Вдигни глава, ти, опечаленият от загубата на човек, който е бил и продължава да бъде скъп на твоето сърце и когото е трябвало да изпратиш в сетния му път!

     Ти, майко, без време загубила детето си, ти, татко, на когото са отнели сина тъкмо когато си започнал вече да виждаш в негово лице приятел, и ти, който е трябвало да придружиш до „вечното покоище“ ковчега на баща си или на майка си!

     Блажен си, ако ученията от твоето детство са успели да ти вдъхнат такава вяра, която и до днес още да е в състояние да те крепи!

     Казвали са ти, че душата се връща в лоното Божие, просияла в пълното си великолепие, и че дори земното тяло щяло да дочака един ден своето възкресение…

     Щом вярваш в това, защо тогава те виждам да скърбиш така безутешно!?

     Аз ти съчувствувам и зная какво всъщност си загубил за времето, отредено на този земен живот.

     Имаш пълно основание да скърбиш и аз знам колко горчива е мъката ти…

     Ала чуй: – тъкмо твоята вяра те учи, че смъртта е всъщност победена!

     Ти оплакваш само една кратка раздяла и ако вярата ти е крепка в теб, трябва да тръпнеш от вътрешна радост при представата, че любимото същество, освободено от всяко земно страдание, живее сега, блажено преобразено, в царството на блажените. –

     Щастлив си, ако наистина вярваш в това и ако нищо не е в състояние да разколебае крепката ти вяра!

     Дай на мъката, каквото ѝ се полага, и оплачи все пак онези, които не ще можеш вече да видиш, не ще можеш да чуеш, нито да усетиш до края на земните си дни! –

     Имаш основание да плачеш, тъй като ти самият си принуден да останеш тук и никъде през този земен живот не ще можеш вече да намериш любимите си същества! –

     А когато и за теб удари последният час, тогава – според твоята вяра – ще видиш отново онези, които си загубил за известно време, и тогава радостта ти няма да има край…

     Блажен си, ако споделяш и тази вяра!

     Сълзите ти скоро ще пресъхнат и от вярата си ще почерпиш истинска утеха!

     Срещал съм обаче мнозина, които твърдяха, че споделят тази вяра, и все пак оставаха безутешни в своята скръб. –

     Срещал съм мнозина, които на думи ми вярваха, но дълбоко в себе си усещаха, че вярата им е неискрена, тъй като традицията ги е принудила навремето да приемат само външно това учение. –

     Но далеч по-многобройни бяха онези, които отдавна вече не криеха, че за тях тази вяра не е нищо повече от една благочестива легенда. –

     Именно сред тях срещнах по-голямата част от хората, които изпитваха вътрешна нужда от силата на утехата и които съумяваха наистина да почерпят в себе си утеха, след като им бяха посочени правилните пътища…

     Един от тях веднъж ми каза:

     „Но защо всъщност ни разказват тези неща, криещи в себе си истината, както се разказват детски приказки, след като е неизбежно да ги отхвърлим, щом вече преминем възрастта, в която все още можем да вярваме в приказките?“

     А аз му отвърнах:

     „Не се гневи на онези, които са те учили, както са умеели да те учат, а вместо това гледай ти самият да учиш на друго.“

     Наистина, древните религиозни учения са в състояние да предложат добро основание за утеха, и който може още да вярва в тях, няма в края на краищата да се окаже излъган, макар представите, породени от тези учения, да не отговарят съвсем точно на Действителността. –

     Те позволяват все пак да се предусети истината: – показват, че това тленно земно тяло е само временна форма на проявление на едно същество,  което не е от тази земя, и затова само дотогава остава достъпно за земните сетива, докато се проявява като сетивно възприемаема форма, произлизаща от тази земя.

     Глупаво е наистина да се подхранва вярата, че един ден ще получим ново тяло, изградено от същата, достъпна за земните сетива материя, но и това учение крие в себе си една истина: че нетленният духовен организъм на човека отговаря по форма на предишното му земно тяло, доколкото още на земята тъкмо духовното проявление е предало повече или по-малко собствените си черти на съответната земна форма. –

     Истина е също така, че онези, които смъртта е разделила тук, на земята, ще се срещнат отново един ден, като при това те ще се разпознаят много по-сигурно в духовния си облик, отколкото биха се разпознали хора в земно тяло, които не са се виждали в течение на години.

