С годините зверската му гордост лека-по-лека се беше стопила, а нагонът за продължаване на рода беше вече безвъзвратно изчезнал, така че сега скиталецът агресивно оголваше зъби само когато се налагаше да опази докопаната плячка, колкото нищожна и жалка да беше тя, или пък когато трябваше да я спечели в съревнование за нея. Да, премахването на тази болка, гладът, беше единствената останала грижа на старото куче. Ежедневно измъчвано от този безпощаден ръжен, то не спираше да скита и да търси, да търси и да скита, докато уморено и изпосталяло, не положеше някъде глава до все така гладния си стомах.
През всичките си години на странстване бездомният пес така и не случи да бъде един от онези късметлии, които ставаха улични любимци на някого и поне на два-три дни редовно получаваха макар и малка порция храна. Откакто се бе превърнал в странник, много рядко бе получавал даром нещо за ядене и от никого не бе усетил ласка. Огромен и плашещ, пропъждан от кучета и хора, той си бе останал самотен единак, за когото нямаше място, което можеше да бъде наречено „дом“.
– – – – – – –
Наближаваше средата на юли, когато горещото следобедно слънце отведе стария пес в сенките на обширния централен градски парк. Той се заклати с обичайната си походка из алеите и все така с надеждата да попадне на нещо за хапване.
Изведнъж песът спря и, като насочваше в различни посоки вирнатия си нос, възбудено задуши въздуха.
Там, в близост, на една от пейките, беше кръстосала стройните си крака дама на средна възраст, може би малко над четиридесетте. В неофициални, но все пак скъпи и подбрани с вкус към красотата дрехи, които ѝ стояха наистина добре и я правеха особено елегантна, с едната си ръка дамата придържаше върху кръстосаните си крака разтворено луксозно списание, в което се бе зачела, а с другата – държеше скоро започнат хамбургер, положен в мека бяла салфетка с приятни орнаменти по нея, която пък лежеше в малко найлоново пликче. Хлебчето на хамбургера беше поръсено със сусамови семена, а иззад добре изпечената му и хрупкава коричка примамливо се подаваше богата, сочна и добре балансирана плънка, чийто изкушаващ аромат не бе убягнал и на стария скитник. Приседнал на няколко крачки от вглъбената дама, той усети как устата му се изпълва със слюнка и се облиза с големия си език, при което се чу едно звучно „ФЛУОП“.
Едва тогава елегантната дама забеляза присъствието му и с неподправена, но сдържана (все пак беше на обществено място!) възхита тя възкликна:
– Хе-е-е-е-й, красавецо, какво правиш тук?!
Песът си остана все така седнал, с изпънати предни крака и с изплезен език. Последва още едно „ФЛУОП“ и лигите му се разхвърчаха встрани.
– Ето, господинчо, заповядай! – весело каза дамата и извади хамбургера от салфетката.
Вкусната превкусна хапка полетя във въздуха и без никакво усилие намери устата на кучето. Да, за него наистина си беше хапка и, да, най-вкусната през живота му.
Песът остави езика си отново да висне, направи крачка напред и пак седна.
Жената поклати глава и се засмя. След това присви замислено очи:
– Има нещо благородно в теб! – заяви тя, докато оглеждаше чертите на голямата кучешка глава и формите на едрите крайници под нея – Ти не си случаен скитник… Накъде си тръгнал, приятелю, и какво търсиш?... Хм, имам нещо интересно за теб. Чуй какво пише тук!
Дамата разлисти назад няколко страници от списанието и гласът ѝ меко се разля в ушите на бездомното куче:
„Който има живот в Пламъка, той е у Дома. Който няма живот в Пламъка, но пази искра от Него в себе си, той е на път към Дома. Който няма живот в Пламъка, нито пък пази искра от Него в себе си, той е само един скитник в мрака.“
За миг дамата затвори очи, сякаш за да попие вълшебството на прочетените от нея думи. След това се обърна към стария пес и закачливо попита:
– Какво ще кажеш за това, господин… – и като спусна поглед по почти бялата козина на кучето, която на места проблясваше под ярките лъчи на слънцето, тя направи своя избор и довърши – …Спарк?*
След това дамата прихна да се смее, защото това име ѝ се струваше абсурдно за огромното куче, стоящо послушно пред нея, но пък го правеше да изглежда още по-благородно, умно и добродушно.
– Спарк… Спарк… – повтори няколко пъти дамата и с всяко произнасяне на името то сякаш все повече попиваше в- и все повече пасваше на бездомното куче.
– Определено Спарк! – заключи накрая уверено дамата – От този момент нататък, ти, стари друже, вече няма да си безименен скитник, а ще си господин Спарк! Съгласен?
Старият пес напрегна коремните си мускули и от гърлото му излезе едно ясно, силно, дълбоко, категорично и радостно „УОФФ“, което така се разнесе из парка, че птиците по близките клони на дърветата се разлетяха, едно момиченце с плач се притисна в полите на майка си, а един притеснен баща раздразнено извика: „Госпожо, вържете си кучето!“
Без да се оправдава и без дори да обръща внимание на подхвърлената забележка, дамата внимателно се доближи до стария пес и приклекна така, че лицето ѝ почти се изравни с неговото. Главата му леко се полюляваше с ритъма на тежкото му дишане, а очите му, изгубили всякакво съмнение, очакваха и приканваха.
Кучето усети нежната и чиста ръка бавно и успокояващо да се спуска по напечената козина на врата и гърба му. След това финият, приятен женски глас утешително го увери:
– Не се безпокой, господин Спарк! Ти със сигурност ще намериш това, което търсиш! Ще видиш, че твоето скитане съвсем скоро ще свърши!
