки свой импулс и всеки свой порив в служба на Духа – на живия Бог в самите нас, за да може божественият Дух да се съедини постепенно с нашето човешко съзнание и да ни върне отново, вече от своето Лоно, същите тези сили, пориви и чувства като отзивчиви наши слуги, – след като сме били вече подготвени да властвуваме над тях, изхождайки от вечно зачеващия ни сияен Живец на нашето Битие.

     Това е „истинското богослужение“ и то трябва да бъде извършвано от всеки, който иска да вземе със себе си в отвъдното своето земночовешко съзнание, не само за уж безкрайно дълъг период от време, а за цялата Вечност!

     „Работете, докле е ден; настъпя нощ, когато никой не може да работи!“

     Тук, в този земен живот, човек има възможност да „работи“. – След като напусне обаче физическия свят, той се озовава в състоянието, което сам си е създал, и ще трябва пасивно да изчака, докато душата му не се проясни – може би не след дълго, а може би едва след хилядолетия според земните представи, но във всички случаи без съдействие от негова страна – до такава степен, че за субстанциално съчетаните духовни същества да стане възможно да пробудят в него съзнанието за вътрешно присъщия му Живец, за неговия жив Бог. Едва тогава в него може да настъпи онова обръщане на волята, чрез което той предоставя всичките си сили в служба на своя „жив Бог“ – необходима предпоставка за обединяване на съзнанието му с вечното съзнание на божествения Дух в него, което никаква „милост“ Божия не е в състояние да предизвика по друг начин.

     Тогава обаче земночовешкото му съзнание отдавна вече ще е изчезнало за него като потънало в забрава съновидение.

     Той ще е наистина „спасен“, но животът му на тази земя с всичките си въжделения, всичките си радости и мъки, ще бъде забравен за вечни векове. Така търсещият ще остане без наградата на победителя – без разширеното съзнание на човек, минал през най-външните царства на божественото себеоткровение!

     Наистина и той – станал вече форма на проявление на божествения Дух, и съединен с присъщия си, мъжки или женски, допълващ духовен полюс – ще живее изпълнения с безкрайно блаженство живот на чистия Дух, ала от несравнимо по-високо „естество“ е себеусещането на вечните духовни същества, успели при цялото си безконечно щастие да запазят и съзнанието за най-дълбоките бездни, до които са слизали по време на някогашното си обвързване със земночовешкото животно.

     Както жителят на долината се изправя очарован и разтърсен до дъното на душата си пред чудесата на високите планини, неспособни обикновено да развълнуват сърцето на планинеца, така и духът, който може съзнателно да си спомни и за всички пребродени от него бездни, е единствен в състояние да оцени цялата висота на щастието си, и колкото по-високи стават достигнатите от него, макар и след еони, стъпала, толкова по-малко е готов той да се лиши от възможността да си спомня за най-ниските, до които някога се е спускал.

     -------

     Ако въпросът беше само в това, да се образува какво да е индивидуално съзнание от душевен тип около животворното духовно ядро, всеки стремеж към съединение на съзнанието с Духа още тук, по време на този земен живот, би бил напълно излишен, защото – с изключение на случаите на пълно разпадане на съзнанието и съгласно вечните, присъщи на божествения живот Закони – това единение може така или иначе да се осъществи, макар и еони по-късно.

     Пробудният зов на всички истински духовни Учители на човечеството е бил винаги мотивиран от това, че върховното щастие на душата се състои в запазването во веки веков на нейното земно съзнание и следователно на способността ѝ да си спомня и че благодарение на съединението ѝ с Духа по време на земния живот могат да бъдат избегнати неизказани мъки на душата, застрашена от разпадане след напускане на земното тяло.

     Да бъде човечеството винаги насочвано от техните призвани говорители по този път на висше щастие – такава е задачата на онези, от чието лоно възвестявам това учение, и всяка дума в настоящата книга има за цел да учи своите читатели тъкмо на този вид „истинско богослужение“.

     Нека никой, който чете тези думи, не напусне този живот на земни неволи, преди да е обединил съзнанието си със своя „жив Бог“!

     Нека никой не попадне в „нощта“, където всяко лично усилие става невъзможно и от която няма измъкване, преди дългът му да е изплатен до „последния кодрант“!

     Все още е „ден“ и на работа са спасителни ръце, готови да окажат духовна помощ на всички, които се стремят към нея. – Не е нужно никакво специално обучение, за да бъде повикана тази помощ, и не са нужни никакви „частни уроци“, за да се възползваме от нея.

     „Който има уши да слуша, нека слуша!“

     („Повече светлина: За истинското богослужение“)

     -------

     Текстовете са взети от книги, влизащи в състава на духовното учение на Bo Yin Ra (Йозеф Антон Шнайдерфранкен). В скобите са посочени името на съответната книга и главата в нея, от която са направени извадките.