Когато излязох на покрива, я видях за първи път, седнала на широкия бетонен парапет, с крака, виснали над градската бездна. Облечена в лека бяла рокличка, тя приличаше на създание от друг свят, довяно на този покрив от късния майски полъх. Отидох до парапета и приседнах от вътрешната му страна, близо до нея. Височината беше замайваща. Почувствах слабост във всичките си стави и стомахът ми сякаш олекна.

     - Казват, че самоубийството било грях… - казах аз, без да откъсвам поглед от далечното „долу”.

     - Спокойно! – отвърна тя, все така рееща се с очи от най-високата сграда в града. – Достатъчно интелигентна съм, за да приема избора ти.

     - Светът и без това е шибано място! – почти проплаках, без да се притеснявам, че се показвам слаб пред нея и болката ми започна да прелива. – Родителите ми са скапаняци, приятелите ми се оказаха мръсници, а момичето, което обичам… това, което ми причини е просто… Заради нагли връзкари не мога да следвам това, което искам, а без подходящото образование не мога да работя това, което желая. Всичките ми мечти се сриват ей така! – щракнах с пръсти. – Вече не вярвам в нищо! Въобще не си представях живота така. Той се оказа пълна помия, в която плуват само идиоти!

     Прехвърлих крака от външната страна на парапета. Изведнъж миниатюрите, движещи се долу, така ме притеглиха към себе си, че силно трябваше да стисна ръба на парапета, а тялото ми няколко пъти се окъпа в горещи тръпки. Чувствах главата си като тежко гюлле, което все настояваше да се забие в земята, затова с голямо внимание правех и най-лекото движение.

     - Защо се впрягаш толкова? – попита ме спокойно тя и махна с ръка пред себе си, сякаш хвърляше семена във въздуха. – Не виждаш ли, че всичко е прах и сенки?

     - Сигурно и ти си откачила като всички други! – отвърнах възмутено. – И ние с теб ли, които седим на този – ударих с юмрук по бетона – твърд парапет, и ние ли сме прах и сенки? Като се размажа долу прах ли ще се вдигне или ще се разхвърчат кръв и мозък? Ами болката ми, чувствата ми, мечтите ми… и те ли са прах и сенки? Но майната му! Всичко да върви по дяволите! Не мисля, че си заслужава да продължавам да се мъча в това изродено място.

     - Давай! – махна тя небрежно напред с ръка, сякаш стоеше на ръба на басейн, чиято вода разплискваше. – Така или иначе смъртта е единственото сигурно нещо в нашия живот. Ти какво, мислиш, че правиш избор да умреш ли? Мислиш, че това ще те направи незабравим, че така ще натриеш носовете на много хора? Има милиони като теб, за които дори не си чувал, а и никога няма да чуеш. Вестниците с техните имена отдавна са станали на пепел, а хората, които са ги чели, вече са само избледняващи сенки в паметта на живите, но и тези живи ще умрат, така че… Прах и сенки!

     Можеш да си избереш датата, но не и смъртта. Тя е твоя съдба. Всеки ден хлопа в гърдите ти: „туп-туп, туп-туп…”, напомня ти за себе си, чака те… Ако й подадеш ръка, веднага ще те сграбчи, ако не й подадеш, пак ще те отведе.

     Може би един ден ще е добре да скочиш от тук, но този ден не е днес. Ако го направиш сега, страхът ще пръсне сърцето ти още преди мозъкът ти да е опръскал лицата на хората и въпреки това ще имаш време за дълга агония, в която хиляди пъти ще съжалиш за глупостта си.

     - Свърши ли? – казах ядосано и страх и гняв нахлуха в главата ми. – А как да живея тук сред всичкия този абсурд, с всичката болка в мен и с всички разбити мечти?!

     - Мечти?... – попита тя и даже се подхилна. – Човек не може да има мечти, човек може да има само една мечта. Виж!...

     Тя пак хвърли невидимите си семена из въздуха.

     - Живеем в прекрасен свят, в който човек може да мечтае само за едно: да го напусне с усмивка, без страх и без съжаление.

     - Да бе! – посрещнах думите й с отвращение. Тя, обаче, продължи да говори, сякаш въобще не се бях обадил.

     - Сега ти си мислиш, че мечтаеш за „печени” родители, свестни приятели, споделена любов, образование и бляскава кариера, но щом постигнеш всичко това, ще започнеш да „мечтаеш” – тя направи кавички с пръсти и аз изтръпнах като я видях как се хоцка на парапета -  за нещо друго, например за „Ферари” последен модел, луксозна вила на Карибите, за крава, която на спокойствие да си пасеш на село, за твои собствени деца и внуци, за ликвидиране на болестите и световния глад, а кой знае, може би и за безсмъртие… Но това не са мечти, а най-обикновени желания и те винаги ще те измъчват и никога няма да имат край, защото всъщност това, от което имаш нужда, е мечта… Хей!

