При някои болести, чиито симптоми са добре познати на невролозите, се наблюдава странният факт, че заболелите от тях оказват вътрешна съпротива срещу всяко намерение да бъдат излекувани, защото възприемат болезненото състояние като някакво особено изтъкване на собствената си драгоценна личност, и затова нямат никакво желание да се отърват наистина от него.
Много хора днес не са за жалост твърде далеч от подобно патологично състояние, тъй като са станали жертва на върлуващата като чумна зараза мания да се критикува. Те не биха се чувствували уютно в собствената си кожа, ако не намираха навсякъде около себе си все нови и нови поводи за оправдано, а твърде често и съвсем неуместно, неодобрение на делата и постъпките на своите ближни.
Поразените от този болезнен нагон към критикуване не си дават сметка, че за нормална и здрава потребност да се критикува може да се говори само ако една компетентна и вътрешно сигурна проверка е разкрила такива моменти в поведението и дейстията на другия, които или представляват опасност за успеха на неговите усилия, или говорят за нечисти намерения от негова страна.
Критиката, породена от непокварения критичен импулс, е винаги "доброжелателна", понеже владеещата своите здрави нагони воля прибягва до нея или за доброто на самия критикуван, или за да предпази другите от опасните последици на неговите действия.
Освен това човекът, чийто критичен импулс се е запазил здрав, е винаги готов да се вслуша в сериозни доводи и да промени мнението си, – той няма да отхвърли сляпо нито един добре обоснован аргумент.
Потребността да се критикува, породена от един болезнено превъзбуден импулс, се стреми, напротив, само към собственото си удовлетворение и се чувствува сериозно засегната, когато ѝ е трудно да постигне обичайното самозадоволяване, търсено от нея едва ли не със сладострастие.
Тези неща не се съзнават от много хора, гордеещи се с умението си да "намерят кусур" във всички деяния и постъпки на своите ближни, тъй като чрез непрекъснато, самоволно превъзбуждане са изродили до хипертрофия своя поначало здрав критичен импулс...
Всичко казано тук е в сила обаче и за съумелите да запазят здрава своята критичност, защото най-доброто средство да се предотврати нейното израждане е постоянната бдителност към заплашващата я опасност.
Има безспорно някакъв чувствен чар в това, да отпуснем юздите на желанието си да критикуваме и да се наслаждаваме на реакцията, която безогледното отрицание винаги предизвиква у другите под формата било на възторжено съгласие, било на негодуващ отпор.
Тъкмо на това изкушение обаче трябва непременно да устоим, понеже онзи, който често му се поддава, няма да успее да запази здрав своя критичен импулс.
В случая не става въпрос за някаква безобидна, позволена всекиму игра.
Прибързаното и неуместно критикарство, подтикнато от гибелната хипертрофия на критичния импулс, сее ден след ден толкова злини, че е дошло най-сетне време да му се противопоставим с твърда решимост.
Тук не става въпрос за професионалната критика в областта на изобразителното изкуство, литературата, музиката и театъра, тъй като в повечето случаи тя се упражнява от достатъчно ориентирани в тези области публицисти, умеещи да я насочат натам, където тя би се оказала наистина полезна.
От друга страна, малцина от професионалните критици страдат от хипертрофия на критичното си чувство и макар те също да не са имунизирани от грешки, самата критикувана творба остава непокътната, така че с течение на времето погрешната оценка може да бъде ревизирана.
Иначе стоят нещата с необузданите прояви на болезнено критикарство спрямо думите и делата на ближния, защото в този случай невежеството, дръзката самонадеяност или злонамереността могат да задушат още в зародиш всяко добро начинание, правейки невъзможна каквато и да е бъдеща корекция.
Това важи особено в сферата на обществения живот, където безброй хора схващат правото на отделния човек да влияе върху определянето на външните условия на своя живот като право на безогледна критика към всички и всичко и така неизбежно стигат до плачевно израждане на критичния си импулс.
А тъкмо в тази сфера такова израждане е заразно като чума...
Всеки се чувствува в правото си да критикува, макар да не разбира нищо от делата или думите, които се захваща да съди, затова всяка критика, чута от устата на друг, му въздействува като крайно натрапчиво пришпорване да заговори по същия начин, а суетността му го кара да се грижи не толкова как да направи по-обективни доводите си, а как да изтъкне на преден план личността на критикуващия...
На особено предпочитание сред заболелите от силно заразната мания да се критикува се радват лозунгът и клишето като най-удобни и винаги действени псевдоаргументи.
И най-тъпият глупец може да стане виртуоз на лозунга и клишето, защото те са и винаги ще останат сигурна стръв за всички хора с ленив ум и незряла съдна способност.
Но привързаността към лозунга и клишето е сама по себе си вече достатъчна, за да бъде демаскирана прибягващата до подобни похвати критика като безотговорен опит да се даде привидна тежест и значимост на един твърде посредствен в повечето случаи критичен дух.
Напълно оправдано е да се каже, че всяка критика губи толкова повече от своята валидност и стойност, колкото повече е принудена да се крие зад лозунги и клишета с изпитано въздействие. –
Затова пък критиката, родена от здравия критичен импулс, не иска и да знае за готовите клишета.
Опазилият се от върлуващата зараза критичен импулс събужда у своя носител преди всичко чувство за отговорност.
Задействуването на здравия критичен импулс има за цел не да улесни самоизтъкването на дадена личност, а да допринесе за усъвършенствуване на определени условия и институции, както и на други човешки творения.
Критичният импулс издига човека високо над животното!
Дори най-интелигентното животно приема заобикалящия го свят такъв, какъвто е, и не дава никакъв признак на истински критично поведение.
