Има нещо тайнствено в късчето хартия, което, изписано със странни знаци, може да бъде изпратено от един човек до друг и така да му придаде мислите и чувствата на автора си.

     Но размяната на писма стана до такава степен неделима част от всекидневния ни живот, че се налага първо да се отбием от утъпканите пътища на обичайното си мислене, за да усетим отново мистерията на този начин на общуване.

     Въпросната мистерия не се свежда единствено до удивителния процес, чрез който една мисъл може да бъде вместена в писмени знаци и след това отново "извлечена" по всяко време от тях, тъй като същият процес се повтаря при всяка отпечатана или собственоръчно написана дума.

     Тук става всъщност въпрос за невидимия, доловим единствено от чувството ни флуид, който заедно с покритото със знаци късче хартия стига до получателя и се "поглъща" от него, независимо дали той съзнава това или не.

     Всеки що-годе чувствителен човек усеща този флуид толкова отчетливо, колкото очите му виждат буквите, – а и получателят, който не го усеща, е не по-малко повлиян – макар и несъзнателно – от него.

     При това няма никакво значение дали писмото е написано на ръка, или с помощта на някакъв механичен апарат, стига то да идва направо от ръцете на изпращача, а не от печатницата, където е било предварително набрано и отпечатано върху друга хартия! –

     Носител на въпросния флуид е самата хартия и той би запазил способността си да бъде предаван, дори ако подателят не напише нищо върху хартията, а предпочете само да насочи мислите си към нея. – –

     Както се вижда, "съдържанието" на едно писмо съвсем не се изчерпва със смисъла на написаните думи. По-важната част от него, достъпна наистина само за вътрешното ни чувство, може да внуши точно обратното на онова, което искат да ни внушат видимо написаните фрази. – – –

     От това обаче следва, че едно писмо не може да бъде истински оценено, ако не бъде незабавно отворено и не идва направо от написалия го, защото споменатият флуид се изпарява много бързо – само след няколко дни той вече почти не се усеща.

     А и писмото в края на краищата е предназначено само за своя получател, върху когото неизбежно преминава съдържащият се в него флуид, освен ако този получател, знаейки за неговото съществуване, не реши, че е по-добре да се предпази от него, като го оттласне далеч от себе си...

     След като знаем всичко това, как бихме могли да опровдаем ширещия се днес лош обичай под някакъв твърде прозрачен и несъстоятелен предлог да се изравят писмата на всички възможни и невъзможни, значителни и съвършено незначителни люде, за да се хвърлят на пазара, сякаш броят на излизащите всяка година нови книги е недостатъчен и трябва непременно да бъде увеличаван!??

     За да не остане никакво място за съмнение, искам най-категорично да подчертая, че малко неща на този свят са ми така противни, както това отблъскващо публикуване на разменени писма, толкова приличащо на "мародерство"!

     Всеки, който гледа на литературната слава като на жизнена необходимост, но не може да сподели със своите ближни нищо значително, се опитва чрез публикуването на "писма" да си извоюва "име", а новобогаташът може да изпълни цяла библиотека с такива томове и това се оказва твърде практично за него, защото му стига да прелисти едно томче с кореспонденция, за да мине за много сведущ, без да е прочел и един-единствен ред от творбите на въпросния писател.

     Клетият автор на писмата не е вече в състояние да се брани и не може да попречи на този грабеж, все едно дали съставителят се стреми да прослави своето собствено име, или пък си въобразява, че подобно изравяне на стари писма е свидетелство за почитта му към техния автор...

     Манията да се публикуват писмата на по-известните люде след тяхната смърт е направо варварска. Изваждането им на показ пред чужди хора, за които съвсем не са предназначени, създава погрешна представа дори само затова, защото те никога не разкриват всички обстоятелства около своето написване. А и всяка размяна на писма, засягаща по начало само две определени лица, представлява за по-късния читател, влязъл в ролята на неканен трети, твърде съмнителен източник за обогатяване на неговите познания, тъй като обективното възприемане на текста неизбежно отстъпва място на субективната интерпретация, дори ако читателят не е готов да признае това обстоятелство, или пък изобщо не си дава вече сметка за него.

