Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.07.2013 17:29 - ТИХИЯТ ПРАЗНИК
Автор: pristan Категория: Лични дневници   
Прочетен: 409 Коментари: 3 Гласове:
5



     Утре щеше да бъде рожденият му ден, но тази мисъл не го вълнуваше. Рожден ден, Коледа, Нова година, Великден или друг празник, все едно, за него всички те си бяха дни като дни. А преди не беше така. Не че с празниците сега нещо не беше наред, не. Причината за безразличието му навярно беше в него. Нямаше я предишната тръпка, нямаше го предишното вълнение, нямаше ги възбудата, искрената радост и вътрешната празничност. Сега празникът за него беше като дълбока вода, която трябваше да се изгази. А след голямото газене следваше почивка.

     Беше започнал да не разбира празниците. В тях вече просто нямаше какво да му донесе радост. „Празник” за него беше станало синоним на „повод”, а може би и на „извинение”. Празникът беше повод или извинение, а понякога – дори задължение, да се правят нещата, които се правеха на празничните дати. А нещата в повечето случаи бяха посредствени, делнични и вредни.

     Нямаше нищо против празниците, просто за него те се бяха обезсмислили. Беше разбрал: не в деня беше празникът, не в датата беше магията. Тя беше скрита там, дълбоко в гърдите му и, когато той беше дете, сякаш беше по-близо до нея и вълшебствата бяха повече и ставаха с лекота. Сега беше позабравил магическите формули и алхимията на радостта беше затихнала в сърдечните колби. Нямаше го онзи празничен кипеж, който помиташе всяко препятствие, изправило се на пътя през годините. Сега животът напредваше по-трудно и тромаво през паяжините и прахта, затрупали магическите сандъчета, влачещ след себе си лепилото на душевната шлака.

     Неземният свят на новогодишната елха с всички нейни красиви играчки, отразяващи и най-фините светлинки, с всички нейни свещички и гирлянди, с омайващия й аромат и тайни клончета, в подножието на които се криеха дългоочакваните подаръци, сега за него беше само мъртъв лъскав сувенир, само красива картичка, която достигаше до очите и мисълта му, но сърцето му си оставаше недокоснато, самотно и плачещо.

     Тортата със свещите, която преди го караше да се чувства „човекът на деня”, сега беше само купчина сладък материал, вреден за зъбите и напомнящ за бръчките на времето.

     Веселата пъстрота и великите борби вече си оставаха само яйца, които той обичаше да комбинира с прясно мляко и козунак.

     Подаръците бяха просто вещи, поздравленията и пожеланията – приказки, празничните трапези – поредното преяждане, празниците – фон, на който липсата на магията изпъкваше с подтискаща сила.

     Какво беше станало? Къде се бяха скрили мечтите и фантазиите му? Къде беше останал цветът на нещата, къде се беше загубил животът в тях?

     Беше пораснал, това беше ясно. Но „възрастен” не беше синоним на „мъртъв”, нали? А се чувстваше

като камък!

 

     Наскоро стана така, че се свърза с една жена. Майка. И нещо в него трепна, надигна се и остана там, в гърдите му. Една от колбичките завря и той отнова почувства онова вълнение, което го караше да предусети срещата с нещо вълшебно, празнично, срещата с магията. Сърцето му беше докоснато. Животът в него разкъса част от паяжините, подаде глава над купищата прах и пое дъх, жадно и дълбоко.

     Той отново започна да изживява празнични моменти: когато получеше писмо от нея, когато чуеше гласа й, когато я видеше... В тези моменти той беше радостен, празнуващ, но по един съвсем различен, по един много, много тих начин. Радостта му беше много дълбоко, там, където играеше магията, която я пораждаше. Около тази тиха радост се въртяха мисли, съмнения и страхове, редуваха се дни и нощи, животът си течеше с проблемите си, със сивите си дни и с малките си проблясъци, дарявани с повърхностни усмивки и мимолетно задоволство. Но онази тиха радост, онзи тих, безшумен празник, те си оставаха в магическата лаборатория почти незабележими, на моменти – забравяни, но когато и да отвореше вратата на сърцето си и погледнеше в него, той винаги беше стоплян от живинката, която намираше там. Магията в него не беше съвсем мъртва. „Жив съм – казваше си той – все още има нещо, което да внася радост в сърцето ми, има нещо, което да кара магическите колби да врат...”.

     Докога щеше да продължи това вълшебство, не знаеше. Какво име да му даде – и това не знаеше. Знаеше само, че когато беше с жената, запалила пламъка под колбите с магическата течност, празникът за него ставаше реалност.

     Не, не си мислете, че ако видите този мъж на улицата, той ще танцува, ще пее или ще се налива от радост до козирката! Дори не се оглеждайте за него! Така или иначе, няма да го познаете. Той празнува в себе си и то толкова тихо, че понякога забравя за това. Но когато и да погледне в сърцето си, той е там –

 

тихият празник.




Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. anin - Това за празниците е вярно,
18.07.2013 17:58
Много хора, вкл. и аз ги посрещаме все по-безразлично...

цитирай
2. estirbg - И на мен са ми скучни и безумни (скоро беше международния празник на калта!??!!) плод на човешката суета и глупост
19.07.2013 22:32
Дори Коледа и Великден са измислени, фалшиви, езически празници...никаква тръпка не ме побива и са ми досадни с истеричните шопинги и уморителното светско суетене и глъч.
Но затова пък празник е, когато срещнеш същество, излъчващо искрена, всеотдайна и неподкупна любов.
Дай Боже, повече любов между човеците!
цитирай
3. pristan - "Дай, Боже, повече любов между човеците!"
20.07.2013 14:08
Estirbg, повтарям го същото:

Дай, Боже, повече любов между човеците!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pristan
Категория: Лични дневници
Прочетен: 415530
Постинги: 375
Коментари: 419
Гласове: 2831
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031