     По принцип погрешна обаче е представата, че веднъж напуснало земното тяло, духовното начало в човека се оказвало изведнъж извисено до пълно „небесно блаженство“ или пък изпадало в състояние на вечни, нетърпими мъки, от които нищо вече не можело да го спаси. –

     В последната представа има толкова някаква следа от истината, доколкото изцяло отдадените на животинското и земното натури може да останат в течение на еони в душевен мрак, преди да се окажат способни да възприемат душевно-духовната Светлина.

     Но и тук законът на Духа, чийто живот е Любов, е много по-милостив от коравосърдечната човешка присъда, и всеки, който е оставил след себе си на земята любов, няма в никой случай да претърпи този дълговечен мрак, колкото и грешен да е бил. –

     В своята „Книга за отвъдния свят“* говорих вече изчерпателно за състоянието, в което се озовава духовното в човека, след като изстине земното му тяло; пак там, както и в голяма част от останалите си книги, обясних и откъде съм почерпил сигурността, с която говоря за тези неща.

(* Издадена на български език от „Евразия-Абагар“ през 1991 год. (Б.пр.))

     Достатъчно е тук да спомена, че тази сигурност е плод на абсолютно неоспорим опит, колкото и глупаво и самонадеяно да звучи в ушите на днешните хора от Запада, когато им се каже, че на земята има човеци, способни да придобият такъв опит – опит, който е достъпен наистина за премалцина. –

     А колкото до състоянието, в което се намира отишлият си от земята човек, нека кажа тук, че непосредствено след земната си смърт той се събужда в една от нисшите духовни сфери, стоящи твърде близо още до тази земя.

     Ако е достатъчно подготвен в духовно отношение чрез своя земен живот, той напуска незабавно тази нисша сфера под сигурното водачество на помагачи, живели някога на земята като самия него, или пък необличали никога тялото на тази земя.

     При своето изкачване нагоре, чиято продължителност не се измерва вече със земните понятия за време, той среща и помагачи, продължаващи да действуват духовно на земята и в земно тяло, но присъствуващи същевременно там, в духовната сфера, в духовния си организъм, които на свой ред го водят все по-нататък, към все по-светло познание и усещане на духовния живот. –

     Това е пътят на човешкия дух, подготвил се духовно по време на земния си живот – действувайки и работейки върху себе си в любов – да разпознава по същество и непознатата му дотогава Действителност и да следва онези, които единствени са в състояние да го водят напред в тази сфера. –

     А голямото мнозинство от напускащите във всеки един момент земята, – след като установят, че притежават тяло, самосъзнание и способност да действуват, – се чувствуват много добре в нисшите, междинни духовни светове и се опитват да намерят там онова, което съответствува на техните представи. –

     Тъй като тук, както и в съня, представата се проявява като реалност, те остават в плен на този сътворен от самите тях свят и не обръщат внимание на гласовете на онези, които биха могли да ги изведат по-нагоре, също както потъналият в дълбок сън не се събужда, дори когато близо до него отекнат гласове.

     Понеже човешкият дух, дори когато съзнава собствената си вина, никога не е затруднен да намери причини, правещи поведението му извинимо в собствените му очи, той много скоро скъсва с представите, отговарящи първоначално на страха му от вечно „възмездие“ или от мъчително пречистване, и се вижда сега в едно „небесно царство“, в което всичко отговаря съвсем точно на земната му представа, породена от лелеяната от него вяра. –

     А който е бил убеден, че животът му ще свърши със смъртта на тялото, си създава по същия начин представи от земен характер за по-нататъшния си живот, и всеки един от пребиваващите в подобни „крайбрежни царства“ е по своему щастлив, докато и за него не настъпи постепенно пробуждането и не прозре илюзорността на сънувания заедно с другите свят на „сбъднати мечти“, както земният сън завършва със събуждането на спящия. –

     Едва тогава той узрява да чуе гласа на помагача и да улови ръката му, за да тръгне по пътя към „по-горните“ духовни светове, като работи съзнателно върху себе си и изкачва едно след друго стъпалата към субстанциалната Светлина, черпейки сили от Любовта и привлечен от Първоизвора на Любовта. –

     Когато един човешки дух, устремил се към земно въплъщение, е успял да се изяви тук само в тялото на дете, живяло все пак достатъчно дълго на земята, за да се съедини духът му с унаследените от него душевни елементи, след преминаването си отвъд той осъзнава наистина себе си, но не е придобил още способността да си изгради собствен представен свят въз основа на образните си земни спомени, или пък тази му способност е толкова малка, че той остава пощаден от необходимостта да преживее колективния сън за едно илюзорно блаженство, траещ тъй дълго понякога при възрастните.

