„Обичай ближния като себе си и помагай на изпадналия в беда”. Такава беше темата на литературния конкурс за разказ, на който Павел случайно се натъкна в Интернет пространството.

     - Синко... – чу се старчески глас откъм коридора.

     Макар че му беше баба, Ангелина най-често се обръщаше към Павел със „синко”. В къщата отдавна живееха само те двамата. Ангелина беше вдовица, а тежка катастрофа беше лишила 32 годишния Павел от родители още когато беше на двайсет. Ако двамата с Петър бяха в колата, най-вероятно сега и те нямаше да са между живите. Петър беше брат му, с няколко години по-голям от него. Сега беше семеен и живееше в собствено жилище.

     - ... Ела да хапнеш пилешка супица, бре! – подаде се набразденото лице на Ангелина в рамката на вратата.

     - Идвам – отвърна Павел.

     После, докато нагъваше хляб с ароматния гъст бульон, ентусиазирано каза:

     - Има конкурс за разказ. Мисля да пиша. Наградата за първо място е петстотин лева!

     - Че к’ъв ша е тоя разказ? – попита баба му и мераклийски си сръбна от чорбицата.

     - „Обичай ближния като себе си и”...

     - Хъ! – прекъсна Ангелина внука си и се засмя.

     - Какво?! – подразни се Павел.

     - Че какво можеш да напишеш за обичта към ближния, бе синко?

     - Я стига! Ти като не си прочела и буква през живота си... Хм!

     Павел хищнически разкъса следващата филия и потъна в мислите си.

     Преди време, когато беше стигнал до извода, че съдбата не е благосклонна към него, той се разрови из книгите, за да потърси в тях причините, поради които Всевишния му беше „вдигнал мерника”. Изчете цяла библиотека от авторитети и духовници, които подробно го въведоха в сферата на понятията: страх, гняв, омраза, карма, състрадание, любов, безсмъртие, Бог...

     Какво можел да напише! Той знаеше толкова много за живота, за любовта... По-добре старата изкуфялница да си прави простата пилешка супа (която всъщност доста си я биваше, де) и да не се бърка в неща, дето не ги разбира! Такъв разказ щеше да им напише, че... Не за петстотин, за хиляда лева!

     Павел бутна чинията напред и, без да каже нищо, отиде в стаята си.

     На другата сутрин Ангелина цъфна в рамката на вратата точно когато Павел сядаше пред компютъра и се канеше да го включи. Във все още тъмния монитор се мъдреше съненото му лице.

     - Остави тоя демон, бе Павле! – примоли се баба му. – Ела, направила съм качамачец.

     Мислейки си за разказа, Павел машинално поглъщаше с лъжица качамака.

     - Що не ги пустосаш тия глупости, ами не излезеш да си намериш някоя работа? – прекъсна блажените му мисли старческият глас.

     - Аз за тез капиталисти няма да работя! – озъби се Павел.

     - Ами какво ще правиш, бе синко? – угрижи се старата.

     - Нали съм ти асистент? Пък и наем от етажа долу вземаме... Стигат!

     - Че аз няма да съм все жива. Ей го на, утре ш’са гътна. Тогаз к’во ша прайш? Ами семейство не щеш ли, бре Павле...

     - И тъй съм си добре! – обади се рязко Павел, но баба му все така нареждаше:

     - Виж брат си! Зор си даде, ама сега, ей – работата му работа, дома му дом, семейството му семейство. Колко пъти ти казвам, отиди при него! Цяла фабрика има, работа веднага ш’ ти намери. Брат ти е, я!

     - Брат!... – Павел стисна лъжицата. – Знам, че ми е брат. Ами комините и каналите му, че тровят въздуха и водата, от които и аз, и ти  живеем, знаеш ли, а?

     - Бе знам аз, ама... – смирено сведе очи Ангелина.

     - Знаеш... – избухна Павел. – Нищо не знаеш! Яж си качамака и... мълчи!

     След няколко дена Павел завърши разказа си и го прати за конкурса на посочения електронен адрес.

     Междувременно баба Ангелина се разболя. Тя и без това се движеше тежко, а сега болестта съвсем я събори в леглото. Навярно беше някой от онези пролетни вируси...

     Както и досега, Павел по цял ден прекарваше пред телевизора и, най-вече, пред компютъра. С досада вършеше елементарното обгрижване на баба си и се ядосваше и мърмореше, когато Ангелина го викаше заради „разни капризи”.

     - Павле, - каза му тя един ден – стига с тая сухоежбина, бе синко! Направи една пилешка супица, топла, ароматна... Зна’ш, как шъ ма живне!

     - Стига, ма бабо! – отвърна суховато Павел. – Да не мислиш, че мога да правя супа. Пък и сегашните пилета... к’во им ядеш? Само хормони и антибиотици. Че то вкус няма!

     - Бе, то с мерак като я направиш, като й сложиш туй-онуй, като й поприказваш... Нали и аз от такива пилета супицата правя? Харесваш я. Щ’ти кажа как става, много’й лесно.

     - Хайде-хайде, не мога да правя аз такива работи. Ако си гладна, ще ти намажа маргарин, ще ти сложа сирене, лютеница... И айрян ще ти разбия, да не ти е сухо, а?

      - Не съм гладна аз, ама... една топла супица добре щеше да е - каза Ангелина и очите й се навлажниха.