Бездомното куче издаде тихо, дружелюбно скимтене и, като полегна, положи глава на предните си лапи в нозете на това, което така силно го бе привлякло днес в парка и го беше накарало възбудено да души из въздуха. Не, това не беше най-вкусният обяд, който беше получавало някога, не бяха скъпите и елегантни дрехи на жената, през които се излъчваше финият аромат на прекрасния ѝ парфюм, не беше лъскавото ѝ списание с неразбираеми думи в него, не беше и гласът ѝ, нито пък ръцете ѝ; беше онази топла и светла Искра, която сияеше в дамата и се излъчваше от нея и проникваше във всичко около нея, включително и в самото него – в старото бездомно куче.
Тази Искра му напомни далечни, много далечни времена, когато то се къпеше в същата радост, в каквато се къпеше сега. Но уви, когато стопаните му бяха разбрали, че кучето им не е чистокръвно, то, ненавършило и година, беше захвърлено далеч от дома…
Сега, когато дамата беше тъй близо до него, Искрата изпълваше стария пес с толкова голяма радост, че в него не оставаше друго желание, освен напълно да ѝ се покори и вярно да ѝ служи. Той беше готов да я следва винаги и навсякъде, и да я защитава с цената на живота си. В Искрата песът усещаше волята на дамата да бъдат заедно.
Сякаш в отговор на това негово преживяване, дамата отново погали старото куче, като му говореше:
– Бих се радвала да бъда с теб. Бих се грижила добре за теб. Но трябва да вървя. Чака ме дълъг, дълъг път.
След това ненадейно се изправи и бързо закрачи към изхода на парка.
Песът скочи на краката си. Беше объркан. Направи няколко крачки след дамата, поспря за секунда-две, а след това я последва на почтително разстояние зад гърба ѝ и това продължи, докато дамата не влезе в една жълта кола с бяла табелка на покрива ѝ.
– – – – – – –
Есента тайничко се прокрадваше на фона на късната и суха августовска жега. По дърветата се забелязваха все повече пожълтяващи листа, а летният вятър събираше по краищата на парковите алеи онези, които вече бяха паднали и изсъхващи.
Беше нощ, когато под една от пейките в централния градски парк се настани едно много едро и старо куче, чиято глава остана на открито, така че то можеше спокойно да гледа към черното небе с трепкащи по него звезди. От известно време насам това куче прекарваше всяка нощ под тази именно пейка, което не беше характерно за него, защото, откакто се помнеше, трудният му скиталчески живот често го караше да полага глава на ново място. Да, от сутрин до вечер то непрестанно бродеше из града в търсене на храна, но нощем неизменно се връщаше при пейката, както човек се връща след дълъг работен ден у дома.
Преди да срещне онази елегантна и нежна дама, старият пес имаше само една грижа: да задоволи измъчващия го глад; но след това в него се появи друг глад, който с течение на времето ставаше все по-силен и по-мъчителен от първия.
– – – – – – –
С идването на септември времето за скитане на старото куче из града започна да намалява. То прекарваше все повече и повече часове при любимата си пейка. Хората бяха започнали да свикват с него, така че спокойно приемаха присъствието му там; дори от време на време му подхвърляха по нещичко за хапване. Песът приемаше подаянията им, но ги ядеше без да бърза и с неохота. Седнал до пейката като страж, той се оглеждаше насам-натам и от време на време тревожно душеше въздуха.
Сега задоволяването на телесния глад за него почти беше изгубил смисъл, след като онзи, другият глад си оставаше все така силен и мъчителен. Загнездил се в животинската душа като остър трън и като сладко обещание, ден след ден той все повече преобразяваше стария скитник в „господин Спарк“.
– – – – – – –
Септември си отиде и есента настъпи с познатата си топла палитра.
Беше прекрасен октомврийски ден, когато старият пес реши да поразмърда едрите си натежали кокали. Отправи се към изхода на парка и малко оставаше вече за да премине под високата му арка, когато пред нея спря онази същата кола, в която се бе качила и която бе откарала надалеч онази прекрасна дама. Не, песът не можеше да сбърка тази кола; това беше колата! Силна радостна възбуда обзе цялото същество на животното и, когато една от вратите на колата се отвори, това беше посрещнато с едно силно „УОФФ“.
От колата наистина слезе една жена, но това не беше дамата. Все пак тя не остави това симпатично посрещане без внимание. „Горкичкият!...“, възкликна жената, бръкна в голямата си чанта и извади някакъв кръгъл, продълговат сандвич, опакован в найлонов плик. Махна плика и хвърли сандвича към кучето. „Яж, яж – подкани го тя – не си ли гладен?“
Старият пес проследи за кратко с поглед отдалечаващата се благодетелка, след което посърнало наведе глава и вдигна сандвича от земята. Държейки го между зъбите си, той бавно пое към своята пейка и когато стигна до нея, се пъхна под дървените ѝ дъски с глава, показваща се отстрани, между двата ѝ крака. Пусна сандвича на земята и замижа под приятното октомврийско слънце.
Вече беше тъмно, когато светлият кожух на кучето отново се разшава. То завъртя очи насам-натам и подуши въздуха. До муцуната му лежеше хвърленият му този ден сандвич. Кучешкият нос леко се размърда и ноздрите му се разшириха няколко пъти. От сандвича не лъхаше на нищо друго, освен на студенина и на съвсем скоро изтичащ срок на годност.
Старият пес погледна нагоре към черното небе, в което звездите тази нощ искряха особено ярко. Мускулите на стомаха му се напрегнаха и през устата му се процеди тихо и жално скимтене. След това, сякаш нямащ вече какво да търси в този свят и нямащ вече какво да чака от него, господин Спарк затвори очи.
Неговото скитане беше приключило.
– – – – – – –
*Спарк – (от англ. spark) искра