     Изключение представляват само писмата от най-общ характер, като описанията на пътешествия или исторически събития, хумористичните словоизлияния, както и любовните или поучителните писма, понеже във всички тези случаи е почти без значение дали читателят е готов да се отнесе обективно към съдържанието им, или предпочита да се вживее субективно в ролята на написалия ги.

     Има наистина и писма, които още при написването си са били предназаначени за по-късно публикуване...

     Но в този случай не става вече въпрос за тайнствения мост между двама човеци, какъвто представлява в смисъла на горните обяснения "писмото", а по-скоро за един вид есета в епистоларна форма, която не бива да се отхвърля сама по себе си, щом един имащ какво да каже човек реши, воден от определени съображения, да прибегне до нея!

     За съжаление се срещат все пак хора, които не намират, че е иначе под тъй грижливо пазеното им и постоянно изтъквано достойнство да стилизират и уж най-интимните си частни писма с мисълта за евентуалното им по-късно публикуване...

     Още една разновидност на човешката суета, издаваща един твърде странен наистина вкус! – –

     Но за да станат отново писмата онова, което те са били в по-добри времена за някои действително осъзнали своята вечна същност човеци, ще трябва да се възстанови непринудеността във взаимното общуване. Словесното съдържание на писмото си остава стерилно "съобщение", ако думите му не идват от едно наистина "открито сърце", и никое писмо не ще отвори сърцето на получателя, ако между редовете му повече от ясно се чете, че всяка дума е подбрана и претеглена от гледна точка на това, дали не би могла да бъде един ден огласена и пред широката общественост! –

     За да изпълни своето истинско предназначение, писмото трябва да черпи от онези дълбини на нашето същество, където всички ние сме свързани в лоното на една и съща Прародина, и да е написано така, че да има какво да каже единствено на човека, за когото е предназначено. – –

     Тази нагласа към едно-единствено "ти" е най-съществената характеристика на истинското "писмо"! –

     Писмо, предназначено за повече хора едновременно, е лишено от най-голямата си сила, – то дори престава изобщо да бъде "писмо" в строгия смисъл на думата и се превръща в циркуляр, изложение или реферат. – –

     Тук аз не говоря естествено за служебната кореспонденция, въпреки че съвсем не е необходимо този вид писма да бъдат колкото може по-безлични, както са убедени мнозина дребни търговци. "Кралете" на деловите среди отдавна са разбрали, че далеч по-добри резултати се постигат с издържани в подчертано личен тон писма, каквито са умеели да пишат навремето достопочтените членове на Ханзата. – –

     Имам всъщност предвид възстановяването на някогашния висок статут на "писмото" като изключително важен фактор за взаимно издигане, духовна помощ и укрепване на силите. – – –

     Можем само да спечелим, ако се отървем от всевъзможните шаблони и прекомерните опасения!

     Но това, разбира се, съвсем не означава, че трябва да поднасяме на тепсия пред първия срещнат най-съкровените си преживявания, – нужен е без съмнение и известен такт, за да намерим във всеки отделен случай най-правилния и най-подходящ за получателя тон! – –

     Ала ако писмото си възвърне онова доверие, на което то някога се е радвало, нашият земен живот отново ще се обогати с неподозирано големи ценности.

     Наистина условията на живот, с които е принуден да се съобразява днешният човек, не позволяват връщане към безметежната размяна на послания, характерна за едни по-спокойни времена, когато "пощата" била очаквана седмици наред и често пъти минавали още няколко седмици, докато се появи удобен случай за изпращане на отговор.

     Но дори в наши дни не съществува принуда кореспонденцията да се води в бързо темпо.

     Не бива да злоупотребяваме с възможността да отговорим незабавно, като я превръщаме в задължение!

     Сега навярно е по-трудно, отколкото в миналото, да се намери спокоен момент за писане на писма, но не е нужно писмото да носи белега на прибързаността, която днешното време смята за свое присъщо темпо на живот.




– – – – – – –
Източник: "Пътепоказатели"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
            светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: ИК "ИРИС-95"
Преводач: Борис Стоянов