Какво очаквам да се разбира под „Дух“, би трябвало да проличи достатъчно ясно от всички мои книги.

     Но тъй като във всекидневната реч, а и в научната терминология, тази дума се използва като обозначение за функциите на човешкия мозък и за резултатите от тези функции, все отново и отново виждам как един или друг мой ученик тълкува по привичка погрешно думата „Дух“, когато я срещне в книгите ми.

     И това съвсем не е за учудване – та нали във всекидневието се говори за „духовен“ труд, „духовна“ преумора, „одухотворен“ стил, „духовити“ забележки, „духовна“ ведрина, както и за „духовно“ помрачение *, при което този така разбиран  „дух“ ту бива въздиган на най-висок пиедестал, ту му се обявява, в името на душата, война.

(* В българския език ние злоупотребяваме може би по-рядко с тази дума, като говорим например за умствен труд, умствена преумора, умопомрачение и т.н. За съжаление могат да се посочат и немалко обратни примери, като „духовни“ стимули и пр. (Тук и по-нататък в текста бележките под линия са на преводача.))

     Но означаваното в случая с думата „дух“ е всъщност мозъчна дейност, – изява на вродените и усъвършенствувани чрез постоянно упражняване функции на мозъка, – свидетелство за особено пъргава дейност на мозъка или за неговата работоспособност и издръжливост, както и онова, което се нарича „духовно“ заболяване, представлява заболяване на мозъка, независимо дали е породено от установими физически фактори или пък от въздействия от окултно естество.

     Признак за собствената отдалеченост от Духа на земния човек, „паднал“ от съзнателното Битие на субстанциалния Дух, е обстоятелството, че той усеща проявите на мозъка си като нещо „духовно“ и говори за „буден дух“, когато всъщност има предвид само будния си мозък.

     Единствено там, където понятието „дух“ обозначава едно безтелесно и невидимо при нормални условия същество – едно „явление“ от отвъдното, проблясва все още последният, почти погълнат вече от мрака лъч от едно първично изживяване на субстанциалния „Дух“, макар че в образните представи, създадени от земния човек, за да придаде понятен облик на невидимото, често пъти има нещо направо фантастично и гротескно-зловещо, издаващо твърде лош вкус.

     В кръговете на европеизираните религии се говори наистина твърде много за Духа, – но ако вникнем в истинския подтекст на тези думи, веднага ще си дадем сметка, че и тук, когато става дума за Духа на Вечността, за Духа Божи, за „Светия“ Дух, под „Дух“ се разбира само един по-изтънчен вид мозъчна дейност.

     Бог е наистина Дух и „тия, които му се покланят, трябва да се покланят с Дух“ и следователно „с Истина“*, но този Дух, който е Бог, се разбира в споменатите кръгове само като едно раздуто до гигантски размери съзнание от мозъчен тип, аналогично на човешката мисловна дейност, а молитвата в Духа се схваща просто като молитва в мислите.

(* Иоан. 4:24)

     За субстанциалния вечен Дух, за това, че Бог може да оживее в нас – за нас – само като просиял лъч от този Дух, никой в тези среди дори не подозира.

     Нищо чудно, че се надигат толкова гласове за борба против господството на преливащия в толкова подозрителни багри „дух“ на мозъците!

     Нищо чудно, че се полагат толкова усилия да се защитят правата на душата срещу този „дух“!

     Подтик към такава борба дава сигурното чувство, че не е възможно земният „дух“ на мозъците да е най-висшето достъпно за нас вътрешно богатство.

     С „ясночувстващи“ вътрешни сетива човек си проправя опипом път към душата, в чиито изяви долавя сила, стояща безкрайно по-високо от мозъчното самосъзнание.

     Би се наложило да бъдат отхвърлени думите на Павел, че „Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии“*, ако в случая се имаше предвид такъв „дух“, който е само резултат от дейността на мозъчните клетки. –

(* 1 Кор. 2:10)

     Че тук става всъщност дума за субстанциалния вечен Дух, който сам създава мозъка и по никой начин не е зависим от него, отдавна се е превърнало за съжаление в тайна…

     Земният човек се е посветил на все по-диференцирани мисловни задачи, неизменно в плен на заблудата, че неговото обусловено от мозъка мислене е „дух“ от Духа на Вечността, – и в малцина само се е запазило смътното предусещане, че сигурно е възможно и такова познание, което би било непостижимо чрез мозъчна дейност, – познание от действителното изживяване на Духа, – а не от логически умозаключения, изводи и съпоставки.

