Моя задача и мой дълг е да посоча тук пътя на израстване на възвишения Учител, който – колкото и скрито за историята да е останало неговото съществувание – се превърна в един запазил се чак до наши дни символ на противоречие, породено от легендарните разкази за неговия живот и от култа, възкресил под неговото име мрачния мистицизъм на древните религиозни учения.
Тук аз ще говоря за онова, което се разкрива пред прозрелия, защото само той може със сигурност да разкаже за тези отдавна вече недостъпни за външното познание неща.
Роден в галилейския град Назарет – наречен „Назорей“ не просто по името на една мистична секта –, още докато бил съвсем малък, баща му го отвел заедно с майка му в Египет, където точно тогава бащиният му занаят намирал добро заплащане. От това действително събитие по-късно възникнала легендата за „бягството в Египет“. –
Няколко години след това той се връща в родното си място и едва поотраснал, започва да помага в работата на баща си, научавайки се по този начин почти на игра да извършва някои елементарни операции, доколкото те изглеждали по силите му.
Така още в най-ранна възраст той става чирак на баща си, става дърводелец, което по онова време означавало, че умеел не само да строи всякакви дървени сгради, а трябвало да знае да изработва и всевъзможни по-груби домакински уреди и земеделски сечива. За придобиване дори на най-скромни външни познания нито му оставало време, нито пък отговаряло на нравите и обичаите един беден млад занаятчия да се стреми към такива неща.
Едва когато процесът на неговото духовно развитие – за който ми предстои да разкажа сега – бил отдавна вече завършен, той научава под наставничеството на някои образовани приятели, с които се сближил тогава, изкуството да пише със знаците на майчиния си език.
А ето как протекло духовното му развитие:
От баща си той чувал само молитвите, произнасяни от всеки набожен евреин.
Всяка събота слушал обичайното тълкуване на Закона, предавано по древна традиция.
И тук също за него, който не можел още да чете писанията, повечето неща си оставали скрити.
Но още от най-ранната си младост, когато, изморен от работа, но с бодър дух, почивал, преди да заспи в скромната си постеля, той получавал тайно духовно напътствие, което криел най-грижливо дори от родителите си, но което все повече му разкривало мъдростта на Закона, схващана – както мислел той тогава – от онези, които сами можели да четат писанията.
Наистина той се издавал понякога, когато в събота или на големите празници, слушайки как по-старите членове на общината говорят по въпросите на Закона, намирал, воден от вътрешното си наставничество, правилния отговор, така че по-късната легенда, разказваща как той, още дете, поучава книжниците в иерусалимските храмове, почива в основата си на действителни събития, въпреки че свещениците от Иерусалим съвсем не били първите слушатели на неговите мъдри слова.
Първата му среща с един от „Светещите на Прасветлината“, чийто висок брат по-късно сам трябвало да стане, тъй като по своята същност той принадлежал на техния кръг много преди да съзре със земните си очи светлината на земното слънце, се състояла през ранната му младост в Капернаум, където по онова време прекарвал няколко седмици при роднини на баща си, изпратен да изпълни една негова поръчка.
Отначало той още не знаел кой бил човекът, когото срещнал една вечер след работа при езерото, с когото после често се виждал на същото място и който съумявал все повече и повече да отвори сърцето му и да просветли прозрението му в най-вътрешната същност на Битието.
А скоро срещите от този род зачестили и на него му изглеждало вече почти естествено да получава така поучителните напътствия на тези очевидно принадлежащи към един и същи кръг хора; само че той пазел всичко в най-голяма тайна, защото така му било наредено. Едва след години на непрекъснато задълбочаване на вътрешното му прозрение един от мъжете, които познавал вече като свои стари приятели, макар и да се прекланял почтително пред тях, му разкрил един ден, че за него е дошло вече времето да започне редовно обучение, без то по какъвто и да е начин да пречи на занаята му.
Било му посочено, че целта на това обучение е да го направи способен не само той да схваща докрай мъдростта на Закона, а да може и на другите да покаже същата тази мъдрост, така че многобройните търсители на душевна храна в писанията да не останат само със сухите тълкувания на книжниците, което би било равносилно да се предложи на гладния студен камък вместо хляб.
