Човешките душевни болни призми

секат материя и раждат се деца.

Излизащи от дяволските изби,

те носят истина и плаши се светът.

 

На фона на отхвърлената лудост,

посочена със пръст от свят изряден,

започва да се стапя мойта глупост

да мисля, че съм ТОООЛКОВА нормален.

 

Събличам бавно бялата престилка,

зад мен затваря се дамгосана врата

и стъпвам на световната носилка,

където, волна, ми се хили лудостта.

 

Ах, как уплашено ме гледат тези хора,

понеже служа в храмове на грях,

а скрито в храмовете като във затвори,

е всъщност скритото във мен,

във теб,

във тях!...

лудостта по я приемам, но предателството не мога!

не трябва ли да се учим да прощаваме... дори на предателите?

Стремежът към Любов няма нужда от прошка, защото е едностранно усещане и пътуване...
... понякога, за да Задържим Любовта се изисква прошка...
, но не всеки е толкова мъдър и прозрял истината, че нещата просто се случват
и само ти избираш как да ги възприемаш - предателството, като вина предпоставяща обвинение и съответно прошка или предателството, като част от същността на другия без която той не би могъл да бъде Цялото което Е, а нали именно Цялото е това, което Обичаш, тогава няма да има какво да прощаваш... :)
Животът е редица от мигове, в които се докосваме до другите...
Не им принадлежим, нито те на нас...
Простичко е, но защо ли е толкова сложно за разбиране от човешката психика и нагласи за живеене...
А метафоричната лудост е оня пристан, на който можем да бъдем Себе си - в рамки/ без рамки, оковани/ освободени, цветни/ черно-бели, добри/лоши, смеещи се/ плачещи се, глупави/ умни, условни/ безусловни и т.н. с една дума Всякакви, счупили границите най-вече вътре в нас...

Хубав стих!
Приятни почивни дни...