Постинг
09.04.2014 20:15 -
В ЕДИН ЪГЪЛ
Самотната тъжна жена... Тя седи в ъгъла, в онзи ъгъл с приглушена светлина, който даже сервитьорите вече са забравили.
Самотната жена, напълно, безкомпромисно и безвъзвратно осъзнала своята самота... За него тази жена е красива, може би... само тази жена.
Лицето й може да е затворено във всякакви линии на всякаква възраст, но, каквото и да е то, то си остава само един фенер, от който Красотата разпръсква своята светлина.
...И той сяда срещу нея. Тишината й неустоимо го привлича. Поръчва бутилка вино, поднесено с две чаши, но... защо ли? - Сърцето му е вече опиянено!
Безценна вечер! Добре, че Съдбата го запрати в този ъгъл! Къде другаде щеше да срещне самотна, тъжна жена, незабележимо ухаеща на Красота, поради факта, че е осъзнала грозотата си. А всеки е грозен...
Не е нахален с нея, не е самоуверен, не е съблазняващ, нито дипломатичен; не иска нищо от нея, защото знае, че няма какво да й даде. Всичко, което може да й даде, за нея вече е прах, а той - е само една сянка.
Пред красивата самотна жена вече стои само смъртта и единствено смъртта й обещава ново начало. Но тя не бърза да умре: за щастливо ново начало тя трябва да е лека, а в сърцето й тежат още хиляди неизплакани сълзи. За да олекне, тя ще трябва още да страда.
О, невероятен момент! Слава на Бога, че така щедро го дарява с него!
Сега двамата с тази жена седят на една маса и всичко, което е с тях, е присъствието и бутилка с все още недокоснато вино.
Сега той е изключително внимателен - до качеството на съпреживяване - за всяка една нейна линия, за всеки жест, за всеки тон, за всеки стон, за всеки... дъх...
Той иска да държи ръцете й, иска да оправя косите около лицето й, иска да задържи длан на бузата й, иска за дълго да гмурне поглед в очите й... И го прави.
Той иска да я почувства и я чувства.
Да!... Чувства неутешима тъга. Разумът няма власт над нея. Това е тъгата на сърцето. Едва когато бъдат пролети всички сълзи, тогава ще дойде помощ, тогава дните ще бъдат съкратени...
Има хора, които не плачат - тежко им! Има хора, които не могат да плачат - дваж тежко им!
Тази жена плаче с такова разбиране!
Пред такава неземна красота сърцето му мъчително се разтапя и мокри очите.
Как може тъй сладкото и така горчивото да съществуват в такова единство?!
За него това е върхово изживяване, защото...
Той мислеше, че е сам в разбирането си, мислеше, че в целия свят той е единственият, пред когото стои вече единствено смъртта. Но Бог е милостив, Той го доведе в този ъгъл!
Сега той е разбран, сега е споделен и това го изпълва с едно невероятно щастие, което така горчи, че започва да сладни, а сладостта му е толкова голяма, че чак горчи... И затова то остава интензивно, затова не омръзва. Боде и гали, измъчва и утешава...
Горчивината го поддържа буден, а в будността си той усеща сладостта...
Какво могат да си дадат един самотен мъж и една самотна жена, които знаят, че всяко даване е една илюзия? Какво остава от тях, щом знаят, че телата им са прах, а умовете им - сенки? Какво друго остава, освен тишина, която и в двамата е една и съща; какво друго, освен една дълбока благодарност, че някой напълно те разбира, че най-после ти можеш да видиш в очите на някого себе си?
Остава една бутилка с недокоснато в нея вино, защото от мъжа и жената на масата вече не е останал никой, който да го докосне...
В онзи ъгъл отдавна не са минавали сервитьори. И за какво ли? Там земните им очи не виждат нищо друго, освен една маса, бутилка сладко-горчиво вино, две чаши, два стола, посипани с прах на различна възраст и сенки, танцуващи в синхрон с пламъка на запалената свещ. О, и една сметка, която не обещава скоро да бъде изплатена, защото... кога свършва една среща, когато времевите й граници се простират в рамките на вечността?
Всъщност, има ли рамки вечността? Има ли начало тя и край? За края не знам, но мога да ви кажа къде е нейното начало.
В един ъгъл.
Самотната жена, напълно, безкомпромисно и безвъзвратно осъзнала своята самота... За него тази жена е красива, може би... само тази жена.
Лицето й може да е затворено във всякакви линии на всякаква възраст, но, каквото и да е то, то си остава само един фенер, от който Красотата разпръсква своята светлина.