От този момент нататък той остава вече съзнателно под непрекъснатото духовно напътствие на онези, към които по своята същност принадлежи. Всекидневната работа не можела да му попречи да премине това обучение и да издържи всички налагани му от него изпитания.
А щом започвал да се препъва или пък го налягали тревожни съмнения, до рамото му винаги заставал незабелязано един от неговите Учители, за да укрепи вярата му и да пропъди света на демоните, който искал да му внуши ужас.
След дълги години на духовно обучение той стигнал накрая до такава зрелост, че паднало и последното було пред очите му и той съзрял сам себе си в своето високо призвание.
В една ясна звездна нощ, на едно скалисто възвишение недалеч от мястото, където живеел, той получил своето посвещение като Майстор на Светлото познание, като Любещ в Светлината, като Светещ между Светещите…
Сега той познал самия себе си като „Път“, – познал себе си като „Истина“, – познал себе си като „Живот“ от Слънцето на всички слънца, от Светлината, която просветлява Вечността. –
От този ден той започнал да говори най-недвусмислено за онова, което го осенило.
Сега вече говорел с пълното съзнание за своето пълномощие, като се стараел, използвайки древните писания, които били вече духовно разкрити за него, да посочи най-дълбокия смисъл на тези стари, мъдри слова, макар че продължавал да упражнява, както и дотогава, своя занаят.
А слушателите му били изпълнени с удивление от неговите думи и не можели да си обяснят откъде той, неукият, е получил такова знание.
Толкова нечувано се сторило на приятелите и родствениците му това преобразяване на неговото същество, че те, въпреки цялата дълбочина на неговите думи, го взели за „побъркан“ и това го принудило да напусне родния си край.
Така той се изселил оттам, за да търси на друго място, където не го познавали, прехрана чрез своя занаят и да пробужда душите със своето слово. Но където и да отивал, не можел да остане задълго, защото го чували да казва неща, неизричани никога дотогава, и книжниците изгаряли от завист, че мнозина очевидно вярвали повече на него, отколкото на тях. Така той дълго време странствувал и обикалял, докато най-после се отправил отново към станалия мил на сърцето му Капернаум. Нали точно там се била някога състояла първата му среща с един от неговите възвишени братя, които и сега му обещавали, че ще намери там търсения мир.
Тук, в Капернаум, го очаквало приятелство с един заможен човек, който го приел и с въодушевление се вслушвал в думите му. В къщата на този човек той намерил и други, образовани приятели, и именно те го научили в това прибежище да чете и пише с писмените знаци на своя език.
Почитта, на която се радвал сред уважаваните граждани, го правела все по-известен в околността.
Тъй като народът по онова време вярвал, че един такъв мъдрец трябва да владее и някои тайни изкуства, чрез които да може да лекува всяка болест, непрекъснато в къщата на видния човек идвал ту един, ту друг с молба да бъде излекуван от мъдрия Равѝ.
Отначало Учителят се противопоставял на тези искания и отпращал болните при лечителите.
Обаче напливът се увеличавал и той, обзет от състрадание, започнал да излиза при болните, за да ги утеши. Но станало така, че много от онези, до които се докосвал, скоро след това се почувствували изцерени, и отначало Учителят просто не знаел какво да мисли за тия неща.
Но не можел вече да не изпълнява молбите на болните, които не искали от него нищо друго, освен да се докосне до тях.
От далечни места дори започнали да водят при него болни и вярата в неговата „чудотворна сила“ все повече укрепвала. А щом някой се обявявал за излекуван, Учителят винаги подчертавал, че само неговата собствена вяра му е помогнала.
Освен това той най-строго им забранявал да разказват на други за своето изцеление, тъй като чувствувал, че няма да може да се справи с такъв наплив. Но с течение на времето разбрал, че в него има някаква лечебна сила и че вярата на излекуваните не е единствената причина за тяхното оздравяване.
Наистина той не можел да лекува всяка болест; и все пак броят на излекуваните растял с дни.
Той употребявал голяма част от деня си, за да положи ръка върху всички, които чакали да бъдат излекувани.
