Докато на тази земя живеят хора, никой не ще може да предотврати или да забрани отделни единици, които по някакъв начин допринасят – действително или само привидно – за всеобщото благо, да не получават свидетелства за признателност и почит от страна на своите ближни, възприемащи подобна дейност като лично благодеяние.

     Признателност, когато става дума за несъмнено оказана помощ, – и почит, когато ощастливеният чувствува, че самият той и собственото му човешко достойнство са издигнати чрез дълбоко почитания човек на такова равнище, каквото не би могъл никога да постигне със свои сили, макар да предусеща, че то е постижимо за човешкия род. –

     Кой би се разсърдил на благодарността за оказаната помощ, – или на засвидетелствуваната при такива обстоятелства почит!?

     Тези две спонтанни чувства са пуснали твърде дълбоки корени във всяко не докрай пропаднало човешко същество, така че не можем да не признаем тяхното значение за запазването на рода, – за разгръщането на най-благородните пориви на човешката раса. –

     Ала поривът за преклонение кривва по съмнителни друмища, когато престане да се ръководи от трезвата преценка и започне да изпитва безразборно благоговение към всичко, което надхвърля собствените му сили, но се оказва напълно достижимо за друг човек.

     При това положение "херкулесът" от панаирджийската шатра, фокусникът и гълтачът на огън могат да разчитат на същата дълбока почит, на каквато се радва и създателят на най-високи духовни ценности, а всяка разлика между "изкусен трик" и изкуство се оказва заличена...

     Но дори когато преклонението е насочено единствено към истински ценности, нужно е да се осъзнае и преодолее опасността от превръщане на почитанието в "култ към личността", а това може да се случи много лесно, ако допуснем то да се изроди в обожествяване на самия човек, макар почит да заслужава само свършеното от него деяние или дело.

     Неизбежно е голямото мнозинство от хората да придобият в течение на земния си живот определена важност и значимост единствено за самите себе си и за своето най-близко обкръжение, докато други, твърде малко на брой, могат да се окажат "значими" – тоест да служат като образец – за доста големи кръгове от хора, ако не и за цялото земно човечество.

     Разбираемо и оправдано е да се отдава почит по-скоро на хората с всеобщо призната "значимост", отколкото на онези, които значат нещо само за себе си и за един съвсем тесен кръг, макар този тесен кръг понякога да включва много важни области на човешката дейност.

     Но и в този случай се прави съдбоносната грешка едно наистина заслужаващо почит дело да се отъждествява с осъществилия го земен човек!

     В реда на нещата е да се отнасяме с особено уважение към онзи, чието дело внушава респект, може дори да му се възхищаваме, тъй като за нас е цяло "чудо", че един от нашите ближни се е издигнал на такава висота, но се налага да правим винаги много старателно разграничение между постигнатото от него и онова, което той все пак си остава: – между надличностните духовни ценности и лично обусловената природа на човека, който ги поднася на другите, тъй като е съумял да стигне до тях, било след усилена работа или по милост "свише". –

     Не бива също да се забравя, че всеки "творец на духовни ценности" е такъв само дотолкова, доколкото "черпи" от изобилието на достъпните за него духовни съкровища – както се черпи вода от пълноводна река, – че неговото "творчество" съвсем не е някакво създаване на нещо от нищото! – –

     А и всичко, което един човек може да "почерпи" от Духа и да го направи достъпно за земните сетива, си остава винаги "откровение", независимо дали е плод на дългогодишна лабораторна работа или дар на един боговдъхновен миг. – – –

     Обожествяването на самия човек би било не само проява на глупост, но и оскверняване на неговата дейност, – на извършеното от него дело, – то е всъщност равносилно на предположението, че дори той самият не е способен да прави разлика между онова, което е създал, и собствената си личност. –

     А и когато оценяваме "значението" на даден човек за неговите ближни, трябва винаги да се запитаме дали то се проявява само по време на земния му живот, или пък делото му продължава да оказва живо и плодотворно въздействие върху човечеството, дори когато той самият не е вече между видимо присъствуващите на тази земя хора. –

     Никога обаче не може да се посочи абсолютно никаква причина носителят, тълкувателят или вестителят да бъде "обожествяван" заради извършеното от него, – да се превръща в обект на идолопоклоннически култ собствената му личност (дори ако това понятие се схваща във възвишения смисъл, влаган в него от Гьоте! –), а и всеки наистина "значим" за по-широк кръг от хора човек би винаги отхвърлил с отвращение и срам подобно "обожествяване", колкото и да е далеч от намерението да подценява действителната си значимост! – – –

     Който наистина означава нещо за ближните си, познава издълбоко характера и степента на своето значение.