     Но как да се стигне до това предугаждано познание, едва ли някой е бил в състояние да каже, макар и да не са липсвали свидетелства, че то е възможно.

     А то е било по всяко време възможно единствено за стигналите „в Духа“: „във“ субстанциалния , жив сам по себе си, неразрушим, неизменим Дух на Вечността!

     Този „Дух“ е недостъпен както за мозъчното мислене, така и за земноживотинските сетива.

     Ако искаме да вникнем в него, да го опознаваме и изследваме, трябва да бъдем „във“ него, и ние можем да стигнем в него, тъй като сме – и физически – проникнати и оживени от него: – тъй като той „живее“ в нас, дори ние да не можем още да живеем в него…

     Абсолютно невъзможно би било обаче да стигнем „в Духа“ с помощта на какъвто и да е вид мозъчна дейност!

     Тук става въпрос за един реален процес, а не за нещо измислено или въображаемо!

     Този процес може наистина да бъде „регистриран“ от мозъка, след което да бъде включен като безспорен факт в мисловната дейност, но той не може по никой начин да бъде породен от мозъка.

     Как да се постигне това вътрешно преживяване, е показано в моите книги.

     Само за да посоча необходимите за това условия написах тези книги! И  то: с кръв от сърцето си ги написах!

     Но доколкото съществуват многобройни възможности да се предизвика този процес, аз посочвам и своеобразностите на отделните, индивидуално обособени начини за извървяване на пътя, извеждащ към целта.

     На очертаването на този път – така че всеки твърдо решен да стъпи на него да може да намери с минимални усилия онзи начин за преодоляване на трудностите, който отговаря най-добре на способностите на търсещия – служи всяка написана от мене дума, макар често пъти не само да очертавам пътя, но и да описвам някои перспективи, разкриващи се от определени участъци или от самата крайна цел на този известен едва на премалцина път.

     Не съвсем безопасно е заблуждението на някои читатели на моите книги, които си мислят, че притежават неограничени способности и че всеки от тях би могъл произволно да си избере да следва пътя по няколко различни – или дори едновременно по всички – показани от мене начини.

     Всеки човек носи със себе си на тази земя свои специфични наклонности, а и всеки още от детинство е под влиянието на едни или други хора и обстоятелства, на събрания опит, на собствени и чужди представи, и всичко това обуславя начина, по който той трябва да тръгне по пътя, ако иска да стигне „в Духа“.

     Вярвам, че достатъчно ясно посочвам в книгите си от какви условия се определя един или друг от посочените начини.

     За хора, които – подобно на мен – познават различните начини за изминаване на пътя, но са израснали в неумолимата, направо „жестока“ в нашите очи дисциплина на източните Учители на духовна премъдрост, съдържанието на моите книги е „прекалено лесно разбираемо“, тъй като според тях препятствията по пътя към Духа никога не са достатъчно сурови и достоен за целта е само онзи, който не се стъписва и пред най-страшните препятствия.

     Точно така са мислили и истинските посветени в античните „мистерии“ в Китай, Индия, Вавилон, Персия, Египет, Гърция и Рим, доколкото става въпрос за действително познаване на възможностите за вътрешно развитие, за които се говори в моите книги.

     Но нека никой не смята, че нямам достатъчно сериозни основания за тази „разбираемост“ на написаното от мен!

     Наистина решението зависеше единствено от мен, но аз същевременно знаех защо именно на мене бе предоставено то.

     Не съм нито човек от античността, нито азиатец, въпреки че времево, както и пространствено, тези два свята са включени духовносубстанциално в моята собствена жизнена сфера, – но като европеец от двадесетото столетие по християнското летоброене зная, че нетърпението е за съжаление характерна черта на човечеството от моето време и че следователно твърде малко от съвременниците ми биха имали някаква надежда да извлекат полза от моето учение, ако го бях изложил на един тайнствен и непонятен език и бях поставил многобройни препятствия по пътя, който искам всъщност да направя проходим за всички.