Проявите на радостно одобрение или на неприязън и съпротива към външния свят от страна на животното не са нищо повече от прояви на неговия инстинкт за самосъхранение и не бива да се тълкуват като израз на някаква критическа оценка.
Критичният импулс на човека е обусловен от интуитивното му предугаждане на едно по-съвършено състояние на нещата от онова, което би могло да настъпи когато и да е тук, на земята.
Ако човекът се чувствуваше така у дома си в света на физическите явления, както се чувствува животното, – как тогава би могъл да критикува своя външен за него свят!? –
Този импулс да критикува се е породил у човека, само защото духът му познава нещо по-съвършено от заобикалящия го земен свят.
Днес човекът се е лишил вече от съзнанието за живия опит на своята изначална духовна същност, но тъкмо този опит е в основата на неговото критично поведение спрямо заобикалящия го сега физически свят.
Прокудена поради насочеността на собствената си воля от съзнателните сфери на чистото преживяване на субстанциално духовните форми, вечната духовна субстанция, изживяваща се сега по физическисетивен начин в земночовешкото животно, остава въпреки всичко носител на спомена за своето някогашно състояние на живот, и макар земноживотинският мозък да не е бездруго готов да сподели този спомен, той все пак го предусеща по силата на упражняваното от него индуктивно влияние. –
Всяка изява на здравия критичен импулс се дължи на несъзнателно съпоставяне на земната даденост със съответствуващите ѝ форми на абсолютно съвършенство в света на духовните явления.
Ние, човеците на тази земя, живеем под въздействието на два крайно различни помежду си идеала за съвършенство, все едно дали пренебрегваме двойствеността на своите стремежи, или пък – заедно с всички не докрай отдадени само на земното натури – страдаме горчиво от нея...
Ако бяхме само от земно-сетивно естество, това раздвоение на стремежите и цялото произтичащо от него страдание щяха да са просто невъзможни.
Всъщност обаче физическото битие ни подсказва с брутална настойчивост какво самото то разбира под "съвършенство", докато посредством все същия физически мозък сме изложени и на чисто духовни въздействия, създаващи у нас такава представа за съвършенство, редом с която всяко земно съвършенство ни изглежда завинаги обречено на несъвършенство. – –
Човек неизбежно стига до вътрешна "раздвоеност", ако се стреми да доведе изцяло подвластни на физическите закони неща до такава степен на съвършенство, каквато е отредена единствено на Духа!
Тук спадат всички напъни за "одухотворяване" на плътта...
Предоставена ни е само възвишената възможност да въплътим Духа във физическата сфера, но и това въплъщение на Духа е изпълнимо единствено в границите на физически-сетивното съвършенство, – затова в сравнение със съвършенството на вечния Дух то завинаги ще си остане "несъвършено". – – –
Ала критичният ни импулс, породен наистина в Духа, макар да се изявява само във физическия свят, непрекъснато ни подвежда да вярваме, че бихме могли да доведем физическисетивните проявени форми до онова съвършенство, което е възможно единствено в Духа.
Оттам идват прекомерните ни претенции към самите себе си и към нашите ближни, – оттам идва хипертрофията на изплъзналия се от контрола ни критичен импулс! –
Способните да схванат онова, което може да се схване тук, трябва най-после да осъзнаят съвсем ясно, че критикуването на действията и постъпките на другите е оправдано – че критичният импулс може да се запази в нормалните си, здрави граници, – само ако се държи най-точна сметка за условията, на които е подвластна всяка изява на човешкия дух на тази земя.
Дори най-съвършеното по земните представи постижение на човека в света на физически-сетивните явления си остава несъвършено спрямо онова, което вечният, субстанциален Дух признава за съвършено. –
Колко повече снизходителност е необходима там, където състоянието на нещата не позволява да се надяваме дори на физически постижимото "съвършенство"...
Манията да се критикува е онази болест, с която "змията" от "рая" е заразила човечеството, и след дадените вече обяснения ще бъдат може би по-добре разбрани изкусителните слова, нашепнати според митичното предание на човека от сатанинския принцип:
"Ще бъдете като богове, знаещи добро и зло"! – – –
Печални и в крайна сметка "ефимерни" са "боговете", докопали се до такова "знание"!
За вечния, субстанциален Дух обаче всяко "зло" е само временна, тленна заблуда, чиято физическа реалност е просто "несъществуваща" за духовното съзнание, защото в Духа може да се изживява единствено вечно съвършеното: – изначалното и вечно самовъзобновяващо се "добро". – – –
А сега няколко думи за самокритичността!
Че и тази проява на критичния импулс може да доведе до неговото израждане, ако той не бъде насочван с достатъчно благоразумие, ще бъде най-лесно разбрано от всички, които сами страдат от подобно израждане на критичния си импулс...
Критичността към нашето собствено поведение може да упражни и благотворно, и пагубно въздействие, също както насочената към други хора критика може да се окаже и полезна, и вредна за тях.
И в двата случая критичният импулс ще има благотворно въздействие само ако полагаме на първо място усилия да открием и правилно да оценим доброто, преди да започнем да търсим грешките и недостатъците в себе си или в своите ближни. –
Един-единствен положителен елемент може да натежи повече от всички съществуващи грешки и недостатъци, взети заедно!
Легендата разказва, че Содом бил погубен заради греховете на хилядите му обитатели, – целият град е щял обаче да бъде спасен, ако в него се бяха намерили "десет праведници"...
– – – – – – –
Източник: "Пътепоказатели"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: ИК "ИРИС-95"
Преводач: Борис Стоянов
