Всеки човек може да отговори на въпроса ни, ако го попитаме, защо е гневен, уплашен, нервен, злобен, ревнив, заядлив, завистлив... с една дума - неспокоен.
Но нека попитаме един спокоен човек, защо той е спокоен. Той може би само ще се усмихне, защото отговорът е в самото спокойствие.

Ние всички търсим само едно - спокойствие.

Но какво е спокойствието? То не може да бъде определено по положителен начин, защото такова определяне вече съдържа в себе си и безпокойството.
Ако за някого спокойствието е в наличието на достатъчно много пари, то това определение вече съдържа безпокойството от това, че тези пари няма да бъдат спечелени или, ако вече са спечелени, че могат да бъдат загубени, че притокът им може да секне. По този начин, човекът, търсещ спокойствие чрез парите, е обречен на безпокойство, независимо дали ги има или ги няма. Той е поставил като условие на своето спокойствие парите и така се е лишил от това, което всъщност търси - спокойствието.
Дали условието за спокойствие ще са парите или нещо друго, все едно, каквото и да е условието и с каквито и възвишени краски да бъде изписано то, то си остава източник на неспокойствие.

Какво тогава е спокойствието? Спокойствието, което всички ние търсим?
То е липса на страх, гняв, напрежение, несигурност и всичко някакво такова...

Но какво да каже човекът, който е изпълнен със страх и гняв? Какво би следвало да направи той, за да остане спокоен? Какво ще стане, ако той премахне всякакво условие за своето спокойствие? Досега той насочваше разрушителната си енергия към всичко и всички, които пречеха на условията му за спокойствие да бъдат изпълнени. Ако той премахне условията, с ужас ще разбере, че гневът и страхът му са още в него. Но сега, той няма кого да обвини за това! Няма накъде да ги насочи. Какво да прави сега с тях? Нали, за да бъде спокоен, тях трябва да ги няма? Той е премахнал всяко условие, а те са тук. Какво значи това? Това значи, че той самият, човекът, такъв какъвто е в момента, Е страх и гняв. Досега той е обвинявал другите и другото за това, което Е ТОЙ САМИЯТ! Всичкият му страх, всичкият му гняв, цялата изродщина и идиотщина, която вижда в света, е той самият! Тя бълва от него, рефлектира в света и се връща, за да може той да види СЕБЕ СИ.

Когато човек стигне дъното с едно такова разбиране, това означава, че той е изпуснал всичкия въздух, който го прави "надувка" по какъвто и да е начин. Човек разбира, че ВСЯКА негова претенция към света е безумие. Сега той не излиза насреща на нищо. Сега той се отпуска. Сега той се успокоява...

Сега човекът разбира, че всяко негово търсене, търкане, гонене, преследване, надбягване, надцакване, преструване, криене, критикуване и прочие само са го отдалечавали от неговото спокойствие.

Само когато човек е спокоен, тогава той може да е радостен, щастлив, разбиращ и обичащ.

Но, за да стигне до това спокойствие, човек първо трябва да признае истината, че той самият е една топка от змии. А от топка змии не може да излезе нищо хубаво. Ни добра дума, ни добра мисъл, ни добро действие.
И все пак, същият този човек мисли, говори и прави добри неща. Но кога те са наистина добри? Когато са безкористни. Иначе си остават сделка, търговски продукт.
Кога човек може да прави добри неща безкористно? Когато остане с разбирането, че той самият е топка от страх и гняв, от които не може да излезе нищо добро. Тогава, откъде идват добрите му дела? Нека всеки сам размисли!

Какво да направи човекът, разбрал, че самият той е страх и гняв, породен от страха? Нима може да направи той нещо по отношение на това? По отношение на СЕБЕ СИ? Досега този човек се бореше със света и така постоянно подхранваше себе си, като излъчваше себе си и пак приемаше себе си. Но сега, разбрал безсмислието на това страдание, какво следва да направи той? Може би просто да погледне себе си и да си каже: това съм аз.

"Обичай себе си!" Приеми се такъв, какъвто си! Ти си едно нищо! Това, братле, е смъртта на Егото. Успокой топката и погледай света, без капка оценка!

И ден след ден, малко по малко, ти ще видиш откъде идват добрите дела...