Те двамата много се уважаваха един-друг, понеже бяха в единомислие и срещаха в лицето на своя събеседник пълно разбиране. Омотани в своите дрехи с натрупан стаж от десетилетия, те сновяха бавно из алеите, като от време на време се поспираха, за да хвърлят светлина върху някоя важна точка от въпроса, който разискваха.
Те бяха горди със своите разходки, те бяха горди със своите разбирания, те бяха горди…
За тяхна жалост, светът, който така дълбоко бяха проумели и за който много добре знаеха какъв трябва да бъде, беше престанал да ги разбира. Заводът, който процъфтяваше под ръководството на пенсионирания вече директор, беше разграбен и закрит, а научните трудове на професора, от които толкова много студенти черпеха идеи и вдъхновение, сега, захвърлени и забравени, тънеха в прах и влага, обречени да станат храна на мухъла и плесента.
Директорът и професорът бяха горди със „своето“ време, с делата тогава, с вещите от тогава… Тогава светът по- се доближаваше до разбирането им за един добър свят. Те действаха в този свят с надеждата, че в бъдеще той ще отговори на техния идеал, но вместо това с годините светът малко по малко ограбваше техните мечти, техните достижения, тяхното положение, придобивките им, здравето им, а накрая ги лиши дори и от надеждата им… И когато това стана, те започнаха да не разбират светът, който беше дошъл на мястото на „техния“ свят; в него виждаха само безпътица и разруха; изгубиха смисъла; всичко, което им остана, бе да се капсулират в „своя“ свят и така да защитят малкото останали парченца стойност и достойнство в настоящия свят. Ето защо те продължаваха да носят вехтите си, но качествени и спретнати дрехи и обувки, нищо че под тях бельото и чорапите им бяха с дупки, а ноктите на краката им – неизрязани. Ето защо те вече не привнасяха нищо в този безумен свят, а само търсеха доказателства, че е безумен, и колкото повече доказателства намираха, толкова по-доволни бяха, тъй като стойността и достойнството, които носеха в себе си заблестяваха по-ярко в собствените им очи. И те започваха да изпитват нужда от трибуна, особено професорът, тъй като смятаха, че без тяхната светлина светът с всичките хора в него би се хвърлил в собственото си унищожение. Социалните мрежи донякъде смъкваха напрежението, но там двамата герои не срещаха пълното разбиране, което претендираха, че трябва да получат, тъй като бяха прави на сто процента. И ето защо те продължаваха и продължаваха със своите разходки, които вече нямаха нищо общо със здравето им или с тишината и спокойствието в парка; в тях двамата пенсионера намираха трибуна и стопроцентово разбиране; в тях те живееха в „техния“ свят, в тях намираха смисъл и надежда.
Дните се изнизваха, сезоните се сменяха, годините си минаваха, а директорът и професорът продължаваха да се разхождат с тяхното непрестанно мърморене и хвърляне на светлина върху въпроса какъв трябвало да бъде светът. Думите им се разпиляваха из въздуха и, от никого нечути, се завихряха около метлата на поддържащия парка работник и заедно с останалата смет поемаха пътя към бунището.
И така, след като се мина още някое време, директорът и професорът вече не замърсяваха свежия утринен въздух в градския парк с тяхното мърморене. С разграбен и разрушен завод, със забравени и разпаднали се от мухъла научни трудове, с дългогодишно ораторстване, отишло на боклука, с мисли, емоции и чувства, посветени на едно отминало време и с тела, погребани в земята, техните души бяха останали в мрачния капан на времето, познали единствено онази светлина, която ерудираните умове на директора и професора бяха хвърляли върху разни въпроси. Но тези умове вече се бяха безвъзвратно разсеяли…
