В ЗАКЛЮЧЕНИЕ ИСКАМ НАЙ-НАСТОЯТЕЛНО ДА ВИ ПРЕПОРЪЧАМ ЗАВЕТА НА ИОАН, В КОЙТО ЕДНОВРЕМЕННО СЕ СЪДЪРЖАТ МОИСЕЙ И ПРОРОЦИТЕ, ЕВАНГЕЛИСТИТЕ И АПОСТОЛИТЕ…
Писмо на Гьоте до Хердер, 20 февруари 1786 г.
Ромон на скрити реки, дълбок като камбанен ек, се носи непрестанно през хилядолетията и целият шум на припряното всекидневие е безсилен да заглуши този дълбок ромон за онези, които искат да го чуят.
Наистина ушите на всички причинители на този шум са почти оглушали, затова те чуват само непосредствено заобикалящите ги пронизителни крясъци; и все пак по всяко време не са липсвали и хора, които стоят далеч от шумните пазарища и които се заслушват сред полунощната тишина в сериозните, свещени звуци, долитащи от дълбините на Прабитието.
Но понякога тези малцина стават мнозина и слухът им така се изостря, че дори сред неистовия кипеж на заобикалящия ги, опиянен от шума свят те долавят далечните изначални звуци по-ясно от пронизителния шум, който се опитва да им попречи.
Ние живеем в навечерието на такова време!
Всекидневно се увеличава броят на чуващите!
Тях не ги смущават вече прегракналите крясъци на панаирджийските викачи, нито ревът на дивите животни, нито бесният пукот на кастанетите – с усмивка отминават те и дрънкащите звънчета по пъстрите шутовски шапки.
Те чуват само онзи единствен, възвишено свят камбанен ек – вслушват се само в непрекъснатия, дълбок ромон на реките на Вечността – и търсят наблизо и надалеч, в пространството и във времето, себеподобни: търсят хора, които да свидетелствуват, че и те чуват навсякъде същото дълбоко ромолене.
Най-достойните са днес уморени от съчинената мъдрост на мозъците.
Отдавна акробатиката на мисълта примамва само инфантилни старци и състарени деца.
Остроумните изводи на надутите като пауни всезнайковци могат да минат донякъде за евтина разменна монета само сред вечно вдетинената тълпа и само понякога с тази монета е все още възможно да се купи нейното благоволение, както презморският пътешественик печели благоразположението на диваците с пъстри стъкълца и искрящи огърлици.
Но който е вече близо до часа на пробуждането си и на дело търси стойността на земния живот, той жадува за друго познание: жадува за вътрешно постигане на една непоклатима сигурност, която няма утре още да се превърне в несигурност – чиито основи няма да могат да бъдат рано или късно подкопани от резултатите на чужди изследвания.
По всяко време е имало хора, които са постигали такава сигурност.
Тя не се извлича, нито се измисля, и никой човешки мозък не може да я съчини!
За нейното постигане не са нужни богати външни знания!
Който и да си ти и колкото и високо да се ценят знанията ти – сигурност няма да постигнеш дотогава, докато не се научиш да игнорираш преливащото във всички багри многообразие на своето мислене! От „ходовете на мисълта“ ти си си изградил един лабиринт, в който сам си се загубил.
Ти ще можеш да намериш себе си отново само ако се върнеш към входа на този лабиринт – отново там, където мисълта ти някога е била проста като мисълта на детето!
И за хората от далечното минало не е имало друг път към мъдрост и познание. Днес още свети същата светлина, която ни удивлява в свидетелствата на древните мъдреци; ако ти обаче се скиташ в мрака на галериите на мисълта, лесно ще я отречеш, тъй като нейните лъчи не проникват там.