...И той сяда срещу нея. Тишината й неустоимо го привлича. Поръчва бутилка вино, поднесено с две чаши, но... защо ли? - Сърцето му е вече опиянено!
Безценна вечер! Добре, че Съдбата го запрати в този ъгъл! Къде другаде щеше да срещне самотна, тъжна жена, незабележимо ухаеща на Красота, поради факта, че е осъзнала грозотата си. А всеки е грозен...
Не е нахален с нея, не е самоуверен, не е съблазняващ, нито дипломатичен; не иска нищо от нея, защото знае, че няма какво да й даде. Всичко, което може да й даде, за нея вече е прах, а той - е само една сянка.
Пред красивата самотна жена вече стои само смъртта и единствено смъртта й обещава ново начало. Но тя не бърза да умре: за щастливо ново начало тя трябва да е лека, а в сърцето й тежат още хиляди неизплакани сълзи. За да олекне, тя ще трябва още да страда.
О, невероятен момент! Слава на Бога, че така щедро го дарява с него!
Сега двамата с тази жена седят на една маса и всичко, което е с тях, е присъствието и бутилка с все още недокоснато вино.
Сега той е изключително внимателен - до качеството на съпреживяване - за всяка една нейна линия, за всеки жест, за всеки тон, за всеки стон, за всеки... дъх...
Той иска да държи ръцете й, иска да оправя косите около лицето й, иска да задържи длан на бузата й, иска за дълго да гмурне поглед в очите й... И го прави.
Той иска да я почувства и я чувства.
Да!... Чувства неутешима тъга. Разумът няма власт над нея. Това е тъгата на сърцето. Едва когато бъдат пролети всички сълзи, тогава ще дойде помощ, тогава дните ще бъдат съкратени...
Има хора, които не плачат - тежко им! Има хора, които не могат да плачат - дваж тежко им!
Тази жена плаче с такова разбиране!
Пред такава неземна красота сърцето му мъчително се разтапя и мокри очите.
Как може тъй сладкото и така горчивото да съществуват в такова единство?!
За него това е върхово изживяване, защото...
Той мислеше, че е сам в разбирането си, мислеше, че в целия свят той е единственият, пред когото стои вече единствено смъртта. Но Бог е милостив, Той го доведе в този ъгъл!
Сега той е разбран, сега е споделен и това го изпълва с едно невероятно щастие, което така горчи, че започва да сладни, а сладостта му е толкова голяма, че чак горчи... И затова то остава интензивно, затова не омръзва. Боде и гали, измъчва и утешава...
Горчивината го поддържа буден, а в будността си той усеща сладостта...
Какво могат да си дадат един самотен мъж и една самотна жена, които знаят, че всяко даване е една илюзия? Какво остава от тях, щом знаят, че телата им са прах, а умовете им - сенки? Какво друго остава, освен тишина, която и в двамата е една и съща; какво друго, освен една дълбока благодарност, че някой напълно те разбира, че най-после ти можеш да видиш в очите на някого себе си?
Остава една бутилка с недокоснато в нея вино, защото от мъжа и жената на масата вече не е останал никой, който да го докосне...
В онзи ъгъл отдавна не са минавали сервитьори. И за какво ли? Там земните им очи не виждат нищо друго, освен една маса, бутилка сладко-горчиво вино, две чаши, два стола, посипани с прах на различна възраст и сенки, танцуващи в синхрон с пламъка на запалената свещ. О, и една сметка, която не обещава скоро да бъде изплатена, защото... кога свършва една среща, когато времевите й граници се простират в рамките на вечността?
Всъщност, има ли рамки вечността? Има ли начало тя и край? За края не знам, но мога да ви кажа къде е нейното начало.
В един ъгъл.
мълчание,в което са потопени границите и очертани линиите на два човешки живота,пресичащи се....в един ъгъл
Зарогващо истинско,защото в него няма очакване,в ъгъла,
има просто...споделена сбъднатост
цитирайЗарогващо истинско,защото в него няма очакване,в ъгъла,
има просто...споделена сбъднатост
ПЛИЙЙЗ ;)
Пръждосай са Скорострелно
Да Целуна МОя Любим @
цитирайПръждосай са Скорострелно
Да Целуна МОя Любим @
Благодаря Ви, дами!
цитирайпобрани нещата от живота... и нататък...
поздравления..
цитирайпоздравления..
Търсене
За този блог
Гласове: 2839
