Малко неща биха могли да бъдат по-опасни за истинския ученик в духа от честолюбието!
Докато при всяко друго човешко начинание стремежът към повече знание, към повече умение от другите може да допринесе за успеха на ревностния му радетел, то за ученика в Духа и най-малкото желание да изпревари своите устремени към същата цел спътници оказва вече възпиращо действие.
Всяко чувство на завист, ако не бъде незабавно потиснато и веднъж завинаги изкоренено, води до пълното спиране на духовния растеж, – въпреки всички по-нататъшни усилия на ученика…
Едва когато угаси безследно и последното пламъче на завистта в сърцето си, той ще може истински да се надява да продължи своя път напред.
В тези неща не се прави „изключение“: – не съществува привилегировано положение за отделни хора, – колкото и висок ранг да заемат те, колкото и достойни за възхищение да са техните заслуги към цялото земно човечество. –
Става въпрос за неумолимото действие на един „закон“, присъщ на всеки субстанциален духовен живот, произтичащ от този живот и немислим отделно от него, – закон, управляващ всяко духовнореално събитие, – закон, който не може во веки да бъде престъпен.
В сферата на духовните събития – чак до нейната най-външна периферия – не би могло да стане абсолютно нищо, колкото и незначително да е то, което да не е подчинено на този „закон“, въплъщаващ вътрешно присъщата и интегрираща определеност на субстанциалния вечен Дух.
Подвластно на този „закон“, присъщ на субстанциалния, вечен Дух, е само онова в човека, което е от Духа.
Дали „духовното“ в него се е вече пробудило за неговото съзнание, е наистина важно за даден земен човек, но съвсем не и за Духа, от който то си остава неотменна част, дори да не се възприема от ничие човешко съзнание.
Нека никой не се заблуждава от позволените наистина за поетите, но стоящи тъй далеч от истината елегични бленувания за едно Божество, изживяващо човешкото страдание като свое и очакващо собственото си спасение от човека!
В действителност нещата стоят съвсем иначе…
Нека моят ученик никога не забравя онова, което се опитвам да му кажа относно общата за всички ни вечна основа на Битието, макар тъкмо в този случай неадекватността на всички земночовешки думи да се усеща още по-мъчително, отколкото при всеки друг опит да се даде словесен израз на нещо, – и все пак се налага да се примирим с тази неадекватност…
Колкото и високо над всяко понятие да стои онова, за което все отново и отново се налага да говоря в книгите си, естественият стремеж на човека да си изгражда представи за всичко не бива да се оставя без каквото и да е насочване или загатване.
Аз говоря с най-дълбоко благоговение за една висша Триада, наричана от мен: Прабитие, Прасветлина и Праслово, – за нейното Самопроявление, което се опитвам да изразя с човешки думи чрез Троицата: Прасветлина, Праслово, Прадуховен Човек, – и соча, че онова, което, изпълнен с трепетно преклонение, определям като „Прадуховен Човек“, е „Баща“ – и същевременно „Майка“: – на проявената троичност на духовния, душевния и схващащия чрез разума си човек…
Старая се да покажа как по този начин истинският „Човек“ достига нагоре и навътре до най-съкровеното Божество, което му се раз-крива в любов като негов, индивидуално съединен с него, „жив“ Бог…
Имам за задача да посоча най-сетне как вследствие на всичко това трябва да стане ясно, че съществото, носещо тук, на земята, името „човек“, съвсем не е вечният Човек, а едно обвързано със земята животно, в което се стремят да изживеят себе си вечни човешки еманации, надхвърлили кулминационната точка на своето индивидуално битие, което за тях е било равносилно на неминуемо падение, – на „греховно“, понеже е станало по собствена вина, „падане“ от сияйната Светлина, – и че единственото изкупление на тази вина, даващо възможност за повторно изкачване, е въплъщението в едно от невинните, физически същества на Космоса: – в едно животно, – като при това имам естествено предвид само един определен животински вид, оказал се годен да стане в даден момент проявление на вечния Човек.
Ние познаваме достатъчно добре този животински вид като носител на собственото ни физическо съществувание!
