Пощенските гълъби са мъртви.
Боли, когато вярвам, че не са.
Тогава те във мен се появяват,
но всеки път със болка осъзнавам,
че всеки гълъб просто е сълза.
Бял гълъб
Бял гълъб долетя
и кацна в дясната ми длан.
Заплака.
- Защо? – попитах го.
Той каза:
- Защото чувствам силна болка.
Твоя е,
но ме пронизва
чак там,
дълбоко във сърцето.
Нима не виждаш как треперя?
Сълзите ми не те ли парят?
О, да!
Самият аз треперех.
Сълзите гълъбови бяха мои
и моето сърце болеше.
Белият хартиен лист,
кацнал в дясната ми длан,
беше гълъбът пореден,
не носещ ми от нийде вест,
защото този тъжен гълъб
до себе си бях пратил сам...
От лявата ми длан той хвръкнал
във другата бе кацнал...
Бял,
без ни едно
единствено мастилено
перо.
Друг гълъб
Друг гълъб долетя
и кацна в дясната ми длан.
Заплака.
- Защо? – попитах го.
Той каза:
- Не виждам бряг,
ни плитко дъно,
а само гладък хоризонт
и щом към него аз политна,
той бяга, бяга и се смее.
Безпътен си.
Без път ще бъдеш,
без бряг за теб и без посока.
И тъй...
Не ще намериш място,
където да удариш с котва.
В безпътицата сам ще бъдеш,
защото няма други лодки,
а само синкав хоризонт...
Погледнах гълъба и казах:
- Щом така стоят нещата,
лодката ще ми е бряг,
океанът – плитко дъно,
а приятел – самотата.
Пак ще се живее, брат!
Отново гълъбът заплака,
невидим кацнал в мойта длан.
- Защо? – попитах го.
Той каза:
- Защото си говориш сам.
Трети гълъб
Трети гълъб долетя
и кацна в дясната ми длан.
Заплаках.
- Защо? – попита ме.
Аз казах:
- Изглежда дълго теб съм чакал.
Гълъбът сълза отрони:
- Бих искал аз да те спася,
но свършва вече мойто време.
Още миг със теб ще бъда,
защото свършва ти сънят...
Последен гълъб
Последен гълъб долетя
и кацна в дясната ми длан.
Засмя се.
- Защо? – попитах го.
Той каза:
- Вече няма да си сам.
Аз не съм бял лист хартия,
нито твоя собствен глас
и в момента не сънуваш.
Виж крилото си, клъвни го!...
Ти си гълъб като нас.
- Пощенските гълъби са мъртви!
Аз
себе си реших
да спра да лъжа.
Вярно е: без вас светът е тъжен,
но радостта измислена
света стъжнява дваж.
Гълъбът последен в мойта длан
в очите ме погледна и заплака.
- Защо? – попитах го.
Той каза:
- Отново сам се пъхаш във лъжата.
Аз истински съм!
С истински пера.
Пощенските гълъби сме мъртви.
Мъртви сме,
но живи сме в смъртта.
СЕГА СИ с нас.
СЕГА СИ у дома.
22.07.2013 20:42
Явно отразява някакво твое състояние, за което не зная...
Но при всички случаи гълъба е хубав символ, особено белият ;), знаеш...
Тук идеята, общо взето е, че героят копнее за нещо, което явно не може да се достигне в този живот (това се разбира чак накрая). Той чака, търси и се надява, докато накрая всяка надежда си отива, защото всеки негов опит да достигне бленуваното завършва със самозалъгване.
И все пак, търсеното от него съществува, но след смъртта на физическото му тяло. И, понеже героят цял живот е копнял по някакъв идеал, а и навярно живял според копнежите си, накрая, невярващ, той се озовава сред тези, които невидимо са бдели над него през целия му земен живот.
Сега той е там, където е копнял да бъде и с тези, за които е копнял.
