Всяко човешко свидетелство, отнасящо се до области, които не са всеобщо достъпни, е принудено да се съобразява с трудности, свързани както с изразяването му, така и с неговото възприемане от страна на слушателите или читателите.
Тези трудности се увеличават още повече, когато имаме работа със сведения, отнасящи се до опит, който е твърде различен от опита на повечето хора, така че преките сравнения стават почти невъзможни и разбираемост може да се постигне единствено чрез косвени описания, образна реч и алегории.
Няма ни най-малко съмнение, че моята собствена задача е свързана с преодоляването на всички тези трудности.
Ако учението ми беше предназначено само за азиатските народи, за които голяма част от използваните от мен понятия са живи от хилядолетия или спадат към древното наследство на тяхната раса, това би облекчило извънредно много изпълнението на възложената ми задача, но съвсем не би отстранило всички трудности.
Те само биха се видоизменили, тъй като неправилните интерпретации на моите думи щяха да потърсят мнимо потвърждение от други сфери на религиозните и философските представи.
Мъжете, за които говоря като за свои духовни „Братя“ и които живеят всички до един в Азия, макар не всички от тях да са азиатски арийци, разбират това много добре и смятат, че дори само опитът да излязат пред своите народи със същото учение би представлявал жертва, която няма да донесе очакваните плодове.
Те всъщност са убедени, че е много по-вероятно изхождащото от мен вестителство да стигне от Европа до тяхната родина и да бъде възприето там от немалък брой узрели за него душѝ, отколкото един азиатец да успее да се пребори с всички породени от религиозните представи заблуди и с гротескните тълкования на жадното за чудеса суеверие, на които неминуемо би се натъкнал, ако дръзне да разкрие съобщените от мен неща.
Щом положението е такова дори там, където безброй хора, пръснати из необятни по площ страни, от хилядолетия вече знаят, било по наследствена традиция, било от призвани Учители, нещата, които се старая в книгите си да направя разбираеми за европейските културни кръгове, – колко по-сигурно е тогава, че възвестеното от мен учение ще се натъкне на значителни, макар и различни по вид трудности в мозъците на читателите от западния свят.
Но аз съвсем не намирам тези трудности за „непреодолими“, макар да признавам, че дори да имах колебания и съмнения относно изпълнимостта на възложената ми задача, това пак не би ме освободило от нея.
Вероятно и аз самият – ако не бях този, който без каквито и да е земни заслуги съм – бих се натъкнал на немалки трудности, ако се изправех пред учението, носещо днес моето име, без предварителна подготовка и повлиян от редица унаследени априорни представи от религиозен и философски характер.
Нека никой не си мисли, че не мога да почувствувам колко трудно е в наши дни за един човек от Запада, натъпкан догоре с уж абсолютно сигурни знания за причините на всички явления, да се отнесе поначало „сериозно“ към онова, което имам да му кажа!
Та нали самият аз съм човек от това преходно време, нали познавам неговата култура и образованост, формите на неговото научно мислене, истинските му заслуги и твърде самонадеяните му амбиции, макар и да не мога да отрека, че благодарение на действуващите в мен субстанциални духовни органи съм в състояние да прозра и такива съотношения и дадености, които не са всеобщо достъпни, колкото и да са сигурни някои, че нищо не може да убегне от тяхната проницателност.
Така че аз много добре зная какви трудности трябва да преодолее мисълта, преминала европейска или американска школовка, ако наистина иска да схване онова, което е дадено в напътствените текстове на моите книги: – дадено с мои думи, но не измислено от мен, а съществуващо поначало във вечния Дух, където още от появата на човечеството на тази планета е било достъпно за всички като мен.
Че тези хора са били по всяко време премалцина, е последица от духовно наложена необходимост.
Но човешкият череп съвсем не е херметична кутия, изолираща плътно мозъка от външните трептения, които могат да бъдат възприети от него, – и силите, органично изграждащи душата, не биха могли никога да бъдат така съвършено изолирани, че да останат недостъпни за всесъзнаващото, всечувствуващото, всеизживяващото в неизбродното море на свободните от всяка обвързаност душевни сили.