Но колкото и добре да познаваме от собствен опит своя животински вид: „човека-животно“, с всичките му потребности, наклонности и влечения, ние сме готови все пак да му отречем твърде много от онова, което в действителност му принадлежи, – само защото трудно понасяме факта, че имаме много повече общи неща, отколкото бихме желали, с другите животни, докато тъкмо онова, което ние – като животни – не споделяме със своите „събратя“: – невинността, – си остава за нас обект на горещо въжделение, след като са отминали вече годините на ранното ни детство, прекарани в чисто животинска невинност. –
На нас не само твърде много ни се иска да отделим своя обусловен от мозъка земен разум от сферата на животинското, както преуспелият новобогаташ полага всевъзможни усилия да скъса с предишното си обкръжение, – но сме и твърде склонни да отречем на животинските си събратя онова, което обикновено наричаме своя „душа“ и което само благодарение на съзнателно развиване се е издигнало у нас над по-примитивното равнище, на каквото се намира у другите животни. –
За да не си създава в това отношение пречки за своето развитие, ученикът трябва да си даде сметка, че почти всичко от така наречените от нас „душевни“ преживявания трябва в крайна сметка да бъде отнесено към животинската душа, обща за нас и за всички останали животни, макар у нас – под влиянието на присъщата единствено на човека и произлязла от нетленни сили на Божеството душа – тя да придобива по-богати рецептивни и изразни възможности по време на земния ни живот.
От животинската „душа“ и само от нея води началото си всяко честолюбие, всяка маниакална склонност към съперничество и всяка завист, които могат да се окажат изключително опасни и съдбоносни за ученика, устремен към развитието на духовното начало в себе си! – –
Няма никакво съмнение, че ученикът трябва да се стреми да подчини, доколкото е възможно, тленната животинска „душа“ на вечните душевни сили, присъщи му като на богосътворен душевен „Човек“.
Затова всички пориви на животинската душа, които са в хармония с търсеното обединяване на вечните душевни сили в индивидуалната форма на изживяване – в „Аз“-а, – трябва да бъдат пазени, култивирани и използвани по време на този ограничен срок на съществуване на човека в земноживотинско тяло, за да се стигне по-лесно до вътрешно преживяното единение на вечната душа.
И напротив, всички пориви на животинската душа, насочени против обединението на вечните душевни сили в индивидуалната „Аз“-форма или против развитието на субстанциалния, вечен човешки духовен организъм, трябва постепенно да стихват и отзвучават, – и макар за този процес, както впрочем за всяка коренна промяна, да е нужно немалко време, необходимо е още от самото начало да се противопоставим на всичко, което ни пречи.
Амбицията да бъде изпреварен устременият към същата духовна цел ученик или пък завистта заради постигнатата вече от него степен на духовно развитие са прояви единствено на животинската душа и могат с пълно основание да бъдат оприличени на боричкането между животните за храна и на добре познатата завист заради докопаното „тлъсто парче“.
Но търсещият е длъжен не само да овладее тези низши импулси на животинската душа, но и да събуди точно противоположни усещания в своята вечна душа.
Нека той не се успокоява, докато не започне да изпитва само щастие и радост, когато установи, че „съученикът“ му е отишъл далеч по-напред от него в своето духовно развитие!
За него не бива да има нищо по-естествено от това да помага по всеки възможен начин на изоставащите зад него!
Точно така постъпват и онези, които са известни като „Майстори“ на изкуството да се живее в трите свята (– света на разума, света на душевните сили и света на субстанциалния вечен Дух! –).
Те виждат как някои от техните „братя“ са се издигнали до почти непостижими висоти, докато други пребивават все още в низини, които те самите или отдавна са надраснали, или изобщо не познават от собствен опит.
Ако за мен или за някого от моите братя би било изобщо възможно да не се изпълним с гореща радост, когато съзрем извисилия се далеч над нас събрат, или да не се притечем с плам в сърцето на помощ на бродещия все още из дълбините, – ние на часа бихме престанали да бъдем такива, каквито сме, и нашето сияние в Прасветлината би било занапред невъзможно. – –
Друг импулс на животинската душа, който духовният ученик трябва от самото начало да се научи да преодолява, е злонамерената склонност не само да открива грешките и недостатъците на своя спътник, но и да ги изтъква при всяка възможност пред трети лица.
