Океанът без пречка се ширеше до недостижимия хоризонт, на който се опираше безкрайното безоблачно небе.

Там, на топлия пясъчен бряг, от който ставаше ясна  всяка една посока в светлината на деня, стоеше човек.

Той гледаше Слънцето през ситото на ПРЪСТИТЕ СИ и плачеше.

„Какво става, човече?!”, попитах го аз.

„Тогава беше по-лесно...”, отвърна отчаяно той.

„Тогава поне решетките бяха виновни...”

„За какво?”, недоумявах под безгрижния крясък на волно реещите се птици.