Всъщност всеки човек знае много повече, отколкото си дава сметка, макар това „познато“ да се нуждае от някакъв призив, за да стигне до съзнанието, – все едно дали въпросният „призив“ е дума, видим предмет или вътрешно преживяване.
Ето защо за една неосакатена душа и онова, което аз имам да ѝ кажа, е много „по-познато“, отколкото си въобразява доверяващият се само на мозъка си човек, свикнал с измамната светлина на своето неспокойно трепкащо светилниче…
Но за да се избегнат евентуални заблуждения, трябва да подчертая, че понятията, „несъзнателно“, намиращо се под „прага на съзнанието“ или „колективно съзнание“, превърнати днес в разменна монета от популяризаторите на психоанализата и на нейните многобройни разклонения, по никой начин не се покриват с онова, което имам предвид в случая.
Не става въпрос и за нещо, което е било някога достъпно за мозъчното съзнание, за да бъде по-късно „забравено“ от него, а за неща, познати на вечната душа, но неосъзнати още от мозъка.
Най-доброто средство да се избегне опасността от създаване на погрешни представи е моят начин за изразяване на нещо преживяно да бъде приет такъв, какъвто е, без всякакви опити да се нагажда даденото от мен към терминологията на една непрекъснато променяща своите понятия наука.
Аз бих могъл естествено да се приспособя към изискванията на такава една терминология, но предпочитам да си запазя свободата, при избора на думите като изразно средство да изхождам единствено от тяхната пригодност – такава, каквато аз я чувствувам, без да се интересувам от общоприетото им значение.
Немалко трудности биха могли да бъдат избегнати, ако читателят е наясно, че за да бъда разбран, аз разчитам преди всичко на онова, което характеризирах като „познато“ вече на душата, но недостъпно още на мозъка.
Ако читателят на моите книги съумее – поне за известно време – да постави някаква преграда пред вечно напиращите кресливи внушения на своя толкова уверен в „непогрешимостта“ си разсъдък, за да може моят зов изобщо да стигне до онова неусвоено още от мозъка, но „познато“ на душата нещо, с това той сам си осигурява достъп до сочения от мене път „в Духа“, по който ще може сега да тръгне, както моето слово го учи.
Тогава той едва ли ще се натъкне на някакви особени „трудности“, при положение че притежава и постоянство – това абсолютно необходимо условие за всички, които са твърдо решени да стигнат до водещия в Духа път.
Наистина онова, което имам да съобщя, трябва да бъде приемано „на доверие“ дотогава, докато ученикът не стигне до вътрешно прозрение и до способността сам да преценява.
В интерес на търсещия е да си обясни по свой начин онова, което му давам като напътствия, но не бива да го смесва с други наставления, от какъвто и източник да произхождат те.
Дори наставления, за които няма абсолютно никакво съмнение, че идват от най-чисти и най-възвишени хора, трябва да бъдат оставени временно без внимание от ученика, решен да постигне собствено прозрение, ако иска да извлече полза от следването на моите напътствия.
Едва когато наистина постигне онова, на което е способен, той ще може да схване цялата дълбочина на мъдрите съвети, съдържащи се например в средновековната или – вече с друг оттенък – в източната мистика.
Същевременно той ще бъде тогава в състояние да разпознае и многобройните заблуждения, попаднали непреднамерено сред споменатите свидетелства за истината, и въпреки преклонението си пред тези близки до Духа или съединени вече с него човеци няма да се побои да отдели „плявата“ – дори ако тя е в по-голямо изобилие, отколкото е предполагал преди това – от способното да покълне „зърно“. –
Но докато не е още стигнал дотам, по-добре за него ще е да забрави временно всички подобни напътствия.
Че ще трябва веднъж завинаги да се откаже от следваните досега рецепти за развитие, изхождащи от новите мистагози*, се разбира от само себе си!
(* Мистагог (стгр.) – жрец в древна Гърция, извършващ обреди при мистериите.)
