Превърнал се някога в Бог за изповядващите неговото име, а за ония, които никога не са могли да схванат най-дълбокото в неговото учение, – в плячка на една чужда на земята фантазия, – възвишеният Учител, донесъл някога „благата вест“, е достигнал до по-късните поколения в един образ, запазил едва съвсем бледи и далечни следи от неговите земни черти.
И все пак всеки, който иска да схване истинското учение на високия Учител, трябва да има преди всичко ясна представа за земния облик на „Помазания“, ако не иска да се отдаде на породени от фантазията образи, изпълващи го с опиянението от размекнати и благочестиви илюзии.
Той, изреклият някога думите:
„ЗАЩО МЕ НАРИЧАШ БЛАГ?
НИКОЙ НЕ Е БЛАГ, ОСВЕН ЕДИН БОГ!“
– колко дълбоко щеше той да се възмути, ако някой от онези, които са били близо до него, би дръзнал някога да го величае като Бог или да го нарече Бог…
И както прогони менячите и търгашите от храмовите зали на техния Бог, така щеше да изпъди „с камшик от сплетени върви“ и всеки, който би посмял да му каже: „Учителю, и на тебе един ден ще ти издигат храмове!“ – – –
Той много добре е съзнавал собственото си духовно достойнство, колкото и дребен и разколебан да се е чувствувал понякога.
А и къде би могъл да се намери човек, който непрекъснато да се е изявявал само в пълното си съзнание за цялата си сила и за най-високата си стойност?! –
Когато съзнанието му е просветлено във високото духовно единение с „Отца“, когото Прасловото разкрива из Прасветлината – с великия „Старей“, който е в „началото“: Човека на Вечността в неговото изначално сътворение – , тогава словото му става „могъщо“ и той се чувствува извисен над всичко земно. – Светещият на Прасветлината се изявява тогава във висшата си духовна мощ. –
Но в часовете на земна обвързаност той съвсем не се свени да разкрие дълбокия си душевен страх, а високото му прозрение заплашва сякаш да го напусне.
„ДУШАТА МИ СЕГА Е УГНЕТЕНА. КАКВО ДА КАЖА? ОТЧЕ МОЙ, СПАСИ МЕ ОТ ТОЗИ ЧАС!“
Той съвсем не отбягва да общува с други хора дори ако те съвсем не са негови привърженици: радва се с радостните и скърби с опечалените.
Неговото съчувствие го прави закрилник на бедните и потиснатите, към които спада и самият той; но същевременно се сприятелява и с мнозина богати и знатни хора.
Той радушно приема оказаното му гостоприемство дори тогава, когато знае, че домакините едва ли вярват в неговото призвание и са го поканили само за да видят сред тях един толкова необичаен гост.
Всяка проява на добросърдечност го изпълва с най-топло разбиране; само притворството и закоравялото сърце предизвикват у него сърдити думи.
Той не натрапва учението си на никого; но щом почувствува, че някой жадува за него, макар и то да не му е още познато, дава всичко, което слушателите му би трябвало – както мислел той – добре да схванат.
Не търси почести; но когато те му се оказват, се чувствува достоен за всяка почит и когато един духовно тесногръд човек от неговите придружители бие тревога, какво прахосничество било да се помазват с драгоценно миро нозете на Учителя, вместо то да бъдело продадено и с парите да се помогнело на сиромасите в тяхната нищета, той спокойно заявява:
„СИРОМАСИ ВСЯКОГА ИМАТЕ ПРИ СЕБЕ СИ, А МЕНЕ НЕ ВСЯКОГА.“
С което съвсем не иска да каже – както твърди по-късното тълкуване, – че вижда скорошната си смърт, а има просто предвид, че не се връща често на едно и също място.
Нищо човешко не му било чуждо и той познавал борбата на духовната същност на човека с трудно преодолимото щение на човешкото животно.
„ВИЕ СЪДИТЕ ПО ВЪНШНОТО, АЗ ОБАЧЕ НЕ СЪДЯ НИКОГО; ЗАЩОТО И НЕБЕСНИЯТ ОТЕЦ НЕ СЪДИ НИКОГО.“
Проникнат от своето призвание, той заявява: нека съборят „храма“ – господствуващото учение на първосвещениците, – той е готов „за три дни“ да го „въздигне“ отново.
Онези, които слушали тези думи, знаели отлично за какво говори, но запомнили добре тези му слова, за да могат после да го обвинят в оскверняване на храма.
Но той спокойно допуска да не бъде разбран, когато вижда, че никакви обяснения не биха довели до желаното от него разбиране. –
С пълното съзнание за духовното си превъзходство над хората от своето време той авторитетно казва:
„ВИЕ СТЕ ОТ ДОЛУ, АЗ СЪМ ОТ ГОРЕ.
ВИЕ СТЕ ОТ ТОЗИ СВЯТ, АЗ ОБАЧЕ НЕ СЪМ ОТ ТОЗИ СВЯТ.“
Но той знаел също така по-добре от всички заобикалящи го, откъде е получил своето високо достойнство – знаел за дългогодишната вътрешна борба, извела го най-после до сигурността, с която говорел и поучавал, „не като книжниците“. –
Величавата мистерия на неговата мисия била известна на малцина, но дори и тези малцина не я схващали изцяло, с изключение на онзи, когото „обичал“.
Единствен той знаел и за процеса на израстване на своя Учител, както и за дълбоко обоснованото му право да поучава.
Когато след смъртта на Учителя „стадото се пръснало“, този ученик събрал около себе си онези, които били като него, и предал своето знание на утвърдилите се измежду тях.
Едва в едно по-късно време, отдавна станало свидетел на непрестанното разрастване на външния култ, който възникнал от унаследените древни ритуали, създавайки своя култов Бог от образа на възвишения Учител, се разпръснал малкият духовен кръг, произлязъл някога от Иоан.
Заклеймени като „еретици“, те се скрили от света, а заедно с тях се скрил и образът на Учителя, който никога през живота си не се бе представял за „месия“ и би счел като осквернително за себе си да се позовава на криещите съвсем друг смисъл пророчески думи, които по-късно, след смъртта му, били погрешно разтълкувани като „пророчество“ за неговото появяване. –
– – – – – – –
Източник: "Мъдростта на Иоан" издателство "Хелиопол"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Преводач: Борис Стоянов
