Гребях от мускулите си,

раздавах.

За другите в гърдите си копах.

Ден след ден така се разпилявах,

но бях доволен –

нужен бях.

Дойде денят, във който осъзнах,

че с думи мили бил съм аз поробен,

че бил съм, продължавам да съм прах

и днес

в прахосмукарника огромен.

Че аз съм смукал също, осъзнах,

и този факт ме перна като тачка:

раздавах се, но тъй съм дърпал прах

от смучещите ме прахосмукачки.

Кой съм аз,

от другите събран,

и кой съм аз,

във други разпилял се?

Много хора,

ала всъщност всеки –

сам

и всеки, вечно с други ненаял се.

И мисля си понякога за Бог:

не може да е чак такъв бездарник!

Има НЕЩО, търся го и болка

пронизва ме...

Навред – прахосмукарник.