А до късна нощ го заобикаляли хора, които слушали жадно неговото ново тълкуване на Закона, и именно сред тях той намерил първите, които му се сторили подходящи да станат негови избрани ученици.
И единствено на тях се опитвал да разкрие откъде самият той е почерпил мъдростта си.
Той отдавна вече си давал сметка, че едва ли ще може да продължи да упражнява своя занаят.
Но тъй като знаел, че винаги ще има всичко необходимо в излишък, ако – верен на духовния закон – предостави на своя „Отец“ грижата да го храни и облича, той не се измъчвал от тревоги и помолил накрая своя гостоприемен домакин да го пусне да си отиде, за да поучава и на други места.
Някогашните неприятели отдавна вече не му изглеждали опасни.
Но първите ученици, които той намерил в Капернаум, не искали да го оставят и тръгнали след него.
Всеки от тях възприемал по своему онова, което Учителят имал да им даде.
На някои места заради славата си на лечител той бил приеман радостно заедно със своите ученици, докато другаде бил най-безцеремонно прогонван, а за хората от родния си град той си останал онзи самомнителен „глупец“, за какъвто те го вземали от самото начало.
Народът обаче нарекъл „чудотворна“ способността му да лекува – доколкото лекувал с успех, – и не го разбирал, когато винаги в такива случаи подчертавал, че само собствената вяра на болния и преливащата от тялото на лечителя сила творят тези „чудеса“.
На древните учения на своя народ той давал такова тълкувание, което ги правело валидни и пред едно по-висше познание, и само там, където виждал, че безплодният, дребнав формализъм потиска вярващите или че мрачният племенен Бог на древността иска своите жертви, той изричал думите:
„НА ДРЕВНИТЕ ИМ БЕ КАЗАНО…
АЗ ПЪК ВИ КАЗВАМ…!“
След близо една година такива странствувания из Галилея, лекувайки и поучавайки с променлив успех, той сметнал, че само в Иерусалим словото му ще може да срещне подходящ отзвук. Препоръчан вече най-горещо от приятелите си от Капернаум на техните приятели в Свещения град, той се присъединил заедно със своите ученици към поклонниците, запътили се по случай юдейската Пасха към Иерусалим.
Знатните му приятели го посрещнали гостоприемно; но още първото му публично появяване му навлякло омразата на първосвещениците.
Затова той скоро напуснал града, но не се върнал обратно в Галилея, а останал близо до него, често отивайки за късо време там, ала започнал постепенно да избягва този град, след като взело да му става все по-ясно, че знатните му приятели едва ли биха могли да го защитят, ако попаднел в ръцете на първосвещениците, към които отправял такива остри нападки в проповедите си.
Той лекувал и поучавал, където и да се намирал, както правел някога това в Галилея.
Така по необходимост се превръщал в надежда за все по-широки кръгове, особено сред бедните и онеправданите, които ненавиждали потискащото ги духовенство повече и от чуждите поробители. Така у целия народ все повече се засилвала вярата, че той е обещаният им в древните писания Месия, който трябвало да освободи бедняците от робията на първосвещениците и на римляните.
Онези от вечно неспокойната тълпа на Свещения град, които мислели така, успели да научат, че малко преди Пасха Учителят пак ще дойде в Иерусалим, и се подготвили веднага щом влезе в града, да го провъзгласят за цар, тъй като смятали, че властта на първосвещениците се крепи само на римските кохорти и поради тесногръдието си не можели да разберат могъществото на Рим.
И когато Учителят дошъл, те с голямо ликуване излезли да го посрещнат пред градските порти – мъже, жени и деца, – и техните първенци поискали от него да ги поведе срещу потисниците.
Дълбоко развълнуван от всичко видяно, тук той бил напуснат от сигурността на вътрешната си способност да преценява и както Моисей според преданието се усъмнил дали не може все пак да сътвори вода за народа си, така и той повярвал, макар и за миг, че предлаганата му власт би могла да стане опора на неговата мисия.