Всъщност древните са били през определени периоди далеч повече „господари на земята“, отколкото днешните поколения, които, изпълнени с гордост от способността си да съчиняват и да измислят, сами са издигнали тъмничните зидове, преграждащи погледа им към безкрайността…
Те, хората от далечното минало, със сигурен инстинкт са умеели да отсяват и да отделят, приемайки винаги с благоговение непреходните, сигурни мъдрости, завещани им от техните предци. Така свещеният дар е бил винаги спасяван от развалините на древните храмове и въпреки че във всеки нов олтар се е издигал нов култов образ, този образ е оставал в края на краищата прибулващ символ на все същото Божество и именно така е бил разбиран от посветените.
Но хората от отиващото си вече поколение – нагазили много по-дълбоко, отколкото са можели да предположат, в най-различни суеверия и арогантно обявили собствените си умотворения, мнения и предположения за сигурно знание – виждаха във всеки древен образ на Божеството само „истукана“, виждаха в неговия култ само „суеверието“ на древните, без да си дават сметка, че всеки култ към Божеството е съпроводен с дълбоко скрита мъдрост, която се разкрива истински само на духовно зрелите.
Така и древното послание, наречено „Евангелие от Иоана“, е станало за мнозина в тези неотдавна отминали дни, както и за немалко хора на днешното време, едва ли не книга с приказки, изпълнена с поетично приповдигнати свидетелства на едно отдавна надживяно суеверие…
Освобождавайки се постепенно от страха да изследват „библейското слово“, смятано преди за сътворено от Духа Божи, от гледна точка на неговото историческо, земно възникване, хората са се натъкнали в него на следи от древните езически учения; те са открили, че и чудният образ на Богочовека в древната книга съчетава в себе си някои черти на стари образи на Божественото, и така по-новите поколения – доколкото не наричат себе си „християни“ – обявиха съдържанието на цялата книга за благочестива измислица.
За това може би е допринесло немалко и обстоятелството, че този древен завет е известен днес в един вариант, който съвсем недвусмислено издава „приноса“ на глупаво самонадеяната дейност на многобройните му преписвачи.
Пагубна роля е изиграл и фактът, че още в древността това „послание“ е било обявено за дело на ученика, когото Учителят „е обичал“, като се е правело всичко възможно то да се съгласува с по-старите съобщения, разказващи в легендарна форма за земния живот на възвишения Учител, – произволно смесвайки истина и измислица.
Така хората са се отдалечили от разбирането, че тази древна книга – появила се навремето повече от едно поколение след смъртта на Учителя – е използвала наистина въпросните митове за земните странствувания на възвишения Учител, но стремежът на нейния първоначален автор не е имал нищо общо с намерението да се увеличи броят на старите свидетелства за чудеса.
Тук трябва да се поясни, че древното послание, приписвано някога от ранните му преиначители на „Иоан“, когото Учителят бе „обичал“, е написано от един „зналец“ за верните му последователи, отдавна вече узнали от „уста на ухо“ за учението, което наистина е било „блага вест“ за всички, до които е достигало.
Със същата сигурност мога тук да твърдя, че онзи, който е писал някога това послание, е имал все още на свое разположение някои стари ръкописи, възпроизвеждащи точно думи, написани от ръката на самия Учител, които Иоан е взел след смъртта на възвишения Светещ, като е разрешил на собствените си ученици да ги препишат.
Нека кажа по-нататък, че ученикът, когото Учителят бе „обичал“, единствен измежду „апостолите“ е вниквал в най-дълбоките неща, отнасящи се до мисията на неговия Учител.
И след смъртта на Учителя той събрал около себе си малцината, които от самото начало са схващали духовно това учение.
А когато и той на свой ред починал, групата на малцината верни последователи се запазила, съхранявайки едно дълбоко, тайно познание, което така и не могло да се помири с външния култ, оформил се в резултат на проповедите на другите „апостоли“, от които Иоан доста скоро след смъртта на своя Учител започнал все повече да страни, колкото и легендата, създадена от външния култ, да се старае да го покаже като тясно свързан с верните последователи на този култ.
Към приемниците на тези ученици на апостола – които обаче не бива в никой случай да се смесват с учениците на Кръстителя, носил същото име: Иехоханан – се е обръщал авторът на текста, за който ще се говори тук.
