Високи, отвесни скали отделяха от света ситния му, чист пясък, който се губеше в безкрайните води на океана.

     А те бяха лазурни и закачливо си играеха с босите ѝ ходила.

     В ефирна бяла рокля, достигаща почти до глезените ѝ и фино напръскана със солени капчици, донесени от бриза, тя стоеше там, с леко развяващи се кичури, провиснали от небрежно прибраната ѝ коса.

     Очите ѝ се бяха спрели да починат там, където необятността на чистото небе се докосваше до тази на океана.

     Всичко беше притихнало в онзи момент, – дори спокойно реещите се птици под слънцето, – когато мъжът в бели ленени дрехи се появи в края на плажа.

     Крачолите на панталоните му бяха навити, ръкавите на разкопчаната му риза – също.

     Беше бос.

     Вървеше спокойно по мокрия пясък, разхождаше се.

     Подобно на жената, той също не носеше нищо, нито в ръцете, нито в дрехите.

     Бяха на средна възраст.

     Бяха сами.

     Бяха напълно непознати.

     Щом мъжът наближи, си кимнаха, а когато мина покрай жената, бризът погали дрехите им една в друга, повдигна две ръце и ги остави за миг така, със сплетени пръсти.

     Първо бяха очите.

     Нейните – с цвят на тъмен млечен шоколад.

     Неговите – като слънчево, прозрачно, дълбоко море.

     После беше кожата.

     Нейната – нежна, мека и светла.

     Неговата – като юлски плаж.

     После беше прегръдката.

     Дълга прегръдка.

     Плътна прегръдка.

     Силна и нежна.

     Без минало.

     Без бъдеще.

     Там, на края на света.

     На плажа.

     Под небето.

     До скалите.

     До вълните.

     В повея на вятъра.

     В повея на крилата на птиците.

     В лъчите на слънцето.

     В топлината му.

     В светлината му.

     Без думи.

     Без въпроси.

     Само усет.

     Само чувство.

     Само присъствие…

     Слънцето обичаше.

     Пясъкът топлеше.

     Вятърът охлаждаше,

     завихряше мелодия в дрехите, в косите.

     Вълните танцуваха.

     Птиците пееха.

     Скалите пазеха. –

     Случваше се нещо.

     Случваше се нещо красиво.

     Нещо, в своята простота.

     Нещо, в своята голота.

     В своята чистота.

     В своята неизразимост.

     Случваше се нещо рядко.

     Нещо, трудно за намиране.

     Случваше се прегръдка.

     Просто прегръдка.

     Просто

     …

     прегръдка.

     Очите им отново се срещнаха.

     Сърцата им се срещнаха.

     Истински.

     В радост.

     В щастие.

     Преливащи едно към друго през тези очи.

     А под сълзите – усмивки.

     И пак прегръдка.

     И имаше плач.

     Имаше и смях.

     Инак е необхватно.

     Инак е непоносимо.

     Изживяване единствено.

     Единствено и неповторимо.

     Бяха докоснали хоризонта.

     Безкрайното беше целунало крайното.

     С благодарност щяха да платят цената.

     Щяха да плащат до сетния си час:

     да помнят прегръдката –

     изживяване единствено,

     изживяване неповторимо,

     трудно за намиране,

     просто

     Прегръдка.