Това бе още по времето, когато бях само ученик на моя висок Гуру. –
Това бе още по времето, когато трябваше тепърва да доказвам, че мога да стана „Брат“ на моя Учител…
От дълбоки, безшумни бездни се струеше нощта.
Долините се притаиха, а планините се възправиха сякаш за отбрана.
Свистейки, от високия, разреден въздух с тежък плясък на криле се спусна орел.
Тогава около мен настана тишина, която накара кръвта ми да забучи в жилите като порой.
Моят дух бе така препълнен с тегота, че никакви реки от мрачен ужас не биха могли да го изпълнят повече…
Безтрепетна, луната се показа живо-оцепеняла иззад надвисналите от прокоба облаци като забулена хостия* на Разпети петък.
(* Хлебна таблетка като причастие (у католиците). – Б. пр.)
Тялото ми тръпнеше с всичките си фибри и след всички преминали изпитания се чувствуваше на прага на унищожението…
Сякаш нещо чудовищно и невидимо искаше да го удуши. – –
Тогава очите ми станаха внезапно – по нов начин – „зрящи“ и пред техния поглед застанаха същества от световете на разложението, – същества, на които безобразието не можеше да причини страдание, понеже те се смятаха, както чувствувах, за изключително красиви в своята неописуема грозота…
Ужас и отвратителност се излъчваше от тях и през очите ми в моето сърце проникваха хиляди отровни стрели всеки път, когато гледците ми бяха принудени да срещнат техните плувнали в слуз погледи. –
Те обаче се радваха на своята отвратителност и всяка нова рана, избликваща кръв от пронизаното ми със стрели сърце, ги изпълваше с чудовищна, противна сласт. –
Искаше ми се да потъна в земята от тази разкъсваща ме болка или по-скоро да дам плътта си на вълците, отколкото да стана плячка на тези чудовища, – но земята не се отваряше да ме погълне и дори вълците бягаха далеч от това място на ужас…
Моята душа стенеше в безименна мъка, а тялото ми се загърчи като настъпен червей…
Тогава бесовете оголиха големите си, широки зъби, стърчащи от кървавите им морди, и плувналите им в слуз очи замятаха зелени отровни светкавици. – –
А аз почувствах, че те вече ме смятаха за достатъчно слаб, за да им стана плячка, и още отсега се радваха на своята победа…
И изправен пред неминуема гибел, аз усетих в себе си силата на отчаянието и им се противопоставих.
Сграбчих първия от демоните, който бе най-близо до мен – на пипане той беше като студена, лепкава маса, – и въпреки почти непреодолимото си отвращение започнах да го душа, докато той не се свлече в краката ми.
Тогава цялата сган, която ме беше наобиколила, се дръпна вцепенена от ужас назад, защото в лицето на един от тях аз ги бях надвил всичките.
Изпълнени със страх, те се снишиха до земята и се мъчеха да избягват погледа ми.
Колкото по-близо настъпвах към тях, толкова по-далеч от мен се дърпаха с най-голяма бързина те.
А когато месецът избледня и на изток се зазори новият ден, тези отвратителни същества хукнаха, вкопчиха се едно в друго, извисиха се бавно над земята и се зареяха в простора като тъмна облачна лента.
А аз почувствувах, че те явно не са далече от смъртта и едва ли ще могат вече да се спасят от унищожение.
Тогава, кървавочервено, слънцето изгря над пламналото море и в неговата сияйна светлина тъмният облак се разтопи, разкъса се на златни ивици, за да изчезне накрая в златистобялата светлина. – –
А пред мен изведнъж застана Учителят, протегна ми ръка, отправи изпълнения си с радост поглед към мен и каза:
„Радвам се, че мога отново да те приветствувам в светлината на деня. – Големи грижи за теб изстрадах, но сега ти се утвърди пред междинния свят като негов повелител; сега ти можеш винаги да встъпваш без опасност в неговите полета и всички демони ще лягат послушно в краката ти! – – “
– – – – – – –
Източник: "Книга за разговорите"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: Евразия-Абагар
Преводач: Борис Стоянов
Струва си да се поеме по този път!