     После отпусна рамене и, сякаш примирена със съдбата си, добави:

     - Добре, синко... То, насила хубаво няма да стане...

     Но Павел вече беше излязъл от стаята и отишъл в кухнята да разбие студения айрян.

     Една вечер, Ангелина с много труд разресваше косата си, защото чувстваше, че беше важно да го направи. На две дебели възглавници върху краката си беше подпряла неголямо огледало така, че да може да се вижда в него. Тогава в стаята й влезе Павел.

     - Тия са ненормални! – бълваше той, като крачеше насам-натам из стаята. – Критици, писатели, пое-е-ети! Знаят само да драскат и да критикуват! На предпоследно място, представяш ли си?! Пък другите разкази... пълни глупости! Не мога да повярвам! Защо...

     - Синко, - достигна до ушите му тихият старчески глас – какво толкова можеш да напишеш за любовта към ближния, щом трябва да го обичаш като себе си?

     Павел погледна към баба си, която беше вдигнала огледалото срещу него. То отразяваше лицето му – злобно, гневно, осъждащо и грозно...

     - Какво си развяла това проклето огледало! – извика той и стовари юмрука си о крехкото стъкло, което се разлетя на всички страни.

     - Ето на, сам се пустоса – пустоса и мене – с все така кротък глас каза старицата.

     Павел премести поглед от кървящата си ръка към лицето й. Парче огледало беше одраскало бузата на баба му и беше оставило червена резка, готова да просълзи.

     - Прекрасно момче си, Павле, защо се измъчваш така? – поде пак Ангелина. – Ела да те помилвам, и на двама ни ще ни олекне. Кажи, откога не сме се прегръщали топло като баба и внук?

     - Стига, бабо, - отвърна Павел, раздразнен от сълзите, които напираха в него – голям съм вече!

     След това излезе от стаята. Ангелина остана да седи в леглото сред парчета огледало. Тя затвори очи, а устните й се размърдаха така, сякаш се молеше...

     През нощта Павел сънува, че баба му идва при него, милва го със сухата си, напукана и топла ръка, и му говори: „Същата е като майката земя, синко. Трябват й само малко сълзи и ще се роди нов живот...”.

     На сутринта той открехна вратата на бабината му стая и тихо се приближи до леглото на старата жена. Приклекна и хвана ръката й. Тя беше суха, напукана и изстинала от часове.

     Младият мъж остана неподвижен, като изсечен от камък. Всички добри думи, за които той така и не намери подходящ момент, и всички топли прегръдки, в които той толкова се страхуваше да се разтвори, сега болезнено му нашепнаха, че милата му баба можеше още да е жива. След миг душевната болка експлодира в него и помете разсъдъка му. Павел отиде в стаята си, изключи компютъра, взря се в отразяващия му тъмен монитор и изрева:

     - Демо-о-о-он!

     Развилня се, разбесня се и не спря, докато в стаята му не остана ни здрава мебел, ни здрава вещ.

     Когато лудостта му отслаби хватката си, той отиде при тялото на баба си, хвана ръката й и дълго я полива с горещи сълзи...

    

     След няколко часа вратата се отвори и в стаята на покойната влезе Петър.

     - Дойдох да уредим погребението на баба – каза той с глас, който сякаш се опитваше да не докосне Павел.

     Павел стана от стола, на който седеше, приближи се до брат си и вдигна рамката на огледалото. Братята срещнаха погледите си от двете й страни. Този път, без да сведе очи, Павел понесе силното презрение и гневното осъждане, които струяха от Петър към него. И там, някъде между измъчващите обвинения, стрелкащи се от светлите ириси, той успя да различи отражението си...

     - Знаеш ли, бате... - неочаквано каза Павел.

     Петър се сепна. От дълги години не беше чувал това „бате”.

     - Знаеш ли, бате, - каза Павел – започвам да си мисля, че са ме оценили високо.

     След това, взирайки се, се доближи до Петър толкова, че носовете им почти се допряха.

     - Какви ги говориш?! – отдръпна се потресен Петър. – И каква е тази рамка?

     - Огледало – отвърна Павел. – Никога не съм предполагал, че това може да е толкова трудно.

     - Кое? – попита почти уплашен Петър и инстинктивно погледна към тялото на баба им, сякаш за помощ.

     Тогава до съзнанието му достигна нов глас, който носеше думи непознати:

     - Да обичам себе си.

Трудно се живее, когато не харесваш и не приемаш себе си (личен опит).
Приемането е най-голямото "вълшебство", което прави чудеса с и между хората.
Защото Любовта е пълно и безусловно приемане.
Можем ли го?!

за втори път днес ме разплакваш, но ти благодаря. Най-трудно е да обичаш себе си. Един от най-трудните уроци в живота е това. И после- какъв е смисъла на живота? Дори и само това: "да се научиш да обичаш себе си"; да е нещото, което трябва да се научи- малко ли е? Пропиляно време? Какво е времето? Абстрактно понятие. Понякога трябва да минат години, за да изживееш един много силен миг, който да трае минути и да осмисли живота ти. Ето, това си заслужава. Благодаря ти, че ми позволи да прочета този бисер. Малко са нещата, в този живот, които така могат да ме трогнат. Тези моменти ми напомнят, че съм жива.