Но ..защо преигравате с думите,УчителЮ ?!!
Това не е Богу угодно!!
БОГ гледа делата / ни/ !
пс.и хич не поглежда блогбъг,засрамете се !!

http://adamshort.blog.bg/hobi/2014/01/24/na-taina-vecheria-s-edna-blogyrka.1231451

истината винаги е нещо,което ни е най-трудно да признаем пред самите себе си,
може би защото тя е огледалото на нашия "аз",който за съжаление почти винаги
ни ръководи в нашите постъпки,плод на нашето изкривено и наложено ни отвън
възприятие на света...
Както винаги,силно замислящ пост,каращ човек да погледне в дълбокото в себе си,а за това се иска определено смелост,а може би просто...чиста съвест?!

Нещо не съм съгласен с теб. Определено не съм. Нищо не съм получил даром. Изработил съм всяка стотинка. Виновен ли да се чувствам за това.

Всеки изкарва пари с това, с което може. Всеки "продава" нещо: кой труда си, кой достойнството си...Въпрос на приоритети и усещания. За всички ми е еднакво болно.
Представете си,че видите случайно на улицата ваш приятел или роднина, който протяга ръка за монети или просто е станал просяк. Как ще реагирате? Ще го подмините ли, за да не го унижите или ще го заговорите, ще разберете болката му и ще му помогнете, или пък ще му подхвърлите небрежно стотинки, без да го погледнете в очите, за да не видят околните, че имате познати-просяци?. Сложна ситуация,нали? Кого ще унижите - себе си или приятеля си?
Ако унижите него, той дали ще го разбере, знаейки че се подлага на това, но е принуден да проси ? Ако унижите себе си, после ще можете ли спокойно да погледнете този човек в очите, да му се извините, да отидете у тях вкъщи ида му помогнете? Бъдете откровени, защото на мен ми става жал като видя просяци и давам последните си стотинки, за да зарадвам и помогна на някого. Но ми се е случва всеки ден на улицата да се сблъсквам сромки, които искат пари от всеки и кълнат, ако не им дадеш. Тогава ми идва да ги фрасна и да си помисля, че имат повече пари от мен....

Постингът повдига много въпроси, които нямат еднозначен отговори затова е трудно да им се отговори. Аз например съм давал и продължавам да давам, но не на всички и не винаги. Защото просяците, за съжаление, станаха твърде много, а и самото даване на милостиня не е особено благородна дейност. Бих попитал автора на Блога, какво мисли за станалия известен старец, който проси пред Храм-паметника "Александър Невски" и предава изпросеното на Църквата?

Добър ден, pristan!
Всеки има различен праг на чувствителност спрямо околния свят и факторите от заобикалящата го действителност. Има хора, които ще се трогнат от дрипав мъж, стоящ на ъгъла и протягащ ръка за милостиня и буквално инстинктивно ще бръкнат в джобовете си, ще потърсят някакви пари и независимо колко ще открият, ще ги извадят и ще му ги подадат с радост, други изобщо няма да отразят случването прясяк и ще преминат през картината или с периферното си зрение или с никакво зрение, но това съвсем не означава, че са лоши хора – поведението им и отношението им може да се дължи на ред причини. Не можем да осъждаме/ упрекваме нито просяците, нито хората които им дават или не им дават пари. Всичко е въпрос на моментно случване и възприятие както на просяка като фактор от обективната действителност, така и на теб самия като такъв фактор в конкретния момент, а не на изградени морално-ценностни категории и отношение, според мен. Вярвам, че качеството да помагаме на другите и да мислим за тях повече, отколкото за себе си всеки от нас го има духовно-генетично заложено. Битието на отделната личност, обаче, определя в каква степен и колко интензивно това качество ще се проявява докато крачим през живота. Освен това хората са свикнали да разсъждават на плоскостта на еквивалентността, поради ограниченията поставяни от изградените стериотипи на социо-културната среда. Щом той е застанал на улицата и протяга ръка, то задължително иска в нея да бъде пусната монета. А ако не е така? Ако това е неговият начин просто да привлече вниманието към себе си? Ако под демонстрираната потребност чрез стериотипен похват, се крие действителната потребност от един хубав разговор примерно, или пък потребност за споделено мълчание с непознат, за възвръщане на увереността че не си сам в този свят... Поставяш въпроса за Истината – според мен всеки вижда Своята Истина, просто тя е вътре в нас. Въпросът като че ли е да гледаме в нея без страх, но пречистването от страховете е дълъг и сложен процес. Времето ни е много кратко, за да го случим в цялост по отреденият ни земен път. Въпросът е да търсим било съзнателно било несъзнателно това пречистване и тогава има наистина шанс поглеждайки просяка да видиш собственото си тяло в неговите дрехи и инстинктивно да осъзнаеш че във взаимообвързаното функциониране на душите не е толкова важно какво правиш и къде го правиш – дали си просяк, дали си банкер, дали си клошар, дали си световен шампион по лека атлетика, важно е единствено, че имаш индивидуална задача на съществуване и ако я изпълняваш със смирение и изпълнен с радост, то допринасяш в пълен капацитет за нормалното функциониране на цялото, а това развива по един невидим начин субстанцията на душата – нещо, което се усеща, не се описва, не се изговаря, не се постулира... единствено се усеща...

Хубав неделен следобед!

Този пост е предизвикал множество дебати и е провокирал излагането на всякакви гледни точки. Само по себе си това е оценка колко силно звучене има постът. Браво! И бравото не е просто за смисъла на казаното, а за неговата сила и провокативност