Твърде скоро той осъзнал своята грешка и едва влязъл в града, се скрил от възбудената тълпа, търсейки убежище в къщата на един от знатните си приятели, докато римските стражи разпръсвали насъбралото се множество.
Обаче последиците от неговата моментна слабост не можели вече да бъдат избегнати нито в духовната, нито в земната сфера.
Отдавна вече служителите на храма го мразели заради горчивите му упреци, а изпитвали и страх от него поради големия му авторитет сред народа, и ето че сега той сам им давал повод да го обвинят пред римските власти в опълчване срещу тяхното господство: като подстрекател на народа, който искал той да стане негов цар.
Римските власти били наистина свикнали с вълненията сред този народ и сигурно биха предпочели да отминат и това без особено внимание; но при така формулираното обвинение вече не можели да се откажат да задържат оклеветения.
Притежаващият голям житейски опит римски прокуратор, който ясно виждал с какви подбуди го използват в случая, се почувствувал засегнат в своята гордост и търсел някакъв начин да се измъкне от задължението си да произнесе присъда.
Ето защо възложил разпита на онези, които били отправили обвинението.
Той не подозирал колко доволни били те от възможността да осъдят така омразния им човек, изтъквайки уж най-сериозни основания, и по своя закон.
Учителят бил изрекъл достатъчно думи, за които преди те не се осмелявали да го накажат и които можели сега да го представят както заслужаващ смъртна присъда. Освен това нали той бил „осквернил храма“: какво повече можело да се иска! Но тъй като при римската власт те нямали право да привеждат в изпълнение смъртните наказания, достатъчно било да подчертаят настоятелно, че той подвеждал народа и искал да бъде провъзгласен за цар, за да принудят римските съдебни органи да изпълнят вместо тях родената от тяхната омраза присъда.
В резултат така мразеният от тях Учител умрял на римския кръст, след като вече бил изтезаван почти до смърт от римски наемници от цял свят и от еврейски служители на храма.
Но тъкмо тук, когато земното му дело изглеждало вече завършено, Учителят извършва онзи най-велик акт на Любов, който за всички времена го извисява отвъд рамките на всяко човешко величие, над всички духовно прозрели, като най-великия измежду всички любещи, родени някога на земята – а и след него няма да дойде никой, който да бъде равен нему по силата на Любовта…
В този свой последен час той успява да свърже в абсолютно единство на преживяването човешкото животно в себе си с могъществото на духовния Човек, така че му се удава да възлюби като самия себе си унищожителите на своя земен живот, и то в момента, когато го убивали.
Невидимата Земя, която носи в себе си това земно кълбо както яйцето носи жълтъка, бе изтръгната в оня трижди свещен час за всички времена от властта на „Княза на този свят“ – на невидимия, но само себе си съзнаващ, неосъзнат в Духа, тленен властелин, който изживява себе си в лишения от любов мрак на материята и иска всичко да въвлече в сферата на своето изживяване…
Както самият той е бил превъзмогнат в онзи час, така и всяка власт на тъмнината може вече да бъде превъзмогната на тази земя от онези, които знаят за това могъщество на човека и са с „добра воля“ – с воля, подчинена на Любовта.
Ако земното човечество само знаеше за своето могъщество – то щеше наистина да е преобразило вече от почти две хилядолетия лицето на земята, и хората, принудени днес да търпят земните неволи, щяха да се радват на едно земно състояние, което би им се сторило като небесно блаженство. –
Наистина тази земя не може никога да стане „Райска градина“; но онова, което може все пак да се преобрази, е толкова много, че далечните ни правнуци ще бъдат сигурно по същия начин ужасени, когато открият следите от днешните отношения между хората – както всеки днешен човек бива обзет от ужас, когато се отварят гробовете на онези наши животинско-човешки предци, които са изсмуквали мозъка от черепите и от костите на своите неприятели.
Чак когато това човечество осъзнае на какво е способно, щом, изхождайки от силата на Любовта, се опита да промени лицето на тази земя, едва тогава то ще пожъне плодовете на акта на Любов, осъществен някога на Голгота. –
– – – – – – –
Източник: "Мъдростта на Иоан" издателство "Хелиопол"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен
Преводач: Борис Стоянов