На тях съвсем не са им били нужни разказите за чудеса, изпълващи днес стигналата до потомството така жестоко изопачена книга, при все че в тези разкази има нещо, което може да хвърли светлина за по-късните поколения върху образа на Учителя.
Те са знаели за едно духовно чудо, способно да засенчи всички тези разкази за чудеса, а това духовно чудо те са познавали от собствения си жив опит. – –
Но колкото и да са пазели като най-свят завет учението на възвишения Учител такова, каквото е било разбрано някога от Иоан, те съвсем не са се поколебали да втъкнат нишките от скрита истина, които намирали в ученията на своето време, в завесата на храма, защищаваща мистерията на олтара от профански погледи.
Само ако се държи сметка за всичко това, може и днес още – въпреки всички чужди ръце, опорочили текста на първия автор – да се схване вътрешната стойност на запазилите се отделни откъси, доколкото те още в началото са били пощадени от тесногръдо-глупави поправки.
Така само може да се разбере и защо поетът (Гьоте – б. пр.) поставя това евангелие над всички религиозни вестителства от древността, докато по-новите изследователи напрягат цялата острота на ума си, за да открият макар и един само проходим донякъде път през диво обраслата градина на познанието, която те са си поставили за цел да осветлят. – –
Ако бъда все пак запитан от кое знание аз самият черпя сигурността, с която застъпвам пред сегашните и бъдещите поколения изложеното в тази книга, ще трябва преди всичко да премахна още в зародиш заблудата, че тук са приведени някакви резултати от собствени „изследвания“.
Извеждащите тук към сигурност пътища са толкова тесни и стръмни, че всеки собствен багаж, пък бил той и съкровище от най-възвишени земни знания, трябва да бъде изоставен, за да не се подхлъзне кракът по тези планински пътеки. –
Има едно „знание“, което единствено може със сигурност да знае за тези неща!
Тук „доказателствата“ са достъпни само за ония, които от незапомнени времена упражняват този начин да се „знае“, предавайки на всяко ново поколение полученото от самите тях наследство: – способността да се знае чрез себепревръщане, при което познаващият се превръща в знание, изхождащо от самия обект на познанието. –
От такова именно знание ви говоря аз.
Аз искам да ви дам сигурност и зная, че сигурността не може да се постигне иначе.
Далеч съм от желанието да ви придумвам да повярвате в това, което казвам.
Който иска да се убеди дали казаното от мен е истина, нека в себе си – в най-съкровените си дълбини – потърси потвърждение.
Той няма да загуби напразно времето си, полагайки усилия да види каквото имам да му покажа така, както съм длъжен да му го покажа…
Понякога може да изглежда, че сякаш твърде много се отдалечавам от предмета на тази книга, а едва ли ще мога да избегна и повторенията.
Нямам за цел да следвам определена система или да спазвам някакви правила.
Не обект на коментар трябва да стане тук древният завет, носещ името на “Иоан“.
Единствената ми цел е да посоча чистото учение, чието познаване авторът е имал правото да предполага у верните си последователи.
Искам също така да сложа тук край на заблуждението, че древното послание било свидетелство на същото религиозно схващане, породило трите по-раншни съобщения за живота на „Помазания“, редом с които това послание е било поставено, след предварителна подготовка, още в далечното минало.
Върху доста пасажи ще трябва също да хвърля по-ясна светлина, отколкото би се налагало, ако те само се споменаваха мимоходом за пример или като средство за пояснение – в такъв случай те биха свършили достатъчно работа и в традиционния си вариант, и в традиционното си значение.
И така, нека възвишената мъдрост, която въпреки всички по-късни затъмнения все още сияе от древния текст, наречен „Евангелие от Иоана“, стане пътеводна звезда на всички търсещи, – пътеводна звезда, озаряваща техния път към Духа! –
– – – – – – –
Източник: "Мъдростта на Иоан", издателство "Хелиопол"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Преводач: Борис Стоянов
