Разговорът беше за многобройните форми, под които човекът си мисли, че познава своето „Аз“.

     Накрая за разяснения бе помолен Учителят.

     И той започна така:

     „Онзи, който търси живота във Вечността, – и тук, и в следземните състояния, – има нужда не от потискане на своята индивидуалност, а от вътрешно отричане, от непризнаване на личността, чиято маска му е надяната от външния свят и от неговото собствено незнание. – – –

     Освободен от желанията на „личността“, той може пак да таи в себе си „желания“, но насочени по-надалеч, – отвъд рамките на неговото състояние, – нагоре към по-чисти висини, макар и желанията да не могат никога да станат действени, ако не задвижат силата на волята в своята посока. –

     Само такива желания се коренят в истински индивидуалното.

     Желанията на личността обаче са винаги така устроени, че разчитат на непреходността на нещо, което всъщност трябва да отмине, и взимат за истина онова, което е само една временна илюзия. –

     Тяхното осъществяване не води никога нагоре и само спъва свободното изкачване…

     Където личностното продължава да бъде подклаждано в представите и желанията, там още не може да намери израз Вечното, „индивидуалността“.

     Който иска да се запази като личност, е принуден да иска унищожението на нещо друго.

     Той винаги намира вън от себе си нещо друго, което да му се изпречи на пътя. –

     Индивидуалността също иска само себе си, но единствено за да запази в себе си и всичко останало. – – –

     Индивидуалността се чувствува обединена с всичко, което е.

     Тя не може да обича себе си, без да обгърне в себе си с любов и всичко останало. –

     Тя никога не мрази личностното!

     Та нали го е осъзнала като нереално…

     За нея то е същото, каквото е „ролята“ за някой актьор. –

     Тя оценява „ролята“ по степента, в която тази роля позволява на своя изпълнител да се самоизрази като вечна индивидуалност.

     „Индивидуалността“ търси винаги само ония ценности, които водят към извисяване и към по-чисто формиране на всяко съществувание.

     Което не служи на тая цел, е за нея като „несъществуващо“. – –

     Вечната индивидуалност и непреходното „Аз“ са едно взаимопроникващо цяло. –

     „Личността“ е ограничена в тесни рамки!

     Индивидуалността е както временно, така и пространствено безкрайна!

     Никоя „индивидуалност“ не би могла да попречи на друга индивидуалност да развие себе си.

     Всяка има за себе си своето безкрайно царство!

     Обединена с всички други „индивидуалности“, проникваща всички други и прониквана от тях, тя ги преживява всички само в себе си. – – –

     Винаги произтичаща от единствено Съществуващото, тя изгражда само себе си като една от безкрайните форми на единствено Съществуващото. –

     Въпреки това тя преживява всички други такива форми в себе си и осъзнава идентичността си по форма с всички тях.

     Нищо извън самата нея не може никога да й бъде пречка и нищо не може да я унищожи, защото тя се корени в самата себе си. – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – “




– – – – – – –
Източник "Книга за разговорите"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
            светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: Евразия-Абагар
Преводач: Борис Стоянов