Този импулс е не по-малко съдбоносна пречка за истинското духовно развитие и докато не бъде окончателно изкоренен, всяко въображаемо „напредване“ по пътя си остава празна самозаблуда…
Ученикът, очакващ напътствие и помощ от вечния, субстанциален Дух, не бива по никой начин съзнателно да търси грешките и недостатъците на своя спътник, а ако узнае все пак за тях по силата на обстоятелствата, негов дълг е просто да ги пренебрегне!
А става ли въпрос за неща, които биха могли сериозно да навредят на самия провинил се или на трети лица и поради това не бива да бъдат пренебрегвани, нека непреднамерено открилият тези грешки ги сподели само с хора, за които е напълно сигурен, че ще се ръководят единствено от стремежа да предпазят както самия сбъркал, така и другите от последиците на неговите действия.
И тук може да се направи паралел със Светещите в Прасветлината.
Тъй като при техния биологично обусловен характер става въпрос за една определеност на волята за земно въплъщение, постигната хилядолетия преди да се родят в земно тяло, раждането им в предварително избрания момент трябва да осигури всички психофизически предпоставки за изпълнението на възложената им задача, макар заедно с тях новороденият да получава и някои наследствени качества, които той трябва да държи по време на земния си живот под строг контрол, защото силите му са нужни за друга цел и защото изкореняването на тези качества, колкото и да е желателно, би стеснило по недопустим начин физическата база на неговата дейност.
Явно неблагоприятните наклонности, „привнесени“ по този начин в неговата тленна физическа природа, могат да се проявят донякъде във всяка област на земночовешката, обусловена от зоофизическите сили дейност, макар Светещият на Прасветлината непрестанно да издига бариери пред прекалено драстичните форми на тяхната изява.
Никой Светещ в Прасветлината не е лелеял детински глупавата, подхранвана от чиста суетност амбиция да бъде признат за „светец“, а и никой не би могъл да подхранва в себе си подобно честолюбиво желание!
Ала горко на Светещия – дори да се е издигнал до непостижима за човешките представи духовна висота, – който не би приел проявите на земночовешките недостатъци на някой свой духовен „събрат“ само с изпълнена с хумор и разбиране снизходителност!
И тъй като в този духовен кръг друг начин на поведение е направо невъзможен, в случаите, когато аз, подтикван от нуждата да обясня духовния смисъл на тези неща, заявявам, че и най-малката склонност на един Светещ в Прасветлината да се почувствува „по-горен“ от допусналия някаква греша по отношение на земнофизическите неща свой събрат би довела неизбежно до самоунищожаване на собствения му духовен организъм, тези мои думи трябва да се приемат само като фикция, улесняваща разбирането от страна на читателя…
Ученикът на субстанциалния, вечен Дух може само тогава да очаква, че усилията му ще се увенчаят с истински успех, когато на всичко преходно, земнофизически обусловено в насочилия се към същата цел човек – независимо дали му е лично близък или съвсем непознат – гледа с искрено добросърдечие и разбиращо снизхождение, като постепенно все повече и повече си дава сметка, че индивидуалният духовен организъм, който неговият спътник се стреми да осъзнае в себе си, е от същата субстанция, от каквато е и духовният организъм в самия него.
Който очаква да получи голямо наследство в дадена земна валута, едва ли би насочил усилията си към обезценяването на тъкмо тази валута, само защото не му допада много поведението на друг човек, получил вече или очакващ тепърва да получи имущество в същата валута.
И щом от този пример се вижда ясно, че един неразумен наследник би се лишил от полагащото му се богатство, ако му се удаде да обезцени валутата на своето наследство, толкова по-очевидно е, че в Духа никой не може да утвърждава за себе си и същевременно да отхвърля за другия онова, към което самият той вътрешно се стреми. –
Тук става въпрос за едно богатство, което не е идентично наистина с богатството на другия, но по своето качество и произход е във всяко отношение „равно“ на неговото!
Който иска да види някой друг лишен от това прадревно духовно богатство, с това сам се лишава от него.
