Канц работеше като главен счетоводител в крупно предприятие, в което – оценен заради своите познания, усърдие, стриктност, учтивост и лоялност – бързо се издигна до сега заемания пост. Винаги усмихнат и вежлив, но крайно сдържан и пестелив на думи, ден след ден той даваше своя принос за благото на фирмата и нейните клиенти.
Колегите му не го мразеха поради неговата скоростна кариера, която задмина тази на някои по-стари служители, може би защото излъчването на Канц беше някак… умиротворително, още повече, че той помагаше на всички тях винаги и с каквото можеше.
Канц, обаче, добре знаеше, че колегите му, дори и шефът му, тайно му се присмиват и си шушукат зад гърба му унизителни нещица; знаеше, че в техните очи той е само един наивен канцеларски плъх, превъзходен служител наистина, но все пак „смотаняк, неудачник, захлюпар, девствен загубеняк, който и представа от света си няма“ и други подобни определения, които служебният въздух донасяше по един или друг начин до слуха му.
Канц не се сърдеше и продължаваше съвестно да изпълнява задълженията си, без да влиза в конфликт с когото и да било. Лицемерното отношение на колегите му той изживяваше единствено със силно и несподелено страдание, което с времето се утаяваше на онова място в него, за вратата към което още никой не беше получил правото да има ключа…
Вече на тридесет и пет години, Канц живееше съвсем сам в оставен от покойните му родители малък овехтял апартамент в един от крайните квартали на големия град.
Канц нямаше братя и сестри, нямаше близки роднини, нямаше приятели; дори съседите му не биха могли да кажат, че го познаваха. Като рядка птица, всяка делнична сутрин той излизаше от дома си и високата му, слаба и леко прегърбена осанка се отправяше към автобусната спирка. Консервативно, почти старомодно облечен, с големи очила, куфарче и неизменно вежливо изражение, закичено с щедро развит нос, Канц започваше своя ден. Денят му приключваше по същия начин, с тази разлика, че маршрутът вечер беше в обратна посока. Разбира се, фирмата предлагаше служебен транспорт, но Канц го отбягваше…
В събота Канц пазаруваше.
В неделя агонизираше.
Имаше две неща в живота на Канц, които му даваха мимолетна утеха: любимите му дражета „Изненада“ и пълнометражните анимационни филми. Но с тези кратки и малки глътки въздух Канц не би оцелял в света, който сякаш го задушаваше. Той все още продължаваше да оставя зад гърба си ден след ден само поради факта, че имаше мечта…
Един петък Канц имаше особено тежък ден, както умствено, така и емоционално. След работа не пое, както обикновено, към автобусната спирка, а тръгна безцелно из улиците, като се надяваше да остави по техните тротоари поне малко от онова, което го стягаше отвътре в железния си юмрук. Беше приятна есенна вечер и след няколко часа ходене из централните градски улици Канц най-после почувства, че мрачната ръка в него леко разхлаби хватката си. Той се спря като човек, попаднал на непознато място, чудещ се накъде да поеме. После реши да тръгне към къщи пеш.
След още половин час вървене Канц усети силна умора и с удоволствие седна на автобусната спирка, до която беше стигнал и която, самотна и затънтена, спокойно си стоеше на тротоара. Отпусна се тежко на пейката ѝ, помисли си: „Само да си почина малко“ и погледна механичния си ръчен часовник. Минаваше девет вечерта. Канц отпусна глава назад и въздъхна, оставяйки въздуха свободно да напусне гърдите му. След това затвори очи и три пъти бавно вдиша и издиша…
– – – – – – – – – –
Когато отново отвори очи, часът наближаваше десет. Канц се огледа наоколо и погледът му стъписано се спря на малко момче, седящо на пейката от дясната му страна.
– Какво правиш тук? – реагира Канц.
Момчето само го погледна, след което отново извърна погледа си към улицата.
– Не мислиш ли, че е доста късно за малки момченца, които стоят сами по спирките? – обади се отново Канц.
– За някои неща никога не е късно – отговори момчето, а Канц не можа да определи добре какво изразяваше тонът, с който бяха казани тези думи. Смутено намести куфарчето на коленете си и попита:
– Къде са родителите ти?
– Избягах от тях.
– Защо?... Те няма ли да се притесняват?... И въобще…Какво ще правиш сега?
– Ще поседя до теб.
– И това решава всичко?!
– Ти ми обеща нещо! Не помниш ли?!
– Обещал съм??... Кога?
– Преди много години.
Канц погледна многозначително към момчето и скептично го запита:
– Извинявай, малки приятелю, който си на… седем?...
– На осем – уточни малчуганът.
– … на осем… но какво разбираш под „много години“?
Момчето пренебрегна и този въпрос и вместо това зададе свой:
– Какво има вътре?
С лукава усмивка Канц потупа куфарчето и каза:
– Имаш нюх за тези неща!
