По моя жизнен път вървях.

Ни скучен бе, ни твърде весел,

но ненадейно аз съзрях

на него роза...

Светла песен

се изви в скитащото ми сърце.

Уханна свежест поднови ме

с розовото си лице.

Бе толкоз млада тя  и чиста,

ала невинна – не твърдя,

че между всеки два-три листа

бодлички има.

Те бодат!

Завила бе във пъпка нежна

своя свят във розов цвят,

любов, романтика безбрежна,

в очакване на принца млад...

Този цвят, едва разцъфващ,

щом листа раздалечи,

във външния му свят объркващ

щом отвори той очи,

не ще ли да повехне в миг,

за сблъсък черен, неготов

и да се изпълни с вик,

вместо с мечтаната любов?

Ех, как иска ми се силно

да запазя в тази роза

чистотата, аромата

на света й илюзорен!

Но това е невъзможно.

Животът не е стих и проза

и всичко грозно да изчистя

аз съм просто неспособен.

Виждам я, че вече страда,

а млада е, неразцъфтяла.

О, лоши мисли, грешна плът,

дано бодлите й бодат!