     Той би се оказал лъжец пред самия себе си и пред другите, ако започне да се преструва на "скромен" и се държи, сякаш не знае нищо за собствената си стойност!

     Едно е обаче да съзнаваш значимостта си и да приемаш почитта и дори благоговението на другите заради нея, както посланикът приема почестите, отдавани към неговата страна, и съвсем друго – въз основа на свършеното от теб и за негова сметка да изтъкваш на преден план собствената си личност, изпълняваща в случая единствено ролята на посредник...

     Когато един човек поднася духовни съкровища на своите ближни, напълно разбираемо е желанието му да изтъкне колкото е възможно по-ясно, че онова, което дарява, не е крадено благо, а придобита по напълно законен начин собственост.

     А дали притежаваното от него богатство има наистина духовна стойност, ще покаже единствено практическата проверка на поднесените дарове, а не самото твърдение, че са правомерно получени, макар съвсем да не е все едно и как точно са били придобити те.

     Ценности, произлизащи от царството на субстанциалния, чист Дух, не могат да се придобиват посредством мисловна спекулация и природонаучни експерименти, но от друга страна би било безкрайно глупаво и самонадеяно да очакваме, че можем да получим без усилия от сферите на Духа познание, постижимо само с цената на напрегната мисловна работа. –

     Както значението на едно химическо откритие зависи единствено от самото откритие, а не от това кои са били учителите на този химик, или в коя фабрика са били изработени използваните от него уреди и апарати, – така и даровете от царството на субстанциалния чист Дух трябва да устоят сами по себе си на съответната проверка, независимо от обясненията на техния приносител за това, как ги е придобил, или как е станал способен да ги придобие. – –

     Длъжен съм да отправя най-настойчиво предупреждение никой да не приема духовни дарове, осланяйки се единствено на авторитета на предлагащия ги, защото ако човек се предоверява на един авторитет за нещо, което би следвало да приеме само ако то намери живо потвърждение в собствения му вътрешен опит, той винаги ще бъде изложен на опасността да приеме, вярвайки на авторитета, и подправките на фалшификатори, – да купи от измамени измамници долнопробна имитация вместо злато...

     А тъкмо "култът към личността" създава парниковата топлина, тъй благоприятна за избуяването на склонността да се приема по силата на авторитета нещо, което не бива да допускаме в себе си без грижлива вътрешна проверка...

     Много далеч от такъв култ обаче е човешки разбираемото доверие към приносителя на един духовен дар!

     Както във външния си живот по-ценни вещи бихме си набавили само от търговец с доказана добросъвестност и вещина при подбора на стоките, така и духовни ценности не би трябвало да приемаме от ръката на човек, към когото не изпитваме непоклатимо доверие, без естествено да се лишаваме от правото си да проверим така полученото в самите себе си. –

     Ако такова доверие е било многократно потвърдено, то може да се превърне в сигурност, която е отнапред уверена, че истинността на получения дар ще издържи всяка проверка, – дори с течение на времето сигурността на собствената преценка може да се издигне до тази на самия приносител, също както окото на някои колекционери на художествени творби се научава постепенно да прави веднага разлика между истинско и фалшиво, без да има нужда от специални методи за контрол.

     От последното сравнение се вижда още по-ясно, че при всеки приносител на духовни ценности от значение са само предлаганите от него дарове и че той лично не бива по никой начин да бъде превръщан в идол.

     Има например колекционери, които показват определено предпочитание към даден майстор от старо или от по-ново време, и правят всичко възможно, за да се сдобият с неговите творби.

     Един такъв колекционер изпитва естествено почит и към създалия въпросните произведения човек, но единствено заради творбите му и защото тъкмо той е могъл навремето – или в наши дни – да създаде тези творби. –

     Никой не би окачествил това като "култ към личността"!

     По същия начин следва да постъпват и "колекционерите" на духовни съкровища.

     Колкото и дълбока почит да изпитват към приносителя на такива дарове, това трябва да става само заради самите дарове, а може би и заради факта, че истинските вестители от царството на субстанциалния Дух са още по-редки на тази земя от истинските майстори на изкуството. – – –




– – – – – – –
Източник: "Пътепоказатели"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
            светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: ИК "ИРИС-95"
Преводач: Борис Стоянов