     Това й подвикване едва не ми костваше живота. Силно трепнах, а от върха на главата до петите ме проряза гореща електрическа жичка, от която цялото ми тяло изтръпна. Усетих се, че я гледам. Всъщност, поглеждах лицето й за първи път и чак сега виждах, че тя беше толкова прекрасна, толкова прекрасна, толкова…

прекрасна…

     - Не обичаш ли да гледаш звездите? – попита ме тя и в този момент разбрах, че ужасно много ми се искаше да живея.

     - Слушай… - казах й панически – не мога да помръдна!

Не я занасях. Сега, след като самоунищожителният ми гняв беше преминал и след като се бях събудил от блудкавия му кошмар, аз се озовавах в друг, още по-страшен кошмар, в който нямаше място за грешки: седях на ръба на парапет, който се извисяваше на повече от сто метра височина, с усещането, че всяко едно мое движение директно би ме пратило някъде долу сред бучащите коли, които само можеха да направят картинката още по-колоритна. Имах чувството, че всичко около мен се върти и трудно намирах решение как да държа тялото си, за да не полетя в пространството. Намирах спасение единствено в очите й. Бях забил погледа си като котва в тях и така успявах да поддържам някакво самообладание.

     - Ще дойда да ти помогна – каза тя и се раздвижи.

     - Не мърдай, моля те! – чух гласа си и усетих, че ми прилошава.

     Тя бързо прехвърли босите си крака от вътрешната страна на парапета. Погледът ми остана в мястото, където току що бяха очите й, но там вече нямаше нищо, за което да се „захване”. В този момент умът ми тотално блокира и единственото нещо, което остана над парапета, беше наситеният цвят на свечеряващото се небе…

     Усетих тъп удар в гърба, за който реших, че ще ме прати в неизвестното, но се оказа, че тя ме беше съборила на покрива. Дълго време останах съвършено празен, без да помръдна и без да кажа нищо. След това първи се върнаха емоциите. Нямаше ум, който да ги контролира, така че… беше страшно! След като лудостта ми ме напусна, се свих до парапета, а тялото ми трепереше, сякаш му беше студено.

     - Можех да умра… - започна да се възвръща умът ми. – Господи, не искам да умирам!

     Стиснах клепачи и сълзи на облекчение започнаха да напират между тях. Тя седна до мен и сложи ръка върху моята.

     Когато отново отворих очи, беше тъмно и звездите блестяха в черното небе. Усещах настилката на покрива – грапава и приятно топла. Обърнах глава настрани и я видях, все така седнала до мен с ръка върху моята, а погледът й милваше звездите, сякаш за да им каже, че всичко беше наред.

     Чувствах се толкова добре, толкова добре!

     - Замислял ли си се… - обади се ненадейно тя – Какво от това, ако те няма? Ако изчезне цялото човечество, какво от това? Задавал ли си си някога този въпрос? Какво от това, ако изчезне Земята, ами Слънчевата система? Представи си, че изчезне Космосът въобще. Какво от това? Какъв ще е проблемът ТОГАВА? Какъвто и отговор да ти дойде на ума, винаги след това си задавай въпроса „Какво от това?”. Ще дойде друг отговор, но ти упорствай: „Какво от това?”. Все ще дойде още някакъв отговор, но ти настоявай: „Какво от това? Какво от това? Какво от това?”… В един момент умът ти ще блокира. Всеки смисъл ще остане без корен и ти ще видиш, че всичко виси ей така, както звездите висят в небето. Погледни това небе! Какво повече можеш да искаш, за какво повече можеш да мечтаеш? Живеем в безсмислен, прекрасен до сълзи свят, но всичко в него е само прах и сенки, затова виждам само едно нещо, за което може да се мечтае…

     Тя леко се усмихна, а звездите се отразяваха в очите й като сълзи.

     - Към моята мечта съм прибавила и някои екстри: мечтая си да съм сама, въздухът да е свеж и топъл, Слънцето да блести в небето, а съзнанието ми да е ясно… Мечтая си да съм готова…

     Бях толкова уморен, че просто я прегърнах и заспах.

     Нещото, което ме събуди, беше дневната светлина, играеща по клепачите ми. Доволно протегнах схванатото си тяло, а в дробовете ми нахлу сутрешният свеж и топъл въздух. Замижах срещу Слънцето, блеснало от небето в очите ми. Съзнанието ми беше ясно, бях сам… Бях сам!!

  Изведнъж почувствах измъчващата тежест на безвъзвратността, която натисна стомаха ми като стокилограмово топче. Сякаш снощи до мен бе спрял единственият влак за рая, който аз греховно бях оставил да замине. Искаше ми се да вярвам, че е използвала стълбите, за да слезе от покрива, но дясната ми ръка напипа нещо върху гърдите ми. Явно за нея небето наистина беше достатъчно, защото ме беше завила с бялата си ефирна рокличка. Далечният вой на сирени ми подсказа, че ще е по-добре, ако час по-скоро се омета от сградата.