     Духовните водачи го улавят, така да се каже, веднага за ръка и го повеждат нагоре, и макар да се нуждае от много повече време, за да изкачи своите стъпала, понеже му липсва събраният на земята духовен опит, затова пък още от самото начало той пребъдва в сияйната истина и следва напътствията на сигурни водачи. –

     „Среща отново“ и разпознаване са възможни само в два случая: или ако изобщо не си стъпвал в „крайбрежните царства“ на илюзорното осъществление, освен в случаите на бързото им преброждане, или след като вече си се събудил от това мнимо „блаженство“, за да встъпиш в по-горните духовни светове под напътствието на своя водач.

     Да се срещнат отново ще могат тогава по всяко време всички, които са се познавали или са знаели един за друг през земните си дни, но само ако са ги свързвали чувства на вътрешна симпатия, дори да са достигнали до съвършено различни стъпала на своето развитие. –

     Когато една майка е загубила детето си в ранна възраст, то ще ѝ се покаже отначало в образа, в който го е познавала, за да се преобрази след това пред очите ѝ във вечния си духовен облик…

     Така всеки един ще види отначало другия в образа, отговарящ на земното му проявление, и едва след това – във вечната му духовна форма, защото субстанцията, служеща като носител на духовното съзнание, се нагажда към всяка представа, която съзнанието на един човешки дух може да има за себе си, така че – да вземем само един пример – човек, който се е родил недъгав на тази земя, се показва отначало в този именно облик на своите близки, които само така могат да си го представят, но – в желанието си да остави веднъж завинаги зад гърба си този облик – много скоро го напуска отново, за да им се покаже, без да губи своята идентичност, в съвършения си духовен образ. –

     Всички тези неща звучат като приказка, но отговарят съвсем точно на действителността, – все едно че говоря за поредица от земни факти, които са ти до такава степен близки, че веднага си готов да ги разпознаеш. –

     Може би не е зле да се запиташ дали някои представни образи от приказките не сочат нагоре, към Прародината на човека, макар създателите на тези приказки да са се догаждали само несъзнателно за това…

     Ти виждаш впрочем, че и за теб, отказалия се вече да вярва в онова, на което са те учили като дете, съществуват достатъчно основания за утеха, много по-сигурни от основанията на онези, които продължават да се задоволяват с вярата от детските си години! –

     Знаеш, че аз, естествено, разбирам твоята болка от раздялата ти с любимите същества в техния земен облик.

     Но отвъд тази болка няма никаква друга причина да скърбиш, дори когато починалите не попадат в най-висшите духовни сфери веднага след като сменят своята форма на възприятие, а са заставени да продължат да работят и отвъд върху себе си, както впрочем трябва да прави това всеки човек на тази земя, ако иска да постигне, още по време на земния си живот, онази степен на духовно развитие, която може да бъде постигната още тук и за която се говори във всичките ми книги.

     А освен това ти съвсем не си духовно отделен от любимите си хора, оставили тук земната си дреха!

     В себе си – в своя собствен дух – ти си все така свързан с тях и ако се научиш да се вслушваш дълбоко в себе си, ще се убеждаваш все повече и повече, че оставаш и занапред в духовна връзка с тях…

     Пази се обаче от всякакви опити да призоваваш починалите във видимата сфера на тази земя – в царството на външните сетива!

     Тях самите не ще можеш да извикаш!

     Те са изцяло недостъпни за твоите сетива, макар и да знаеш всички тайнствени формули на безразсъдните викачи на духове от древността до днес.

     Онова, което би могъл да призовеш, ще те направи само за смях с глупавите си фокуси, а на всичко отгоре ще навреди на най-добрите сили на тялото и душата ти. –

     И за тези неща ще можеш да прочетеш с повече подробности в другите ми книги, на които съм принуден да се позова, за да не повтарям всичко казано в тях.

     Вече ти показах как да намериш истинска утеха в самия себе си.

     А сега престани да скърбиш за починалите!

     Те трябва да извървят пътя си, както и ти своя! –

     Изправи се за ново начало, а поискаш ли по този начин да намериш пътя си към Духа, и ти ще получиш невидима помощ свише още тук, на тази земя: – същата помощ, която води сега към Светлината и твоите „покойници“. –

     Но нека първата ти грижа бъде да оставаш винаги в Любов!

     Само пребиваващите в Любовта ще бъдат водени както тук, така и там, а единствено като се откажеш от призрачното царство на самонадеяните си желания, ще постигнеш Любовта, която е върховният извор на всяка утеха! –




– – – – – – –
Източник: "Книга за утехата"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
               светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: ГАЛ-ИКО, 1994
Преводач: Борис Стоянов