– Ами,… всички деца имат…
Механизмът на куфарчето, чийто шифър знаеше само собственикът му, щракна и Канц, в стил ала- „мистър Бийн“ извади от него пъстро, лъскаво и приятно шумолящо пакетче.
– „Изненада“!– произнесе мистично той и след това с нормален глас добави – Тези са ми любимите – с различни големини и цветове, и в различни форми. А пълнежът е най-разнообразен, включително сума ти видове ядки, семена, парченца от плодове, бисквитки, няколко вида шоколад… и никога не можеш да бъдеш сигурен какво крият под глазурата си дражетата, защото външният им вид не винаги отговаря на вътрешността им.
– Изненадите могат да бъдат и неприятни… – отбеляза момчето.
– Не и в този случай – тук всички вкусове ми харесват.
– Никога не можеш да бъдеш сигурен – настояваше хлапето. – Винаги може да се случи развален фъстък или нещо друго…
– Така е наистина, но казвам ти: всички бонбони в това пакетче са замислени да бъдат с хубав вкус и те наистина са. Пък ако се случи „развален фъстък или нещо друго“ по причини, за които с теб не можем да бъдем сигурни, без лоши чувства изплюваш бонбона и лапваш следващия. Но разваленият фъстък също ще е изиграл своята добра роля: така удоволствието и радостта от следващия бонбон ще са по-осезателни и благодарността за това, че е хубав, ще е по-голяма.
Канц тържествено отвори пакетчето и от него се разнесе приятен аромат. Той бързо лапна едро оранжево топче и изпусна едно „м-м-м!“. След това протегна пакетчето към детето и от изпълващата се с вкус уста се чу: „м-м-м?“.
– Какво, не обичаш ли бонбони? – попита крайно учуден Канц, след като момченцето не посегна към тях.
– И още как! Тези пък ги харесвам най-много. Но да ги ям е твърде скъпо!
– Глупости! Нямат и два лева!
– Не казах, че бонбоните са скъпи, а че да ги ям ми излиза много скъпо.
– Не разбирам – каза Канц с интерес в погледа, намести си очилата и лапна друг бонбон, този път с приплесната, дисковидна форма.
– Ами нали знаеш как пресмятат родителите? – взе да обяснява малкият, като стисна ръба на пейката, а на лицето му се настани недоволно изражение – Казват: ще ти купя бонбони, но ще правиш това, пък няма да правиш онова… И то не е едно нещо, ами цял списък! Знаеш ли колко ми струва едно пакетче бонбони – сума ти наказания!
Канц заклати ритмично глава, с което показваше, че нещата започват да му се изясняват.
– Ами ти, – кимна въпросително към него момчето – как се разбираш с родителите си?
Канц отпусна пакетчето в скута си и някак с огорчение каза:
– Вече няма нужда, те си отидоха.
– Сам ли живееш?
– Съвсем сам.
– Не искаш ли някого?
Канц сведе очила към момченцето, разроши дружелюбно косицата му и въздъхна:
– Както ти каза, малки ми приятелю, някои неща са доста скъпи… Е, – протегна той отново пакетчето – аз не съм родителите ти, дори не съм родител въобще. Вземай на воля!
– Ъ-ъм! – свъси вежди момчето и тръсна глава – Ти ги даваш по-скъпо дори от тях!
Канц си намести очилата, явно отново не разбираше.
– Вземи си! – настоя той – Нищо няма да ти искам.
– Не става така! – каза жално момчето, вперило пълен със желание поглед в пакетчето. –Трябва да изпълниш обещанието си!
Канц се замисли. Някъде дълбоко в него сякаш започваше да се пробужда нещо…
– Знаеш ли, – каза изненадващо живо той – аз имам мечта.
– О-о-о-о! – удивено възкликна момчето и отвори е-е-ей такива очи.
– Да, и каква само! Искам да отворя магазин, магазин за бонбони, всякакви видове: в кутии, в пакетчета, насипни, с играчки, в играчки, дражета, шоколадови, желирани, дъвчащи, за смучене, пукащи, сладки, кисели… и въобще… Вече десет години събирам пари за това. Обаче искам магазинът ми да е страхотен, да е магазинът за бонбони на магазините за бонбони; искам децата и родителите им като влязат вътре, да си казват: „това е то!“; искам да е върхът, искам да е съвършен!...
Канц срещна изслушващия поглед на момчето, който се опитваше да подбере думи за отговора си.
– Магазинът, който искаш, няма нищо общо с измисленото от теб съвършенство! – беше зашлевяващият отговор.
Канц отново намести очилата си и отново се замисли. След това двамата събеседници постояха малко в тишина и в тази тишина Канц попита детето:
– Какъв, според теб, трябва да бъде съвършеният магазин за бонбони?
– Безплатен, забрави ли?!