     Чак когато видях покритото тяло на тротоара, напълно осъзнах смъртта й. Стиснах нежния плат в джоба ми със същата сила, с която болката беше сграбчила душата ми.

     Дълго време обикалях безцелно из улиците само и единствено чувствайки неописуемото. Накрая в главата ми се завъртя мисъл, която ми помогна да дишам малко по-леко. Убеждавах се, че това наистина е била нейната мечта и тя е напуснала този свят с усмивка и радост в сърцето. Убеждавах се, защото иначе беше непоносимо…

     Вечерните новини отразиха самоубийството, което аз утешително наричах за себе си „сбъдната мечта”. Казаха, че трупът бил на жена, не по-възрастна от осемнайсет години, която засега оставала неидентифицирана, поради силното обезобразяване на лицето й. Не можаха да се въздържат да вмъкнат пикантната подробност, че при падането то срещнало точно там стоящия противопожарен кран! Не издържах и изключих скапания телевизор.

     Чак след няколко дни съобщиха, че мъртвата била разпозната. Вече официално била приета версията за самоубийство. Тялото щяло да бъде погребано в десет часа на другата сутрин в централните градски гробища.

     В девет и половина бях там. Останах озадачен, че не виждах никакви хора. Продължих да чакам и към десет без десет видях двама работяги да носят нанякъде затворен ковчег. Попитах ги кого погребват. Единият отвърна:

     - Някаква хлапачка се разбила като щайга от сто и двайсет метра. Глупачки като нея само ни създават работа!

     - Заради нейното погребение съм тук – казах с поглед, забит в ковчега и силна ледена шепа смачка сърцето ми като изгнил орех. –  Няма ли други изпращачи?

     - Както виждаш, няма – каза нетърпеливо същият гробар.

     - Има още десет минути – настоях аз. – Защо не изчакате?

     - Не зависи от нас. Началството реши, че няма смисъл повече да протакаме. Така или иначе никой няма да се появи.

     - Как така?!

     - Момичето не е от тук. Когато дошли да я припознаят, родителите й оставили пари в агенцията и се омели. А ти какъв си й?

     Май исках да кажа нещо, но бодлива буца затъкна гърлото ми и аз останах вцепенен с потресения поглед на човек, пред който безмилостно режат главите на невинни дечица.

     Разстоянието до гроба й ми се стори хиляда километра. Доколкото виждах, беше платено само до заравянето на ковчега, защото след гробарите там не остана нищо друго, освен прясна могила рохкава пръст. Стоях на края на света, невярващ, че не мога да върна времето назад. Изгаряше ме желанието да разровя земята, да разбия ковчега и отново да видя нея, прекрасната. Исках да й се разкрещя, да я набия, да я целуна и да я любя, но преди всичко исках да я прегърна и да й кажа, че не беше нужно…, че колкото и голяма да беше болката й…, че повече нямаше да е сама, че един ден наистина ще станем на прах, но докато сме кръв и плът и докато можем да се наслаждаваме на звездите, не бива да изпускаме нито миг от това, нито миг, нито…

миг…

     А аз, отвратеният от хората, дори не я бях попитал какво правеше на онзи парапет!

     Прелитащите гарги търкаляха сенки по могилата й, вятърът вдигаше прах във въздуха и го смесваше с косите ми. Парещи сълзи се стичаха от очите ми, които плачеха за тази, благодарение на която сега можеха да плачат. Плачеха за нея, чиято смърт беше безсмислена и прекрасна като живота,

като света…

     Прах и сенки, прах и сенки, прах…

 

и сенки

 

Този разказ беше първото, което прочетох при теб
мината година, после и др. разкази, стихове, и бързо ми стана любимец...
Само не разбрах защо ми се обиди, и упорито мълчиш...?

Как може да се умира с толкова обич към красотата?!
А въпросът "И какво от това?" изразява осъзнатото безсмислие на всичко в нас и около нас.
И в търсенето на смисъла понякога се стига до лудост...

Явно с огромна болка... Огромна болка, която на фона на красотата контрастира в душата с още по-отчайваща сила. Болка, чието успокояване не зависи от нищо, което може да бъде възприето с външните сетива. Тук единствено вътрешната сила може да помогне, единствено силата на човека да търпи, да се посвети на това да изтърпи докрай, каквото и да е. Един труден, много труден урок, но затова пък - може би най-ценния...
Лично за мен самоубийството определено не е алтернатива, но никой не е застрахован, никой не би следвало да съди, за да не му се налага да изпита това, което е осъдил. Защото силата, която имаме, е дар...