     Но във всичко написано от мен става наистина дума за неща, които съвсем не се поддават лесно на словесен израз.

     Това, което имам да кажа, се побира твърде неохотно в тесните рамки на думите.

     А и едва ли имам насреща си достатъчно добре подготвени читатели, защото въпреки ширещото се вулгаризиране на всевъзможни сведения за древните или далечни на Запада култури, дори учените, занимаващи се с тези въпроси, не могат да посочат характерните белези, които биха помогнали в подобни области на науката да се отдели суеверието от истинското познание на действителността.

     Тези белези могат да се знаят само от хора, които са стигнали вече „в Духа“ и затова самото им познание изхожда „от Духа“.

     Но не за такива хора пиша аз – те могат спокойно да минат и без моите свидетелства.

     Който иска да бъде мой ученик, тъй като държи да намери по съответствуващия на своята индивидуалност начин пътя „в Духа“, ще стори добре да не смесва произволно различните възможности за изминаване на пътя, а да си избере този, който най-много му подхожда, и да остави след това спокойно настрана другите посочени от мене начини.

     Моето свидетелство за субстанциалния Дух няма за цел да формулира едно сурово учение, което биха могли да последват само най-твърдите и издръжливите.

     От Духа, който е Любов, аз соча пътя на Любовта и на всевечно неизчерпаемото Милосърдие: – пътя на самораздаващото се Състрадание.

     Аз соча не само пътя, но и характерните му белези, доколкото търсещият трябва да знае за тях.

     Всеки може да си отбележи най-лесно разбираемите за него пътни знаци и да не се подвежда по-нататък от знаците, които ще послужат по-добре на други търсещи.

     Означеното в моите книги с думата „Дух“ не може да бъде сравнявано с известните на земното познание неща.

     То е най-дълбоко присъщата форма на изява на Пра-Битието, от което води началото си всяко съществувание, – от което всяко съществувание получава „Живот“, за да се изяви в характерната за себе си форма.

     Когато казвам, че то е като свободно, невъобразимо високо напрегнато електричество, проникващо във всяко тяло, поставено в неговото силово поле, и проявяващо се в него съобразно свойствата на това тяло, – това не е всъщност сравнение, а само една метафора, помагаща да се избегнат някои заблуждения.

     Ние носим в себе си способността да изживяваме това Пра-Съществуващо начало, но без съзнателното ни съдействие никаква „Благодат“ не би могла да развие тази способност така, че тя да ни разкрие достъпния за нея свят на истинския субстанциален Дух.

     Този свят на правечния Дух, обхващащ от своя страна безброй отделни светове в себе си, не е нещо неизменимо и застинало, не е безреден хаос, а вечно движение: – един космос от най-чисти, постоянно видоизменящи се и все пак идентични със самите себе си по своето битие форми.

     Който е решен да се научи да изживява в Духа света на Духа, трябва преди всичко да отстрани в себе си пречките, възникнали от представата, че недоловимият от земното око Дух не бил сетивно познаваем, а представлявал нещо като летлива, неразчленена в себе си, гонена от ветровете мъгла без очертани форми.

     Той трябва съвсем ясно да си даде сметка, че първопричината за неговия собствен живот е Духът, – че организмът на духовното „тяло“ може да започне да функционира и в земно въплъщение и че тогава на мястото на физическите сетива се развиват чисто духовни „сетивни органи“.

     Но търсещият трябва да не забравя също така, че в Духа може да се изживява само по духовно-сетивен начин на възприятие, точно както заобикалящият ни и толкова добре познат ни тук, на земята, физически свят може да се изживява само благодарение на физически-сетивния начин на възприятие.

     И както изживяването във физическия свят е зависимо от физическите сетива, така и в Духа може да се изживява само онова, което съответствува на достигнатата степен на развитие на духовните сетива в даден човек.

     Както в нашия земен свят физическите сетива притежават най-разнообразни възможности за развитие, определящи различното изживяване на този свят от всеки отделен човек в зависимост от преобладаващата роля на едно или друго сетиво, така и духовното преживяване зависи от различния капацитет за развитие на духовните сетива във всеки отделен човешки дух.