Отговорът беше толкова естествен, толкова точен и ясен, толкова неоспорим и логичен, че…
За няколко секунди погледите на възрастния и момчето се срещнаха, след което Канц избухна в неудържим и безумен смях. Този смях така го разтърси,… не, той просто го смля, разби всичките му схеми и раздроби всичките му сметки, всичко се срути в една безкрайна купчина дражета с превъзходен вкус… После дойде плачът, отначало болезнено къртещ се, а след това – очистващ и успокояващ.
Всички звезди в тъмното вечерно небе тръпнещо блещукаха, сигнализирайки си: „Той разбра!“.
Канц не помнеше от кога не беше плакал, не помнеше да е плакал въобще. Дори като малък, той не плачеше, а само чувстваше болката в себе си и си обещаваше разни неща.
– Ще те заведа при родителите ти – каза Канц, като погледна часовника си. – Стана много късно и те сигурно се притесняват.
– Не искаш ли да ме вземеш при себе си? – попита момчето, а в гласа му се долавяше отчаяна молба – Моите родители… те няма да се притесняват за мен… Ако не ме открият, просто… Не е проблем, разбираш ли?
Нещо стисна гърлото на Канц…
– Да побързаме, а? – поднови молбата си малчуганът, като зашари с очи, сякаш страхувайки се да не дойде някой – Ти си сам, аз – също…
„Какво пък…“, помисли си Канц и въображението му се изпълни със светли картини.
– Дадено, приятел, всеки ден ще гледаме анимации и ще ядем бонбони, колкото искаме! Какво ще кажеш, а?
Момчето не отговори, пръстите му силно бяха стиснали ръба на пейката, а погледът му беше вперен през Канц някъде наляво.
По улицата бавно пълзеше тъмна голяма кола, която заплашително наближаваше спирката.
Сякаш за да събере кураж, момчето бръкна в пакетчето и лапна едно топче.
Колата хладно намали скоростта си до нула и безчувствено спря. Предното стъкло безразлично се спусна надолу и един отсъстващ глас незаинтересовано се смеси с издишания дим и падна с изтръсканата пепел на асфалта:
– Хайде, идвай! Откога те търсим!
Студът, който лъхна Канц, беше толкова отблъскващ и нараняващ, че той потръпна.
Момчето стана неохотно и, като осъдено, затътри крака към непроницаемия автомобил.
Канц винаги следваше правилата. Беше послушен и добър. Не противоречеше, съгласяваше се и изпълняваше. Винаги беше с вежливо изражение, което казваше „прави сте, извинете“… Но сега…
– Не отивай! – чу гласа си той, без дори да разбере кога е станал на краката си.
– Няма как! – каза с голямо съжаление момчето.
– Ти – не бива – да влизаш – в тази – кола!! – извиси още повече гласа си Канц, като в синхрон с думите ритмично сочеше автомобила с показалеца си.
– Трябва – отвърна безволево момчето и отвори вратата. – Така се налага.
– Не-не-не-не, чакай! – извика Канц, не можейки да понесе да види момчето от другата страна на тази лъскава, но убиваща кола – Искаш ли да ти стана баща - ще ти стана баща!
В очите на момчето проблесна лъч надежда, който веднага след това угасна – може би фаровете на преминаващ автомобил – и то промълви:
– Това е скъпо, не помниш ли?
– Няма значение, – плачеше Канц – искай каквото поискаш! Хайде, кажи, какво ще ми струва… колко?!
– Само толкова – каза момчето и се усмихна. Между предните си зъбки стискаше дражето, чийто цвят вече избледняваше, но пък даваше път на вътрешния вкус да се прояви…
След това малкото приятелче седна в колата. Канц се втурна напред и хвана вратата. Сълзите му направо го изгаряха.
– Не е нужно да го правиш, моля те! Ще направя безплатен магазин, в който можеш да идваш, когато поискаш, така че… Не е нужно!
– Знам – каза момчето с утеха в гласа. – Нали това ми обеща преди много години?!
След това нежно докосна ръката на Канц, чиито пръсти с разбиране отпуснаха хватката си.
Вратата се хлопна и колата, като катафалка, бавно отнесе момчето, защото шофьорът ѝ смяташе, че така беше редно, че така трябваше, че така се налагаше...
– Ще го направя…Помни магазина, момче! – тихо си повтаряше Канц дълго след като задните светлини на автомобила се бяха стопили в градския мрак – Обещавам ти!! Ще бъда твой баща!!! Обещавам…
После се отпусна на пейката и, изтощен, затвори очи…
– – – – – – – – – –
Разбуди го звукът от отварящите се врати на автобус. „Може би е последният“, помисли си Канц и погледна часовника си. Часът беше девет и петнадесет вечерта.
– Ще се качвате ли, господине? – викна шофьорът отвътре.
– Да-да,.. сега… извинете! – отвърна объркано Канц и в автобуса влезе едно дете, загубило се в тялото на възрастен, който от този момент нататък щеше да бъде негов любящ баща.
Или безплатен – както ви харесва повече.
