Звънчето над вратата закачливо се обади и погледите им се срещнаха там, където студът се опитваше да нахлуе и да заеме мястото на топлината. Мъжът тъкмо щеше да излезе от богато зареденото магазинче за сувенири и подаръци, когато тя ненадейно се появи пред него така, че почти се сблъскаха. Очите им, отказали да се подчинят на законите на времето, останаха там, където нямаше нищо друго, освен лъчиста заедност, чиято радост би могла да трае вечно, но само след миг времето наложи своята преходност и мъжът поздрави:

    – Здравей!

    – Здравей! – отвърна тя, и добави – Адски студ е!

     И наистина: няколко листа от декемврийския календар се бяха вече откъснали и провлачили  след себе си диря от сух мраз.

    – Ти? – попита тя и плъзна поглед по лицето му: отслабнало, наболо, със сенки около хлътналите очи – За подаръци ли?

    – Ами! – отвърна той, сякаш това беше последното нещо, заради което можеше да бъде тук – Още е рано. Просто разглеждам… Ами ти?

    – А… само да се постопля малко.

     Беше техният любим магазин. Всяка година по това време идваха в него и всеки от тях тайничко си харесваше нещо. После, до Коледа, поотделно пак посещаваха магазина и купуваха онова, което смятаха, че другият си е харесал. Беше интересно и весело да разберат дали са се разгадали един-друг и въобще беше…

    – Топло, да – каза мъжът.

    – Моля? – не разбра тя.

    – Топло е тук, казвам, хубаво е това местенце, да.

     Жената взе в ръка стъклена топка с танцуваща балерина в нея и сняг, който „заваляваше“, щом разклатиш топката.

    – Не съм идвала тук от…

     Мъжът само леко закима с глава, сякаш казвайки: „Да, и аз“.

    – Не знам кой измисля тези сувенири, – каза жената, докато гледаше падащия сняг – но това тук ми прилича повече на мъчение: балеринката не може да излезе извън стъклото, танцът ѝ е замръзнал, а снегът около нея никога няма да се стопи…

     И двамата бяха на около тридесет и пет. Преди близо десет години се бяха разделили и оттогава не се бяха виждали, нито пък – чували, въпреки че живееха в един и същ град. Но нищо чудно – всеки с надежда бе поел по собствения си път, който с течение на времето, обаче, се бе оформил в добре отъпкан, дълбок коловоз и тези два коловоза така и не се бяха пресекли. Досега.

     Той извърна поглед от сувенирите и го спря на лицето ѝ: понапълняло, подпухнало под очите.

    – Какво ще правиш после?

     Тя сви неопределено рамене:

    – Ще си ходя.

    – С метрото ли?

    – М – хм.

    – Аз нямам работа. Ако искаш, мога да те изпратя до там.

     Тя пак сви рамене:

     – Добре.

     * * *

     Вървяха един до друг във вечерния студ, под празничните светлини на града и покрай бляскавите приканващи витрини, всеки от тях загърнат в дебелата си дреха, с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете.

     – Иначе как си? – обади се той.

     – А, добре… – отвърна небрежно тя – Ти?

     – Ами…

     Изведнъж в съзнанието му изплува спонтанната среща на погледите им и тъгата в него надделя. В сравнение с онази чиста радост всичко друго му се струваше грубо и чуждо. Очите му заиграха по витрините, за да разпилеят отговора по тях, а той – да овладее емоцията си.

     Продължиха да вървят в тишина, единият – сбъркал, а другият – не простил. Напуснали топлината и уюта на любимото си магазинче, и този път всеки от тях тайничко си беше харесал нещо в него и повече от всякога се надяваше другия да познае какво е то. Но като че ли с всяка следваща крачка студът ставаше все по-силен, а и още беше рано за подаръци…

     * * *

     Както се и очакваше, станцията на метрото по това време беше пълна с хора.

     Не трябваше да чакат дълго. Като скалпел, причиняващ болезнен разрез, влакът забави ход и спря. Двамата стояха с погледи в тълпата пътници, която като метални частици, привлечени от магнит, се устреми към него.

     Жената като че ли не бързаше.

     – Стана ми мъчно за балерината – каза неочаквано тя.

     – Мислиш, че няма шанс за нея ли?

     – Стига! Това би било ужасно!

     Когато пред вратите не останаха много хора, без да каже нищо повече, тя тръгна към машината. Токовете ѝ три пъти удариха земята – „моля те, моля те, моля те…“, когато думи, неспособни да я спрат преди десет години, спасително отекнаха в ушите ѝ и една премръзнала, но изпълнена с надежда ръка улови нейната:

     – Моля те, почакай!

     Жената се обърна. Очите ѝ красиво сияеха, а снегът в тях се беше разтопил и радостно танцуваше надолу към хваналите се ръце.

Ако на двама души е отредено да изживеят нещо заедно, животът ще намери своите начини да ги срещне.

Животът може да отнеме "насила", но не може да даде насила; може да изтръгне от ръцете на човека, независимо колко силно стиска той, но не може да даде, ако човек сам не разтвори ръцете си; може само да предложи.

Ако героите се бяха заинатили в себе си, като магарета на мост, и при тази си среща... То малко оставаше, де: "Но като че ли с всяка следваща крачка студът ставаше все по-силен, а и още беше рано за подаръци…"

Преживял съм го и знам, че това е вечната истина на Любовта и Прошката, приятелю! Благодаря ти!