Ако досега посочвах какво трябва да се избягва, нека сега пък кажа как очаквам да постъпва моят ученик:
Постигането на идентично съзнание в разсъдъчномисловния, в душевния и в субстанциално-духовния начин на схващане е наистина постулат на субстанциално-духовния свят, но това изискване съвсем не означава, че е достатъчно само да се подмени съдържанието на разсъдъчномисловното съзнание и занапред да се възприемат единствено понятия за духовносубстанциални неща.
Тук става по-скоро дума за три, рязко разграничени по своя начин на изживяване, вида съзнание, които в присъщата дори на най-вътрешно Божественото форма на изживяване: – в „Аз“-а – трябва да станат общо достояние на индивида!
Затова от такова изключително значение тук е волята на човека: – готовността му да опознае в себе си съвършено нови форми на съзнание, които нямат почти нищо общо с познатото му вече разсъдъчномисловно съзнание, а и не се поддават на словесно описание, понеже се разкриват единствено чрез „вникване“ в тях.
Търсещият обаче не би спечелили нищо, ако реши да „рисува“ във въображението си какви ли не представи в своето старание да стигне до някакво понятие за особеното, непознато още за него своеобразие на процеса на осъзнаване във вечните сили на душата и в субстанциалния, вечен Дух.
Онова, което Духът действително очаква от всеки свой ученик, лежи във физически достъпната сфера, макар последиците далеч да надхвърлят нейните граници, извисявайки се до чисто душевни и духовносубстанциални области.
Тук става дума за задължението на всеки ученик на Духа да дава – в живота на външния свят и в отношенията си със свързаните по някакъв начин с него хора, устремени към същата цел, – достоен и траен израз на своята, макар и все още латентна, духовна същност.
От момента, когато даден човек реши да стане ученик на Духа, за да постигне осъзнаването на вечната си душа и вечния Дух в собствения си духовен организъм, с това той напълно съзнателно се разграничава (и това е толкова естествено, че едва ли се нуждае от специален обет) от всички житейски прояви на ближните си, които спъват или правят дори невъзможно развитието на неговия духовен организъм.
Всекидневните развлечения и забавления на нашето време представляват истински набор от „учебни примери“ за подобни изяви на твърде рафинираното човешко животно, – но и в други, достатъчно сериозни области не липсват прояви, оставащи едва ли не под равнището дори на животинската душа.
Който иска да ме разбере, ще ме разбере! –
Ученикът на Духа не бива обаче да се отнася към всичко това с войнствена непримиримост, а само да пренебрегва подобни неща, – да се стреми, доколкото е по неговите сили, да замени пошлостта, животинската разюзданост и маниакалното гримасничене с достойни за вечния Дух прояви, – и чрез собственото си поведение неуморно да показва на другите колко далече са всички тия неща от желателните и достойни за внимание страни на живота.
Само моля най-настойчиво да не бъда криво разбран!
Не мога да приема сериозно нито един жест на отхвърляне на осъдителни от гледна точка на Духа човещки изяви, ако той е лишен от хумор и незлоблив присмех!
Киселото странене, мърморенето и резоньорството са неподходящи средства да се отворят очите на другите за това, че те робуват на глупави самовнушения и превъзбудени нерви! –
Най-силно въздействие е оказвал винаги примерът, ето защо основната задача на онзи, който е твърдо решен да стигне „в Духа“, е да проправя път за другите със своя пример.
Една-единствена достойна за пример постъпка може да послужи като много по-добра поука за спътниците му от един неколкочасов спор и затова дейността на един духовен ученик ще бъде толкова по-плодотворна и в по-тесни, и в по-широки обществени рамки, колкото той изцяло се осланя, – и колкото, благодарение на строгата си дисциплина, по всяко време може да се осланя – на въздействието на своя пример…
Ученикът трябва съвсем ясно да осъзнае факта, че той остава да тъне дълбоко в мъглявата здрачевина на глупаво самонадеяния си разсъдък, докато все още си въобразява, че една победа в спор с неговите спътници е равносилна на победа над собствения му вътрешен мрак. –
Не с думи, а единствено с примера си може той да докаже, че наистина е удържал победа в самия себе си.
– – – – – – –
Източник: "Пътят на моите ученици"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: Консулт Интернационал
Преводач: Борис Стоянов