     Като допълнение на поредицата от приведените аналогии искам да обърна внимание на моя ученик и върху едно много съществено сходство, за което всичко гореказано е наистина предпоставка, но което съвсем не е на последно по значение място, когато трябва да се даде оценка на дадено духовно преживяване.

     Имам предвид това, че и духовния, и физическисетивния свят можем да преживеем както със студена обективност, така и с цялата възможна топлота на душевното съпричастие.

     И при земносетивното, и при духовносетивното преживяване става все въпрос за преживяването на различни аспекти на една и съща Прасила, която по тази причина нарекох в една от книгите си* „единствено Реалното“.

(*“Книга за отвъдния свят“)

     В това „единствено Реално“ може сега и во веки да вникне само неговото собствено „съзнание“, така че то би било като несъществуващо и за най-възвишените, недостъпни за земната представа стъпала на вечния духовен Човек, ако самото му съществувание не пораждаше индуктивното проявление на душевните сили, които се стремят да се изявят у нас както във физическисетивния, така и в духовносетивния живот, доколкото ние самите не спъваме тяхната изява.

     Ето защо изключително важно е какви душевни сили ще съумеем да обединим в своята най-вътрешна воля, – да отъждествим с тази воля. –

     Не само за земния си, но в много по-голяма степен и за своя вечен духовен живот!

     Затова върховен и неотменен дълг на всички, които са решени да стигнат в Духа, е да пазят душевните си сили от „увреждане“, за да не завърши високият им устрем със „смъртта“ на душата, защото онази лишена от душевен порив студена обективност на познанието е равносилна на самоналожено проклятие, което завършва едва когато индивидуалното съзнание се е изразходвало вече в течение на еони…

     Затова ревностните поборници за душата, които са загрижени „духът“ на мозъците да не умъртви самата душа, остават наистина в неведение относно вечния субстанциален Дух, но в рамките на своята сфера на преживяване те съвсем не са на погрешен път. –

     Преживяването на вечния субстанциален Дух е по същество напълно независимо от „духа“ на мозъците: – от мисленето и от способността да се правят логически умозаключения.

     Единствено за отразяване и за съобщаване на духовно преживяното се нуждаем тук, във физическисетивно състояние, от дейността на мозъка.

     Докато душевните сили, които – ако мога да се изразя така без риск от недоразумение – се изявяват в нашето духовно „Аз“ вместо физическия ни мозък, са всъщност вечното „оправдание“ на това преживяване.

     След всички тези обяснения, целящи да помогнат на учениците ми по-лесно да изградят живота си съгласно дадените в моите книги съвети, принуден съм още веднъж да подчертая, че аз самият най-добре съзнавам колко несъвършено средство за представяне на духовната Действителност е всеки един човешки език.

     Принуден съм поради това да помоля учениците си да се откажат от евтиното удоволствие да упражняват по отношение на моите думи остроумието си, в чието наличие ни най-малко не се съмнявам, като се опитват да установят дали не би могло да им се придаде и друг смисъл, различен от вложения от мен, който, както ми се струва, достатъчно ясно съм определил.

     Просто няма друга възможност да се говори за едно преживяване, което трябва лично да се изпита, за да се опознае, освен с косвени описания, символи и образни сравнения.

     Принуден съм да изхождам от това, че у моите ученици има искрена воля да бъда правилно разбран!

     От друга страна, най-категорично предупреждавам да не се превръщат книгите ми в обект на закостенял култ към думите.

     Нека моят ученик се научи да чувствува вложения в думите ми смисъл и да постъпва в духа на този именно смисъл.

     Безкрайно далеч съм от намерението да извиквам на живот някаква нова догма!

     Всеки е свободен да преведе думите ми на свой, по-разбираем за самия него език, ако това ще му помогне по-лесно да вникне в тях.

     Но колкото повече напредва по своя път търсещият, толкова по-малко значение ще има за него всеки избор на сравнение, както и неизбежната неадекватност на думите, предназначени за изразяване на външни, земни неща, защото онова, което е потвърдено вече от неговия собствен опит, ще му бъде сигурен ключ към всичко предстоящо.




– – – – – – –
Източник: "Пътят на моите ученици"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
            светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: Консулт Интернационал
Преводач: Борис Стоянов