Музиката се засили, а заедно с нея и тона на разговорите; смеховете избухваха по-свободно и неудържимо, а шеговитите реплики все по-често изследваха границите на приличието.

     Мястото за танци вече не се чувстваше самотно, тъй като все повече посетители набираха смелост да вземат участие в „омешването“ на служебните колективи, дошли тази вечер да празнуват тук.

     Вечерта напредваше и страстите навлизаха в апогея си, когато един мъж стана и тихо излезе на голямата тераса с масивен каменен парапет. Въздухът навън беше хладен и свеж, и той с благодарност го пое дълбоко в дробовете си. Само след миг усети близко присъствие от лявата си страна. Обърна глава и видя непозната жена, придържаща цигара между устните си, да рови из дамската си чанта. Мъжът извади запалка и я поднесе запалена към цигарата.

     – Благодаря! – усмихна се жената – Вие няма ли да запалите?

     – Не пуша – отвърна мъжът.

     – Но носите запалка?!

     – Съпругата ми пуши.

     В очите на жената се появи изражение от типа на „я гледай ти“.

     – И това не Ви пречи? – попита тя.

     Мъжът се засмя. После продължи да гледа напред, без да даде някакъв друг отговор.

     Откъм банкетната зала се разнесе бавна популярна мелодия.

     – Искате ли да потанцуваме? – обади се пак жената, готова да угаси цигарата в пепелника от ковано желязо, стоящ наблизо.

     – Всъщност, не си падам по танците.

     – О! И ще откажете на една дама? – уж на шега попита жената.

     – Съжалявам, да!

     След дълго дръпване от цигарата гласът отляво на мъжа отново се разнесе:

     – Така ли се отнасяте и със съпругата си?

     Мъжът пак се усмихна и поклати глава в стил "какво общо има това", след което отвърна:

     – На нея ѝ правя тази услуга, но…

     Още едно дълго дръпване:

     – Да?

     – С нея е различно. С нея танцът може да е всичко, разбирате ли? Там няма никакви ограничения.

     – Всичко или нищо, а? А не може ли – просто танц?

     – Просто танц? Сигурна ли сте? Кажете ми честно: защо искате сега ние двамата да танцуваме?

     – Искам поне за малко да забравя...

     – Да забравите какво?

     Докато силно смачкваше фаса в пепелника, жената вдигна другата си ръка с длан към лицето на събеседника си; на безименния ѝ пръст проблясна брачна халка.

     – Мисля, че това се носи, за да помните – спокойно каза мъжът, но след като репликата му бе посрещната от поклащане на глава и въздишка, той попита:

     – Къде е мъжът Ви?

    – Вкъщи.

     – Знаете ли какво прави той сега? – Чака Ви.

     Жената се изсмя през носа си.

    – Глупости! Прави това, което прави всяка вечер – гледа любимите си мачове и се налива с бира.

     – Да, но докато ги гледа, той Ви чака. От време на време поглежда часовника си или пък този, който виси на стената; хвърля поглед и към вратата, ослушва се за познатите звуци, които предвещават Вашето прибиране. Разбира се, той няма да Ви каже това.

     – Направо ще ме разплачете, само че от смях. Той дори не ме забелязва, когато съм у дома.

     – Но забелязва, когато не сте, и това го прави неспокоен. Не може да се отпусне да си гледа мача, защото Ви няма. Вашата липса...

     – И това трябва да ме притеснява?

     – Искам само да кажа, че всичко, което можете да получите тук, е нищо в сравнение с онова, което можете да имате вкъщи, и то съвсем законно. С Вашия съпруг сте достигнали до тази точка, защото всеки от Вас мисли и действа по определен начин и всеки от Вас чака другия да направи нещо по въпроса; така нещата само стават по-зле. Той бяга в телевизора, Вие бягате по-банкети, по други неща… И така ще бъде или докато съвсем не опустеете отвътре, или докато някой от вас не се изпълни с решимостта да бъдете щастливи заедно.

     – Може ли?

     Жената беше извадила следващата цигара.

     – Разбира се! – кавалерства ѝ мъжът.

     – Обичате ли бира? – попита изведнъж той.

     – Не ми е от любимите питиета, но, да, може. Защо?

     – Вземете хубава бира, мезе, каквото обичате, седнете до мъжа си и му задайте малко въпроси относно играта, която гледа.

     – Той не обича да говоря, докато гледа.

     – Не обича да говорите за други неща. Вижте, само вие двамата си знаете за какво става въпрос помежду ви, но със сигурност той също се чувства зле от това. Футболът за него е като упойка, разбирате ли? Вие може да използвате неговото бягство за сближаване. И, ако той се почувства по-добре от направената от Вас крачка, може би – кой знае – да направи крачка и той.

     Дълго дърпане от цигарата:

     – Мъжка солидарност, а?

     Смачкване на цигарата:

     – Мисля да влизам вътре, Вие?

     Вместо отговор мъжът, загледан нанякъде през парапета, каза:

     – Не я спират нито стените, нито вратите, нито прозорците на заведението. Чувам я как вика, как се хили; виждам я: върти очи, търси, гърчи се, кълчи се, налива се, поглъща, съблазнява, иска още, и още, и още… За нея няма насита, няма покой, няма…

     Вие не я ли виждате, не я ли чувате, не я ли усещате?

     – Да усетя какво?! – попита изумено жената с учуден поглед в широко отворените ѝ очи.

     Мъжът я хвана за раменете и внимателно я завъртя така, че да застане точно срещу остъклението на заведението, в което сега изцяло се бе развихрила тя:

     – Празнотата отвътре – отвърна той и остави жената да се потопи в нея, след което пак се обърна с лице към парапета на терасата.

     Постоя така известно време и тъкмо вече мислеше да влезе, за да каже „чао“ на колегите си, от уважение към които тази вечер бе дошъл тук, когато усети внимателен допир по рамото. Този допир продължи секунда-две в благодарствена тишина, след което ударите от две високи токчета бързо се отдалечиха така, сякаш нямаха търпение да стигнат някъде...