Макар да съм принуден, в името на написаното от мен, да изисквам известно доверие, докато не се пробуди собствената способност на ученика да преценява, това съвсем не е „вяра“ в смисъла на едно окончателно взето решение, а само онази готовност да се доверим, с каквато се отнасяме например към капитана на един кръстосващ моретата кораб, за когото без друго приемаме, че познава морските пътища и ще съумее да заведе поверените му пътници до сигурно пристанище, – или към един съзнаващ своята отговорност планински водач, който много добре разбира, че животът на туристите зависи от сигурното познаване на пътя и от способността му да взема правилни решения.
Както на водача в планината се признава правото да дава съвети при катеренето на скалите или при твърде опасните преходи през глетчери, – така и само така трябва и моят ученик да приема съветите, които среща в моите книги.
Аз познавам опасностите по неговия път и мога да му дам правилен съвет как да ги преодолее!
Нищо не ми е всъщност по-чуждо от намерението да изисквам „сляпо послушание“, на каквото нито имам право, нито пък мисля, че то би било в каквото и да е отношение полезно или дори желателно за ученика.
Винаги, когато съществува такава възможност, търсещият трябва да знае или да бъде в състояние да си представи на какво може да се надява и защо му давам този или онзи съвет, – защо го предупреждавам за дадена опасност.
В книгите могат да се посочат твърде много неща, които ми беше неописуемо тежко да напиша, тъй като това ме принуждаваше да се докосвам със сухи думи до дълбоко изстрадани изживявания и придобивки, които за мен стоят тъй невъобразимо високо над всички земни изживявания, страдания и придобивки, че не мога дори да си спомня за тях, без да се подложа на подобаващата за случая предварителна подготовка…
Бих могъл да си спестя това „изпепеляващо самоизмъчване“, свързано с написването на всяко едно от изреченията, за които намеквам в случая, ако виждах друга възможност да изпълня духовния си дълг да дам на търсещия един вид „стереоскопична“, пластична представа за духовните процеси!
Всички тези разяснения се предлагат на моя читател само затова, защото той не бива да следва с наивно лековерие даваните му от мен съвети, а да вземе своето решение свободно и по съвест, след като е получил възможност да си създаде поне донякъде представа за духовните взаимозависимости, на които се основават съветите ми.
Принуден съм обаче най-настоятелно да подчертая, че при взимането на решение търсещият трябва да изхожда само от съдържащите се в моите книги текстове, без да обръща каквото и да е внимание на земночовешката ми личност!
Ако наистина иска да бъде мой ученик, той трябва да знае, че в своите напътствени текстове аз му се разкривам всеотдайно и че е „мой“ ученик само дотолкова, доколкото съумее да стане ученик на тези именно текстове, чиято абсолютна истинност, като израз на субстанциалнодуховната Действителност, не би била накърнена с нищо, ако тия книги бяха написани не от един разумен човек, проникнат от най-дълбокото съзнание за изключителната си духовна отговорност, а от някой глупец, – при условие, че това изобщо би било възможно!
Във връзка с термина „субстанциалнодуховен“ моля да се има предвид, че навсякъде, където говоря за субстанциалния Дух – в противовес на понятието „дух“, отнасящо се до човешкия разум и проявите на мозъчната дейност, – с думите духовна „субстанция“ означавам най-действителното: съвкупността от всички сили на Прабитието!
Тази духовна „субстанция“ не е нещо застинало и неподвижно, а само по себе си най-свободното, неспъваното от нищо, вечно подвижното, вечно движещото се начало.
Тя е не „сътворена“, а просто дадена – без специален волеви акт – чрез самото наличие на „Прабитието“, както съм принуден да нарека сърцевината на онова, което „е“, когато се налага да го обознача по някакъв начин.
И онези най-фини сили на Вселената, за които някои гениални теоретици на физиката започват днес да се догаждат, могат да бъдат разбрани само като един вид „индуктивно проявление“ на въпросната духовна „субстанция“, докато „по-грубите“ изяви на земни сили, в това число всички така наречени електрически или магнитни явления, представляват всъщност отразени прояви на онова, което нарекох „индуктивно проявление“ по аналогия с образа на индукционната бобина, в която възниква индиректно възбуден електрически ток…
Не бих могъл да се изразя още по-ясно в случая, но имам основания да мисля, че бъдещите научни изследвания ще доведат до земно доказуеми резултати, които ще отнесат едва загатнатото от мен към една съвсем нова, всеобхватна област на знанието.
Но истинското осъзнаване в субстанцията на вечния Дух няма нищо общо с каквато и да е наука – дори най-големите и най-крупни научни постижения не могат да доближат нито на косъм търсещия до собствено изживяване на субстанциалния Дух.
Би трябвало да стане ясно, че търсещият, който е твърдо решен да стигне „в Духа“, освен от моята помощ като тълкувател и пътестроител, предоставена му чрез написаното от мен учение, се нуждае и от друга помощ, щом веднъж стъпи – макар и получил предостатъчно напътствия – сам на този път!
А тази помощ не закъснява и за нейното получаване е достатъчно едно вътрешно състояние на упование, на предварително поднесена признателност.
На човека не може непосредствено да помогне никакъв „Бог“ – помощ той може да очаква единствено от човека, а когато става въпрос за „божествена“ помощ: – само от човек, който е станал преобразовател на субстанциални духовни сили!
Тогава всяка духовна помощ, стигаща до търсещия, е съобразена с неговата способност да възприема и остава съобразена с нея, докато той сам не бъде в състояние да изживее субстанциалния вечен Дух в своя събудил се от латентно състояние духовен организъм, – независимо дали необходимият за тази цел процес завърши още по време на земнотелесния живот, или пък – както е в повечето случаи – само започне тук, за да приключи едва в следземните състояния на изживяване.
Това развитие има безброй много различни стъпала, както и единствено възможното за човека действително изживяване на Бога: – изживяването на неговия „жив“ Бог в собствената му душа. – –
Това единствено „реално“ изживяване на Бога („Бог“ е не само „Дух“, а образно казано: най-финото самоформиране на Духа! –) може да се постигне още преди усъвършенствуването на субстанциалнодуховния организъм, но този организъм трябва все пак да бъде действително „пробуден“, за да може да просияе в душата ясно очертаното съзнание за идентичността на „Аз“-а като индивидуална форма на изживяване във всички вечни сфери.
Човекът, наистина постигнал такова преживяване, престава да пита, а и не би могъл вече да пита дали действително го е постигнал, или е станал жертва на самоизмама, защото преживяното от него просветлява неговата „Аз“-форма с най-неоспоримата и непоколебима сигурност, каквато може да съществува сега и во веки!
А който – макар и само в неизбежните понякога в земния живот по-мрачни часове – си задава все пак въпроса, дали неговото възвишено изживяване е било наистина реално, може да бъде сигурен, че навремето сам е „поукрасил“ нещата и така е попаднал в една от многобройните клопки на самоизмамата, от която трябва час по-скоро да се освободи, ако иска един ден да стигне до истинско изживяване на своя жив Бог…
Това единствено възможно реално изживяване на Бога не представлява внезапно нахлуване на някакво едва поносимо, принудително усещане в душата – когато това преживяване наистина настъпи, то винаги е съобразено с индивидуалните особености на човека.
Затова в книгите на моето учение е казано, че всеки може да изживее само своя жив Бог и че никой никога – нито тук, на земята, нито във Вечността – не е в състояние да покаже своя жив Бог на брат си.
Всеки опит за „насилствено“ предизвикване на това изживяване води с абсолютна сигурност до самозаблуда!
А ако някой пожелае за повече яснота да си послужи тук с подлаганата тъй често на злоупотреби (и поради това крайно рядко използвана от мен) дума „благодат“, тълкувайки я като „блаженство“, предпоставката за което е била изпълнена, така че това „блаженство“ трябва непременно да настъпи, защото не може да бъде спряно от ничия, дори не и от Божията воля, – той наистина би се доближил твърде много до правилното разбиране на условието за настъпване на това изживяване…
Дали даден човек ще го изживее еднократно, многократно повтарящо се, или пък постоянно и непрекъснато, зависи единствено от самия него: – от неговите душевни възможности, но всеки, който го е изпитал вече по възможния за него начин, встъпва в един нов живот и претърпява обновление, което може да бъде почувствувано само от знаещия за него и не подлежи на словесен израз.
– – – – – – –
Източник: "Пътят на моите ученици"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: Консулт Интернационал
Преводач: Борис Стоянов
