Постинг
20.02.2016 19:14 -
ПОГЛЕД НАЗАЕМ
Автор: pristan
Категория: Лични дневници
Прочетен: 631 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 20.02.2016 19:15
Прочетен: 631 Коментари: 3 Гласове:
6
Последна промяна: 20.02.2016 19:15
Когато гледачката влезе в стаята, болният седеше на стола с лице към прозореца, а от очите му се стичаха сълзи. За първи път го виждаше да плаче, стъписа се...
- Извини ме! - каза спокойно той - Но понякога красотата на факта, че въобще съществувам, така изпълва сърцето ми, че просто не мога да спра сълзите си.
Човек може да спори за много неща в този живот, но пред сълзите от щастие всеки аргумент остава безсилен. Ето защо, макар и покъртена, гледачката не каза нищо и остана неподвижна и безмълвна насред стаята; само очите ѝ леко щъкаха от едно място на друго. Те се спряха на изсеченото, но благо лице на възрастния човек, изоставен от всички в тази неприветлива, рушаща се къща; после обходиха поддържаната, но все пак мизерна стая на болния; след това се впериха в сивия, мрачен пейзаж с тежко надвиснали облаци, който също не искаше да влезе през пукнатото стъкло на лющещия се прозорец; и накрая се установиха върху лекарствата, които просто трябваше да направят края по-поносим...
- Ела насам! - каза кротко болният и направи лек жест с ръка - Ти се грижиш за мен толкова добре! Кажи ми, има ли нещо, което мога да направя за теб?
Гледачката, макар и млада, но също изстрадала жена, наета да гледа този човек за "жълти стотинки" и търсеща почтени начини да изхрани себе си и двете си деца, оставена без помощ от съдбата и хората, се приближи до повикалия я. Понесла безброй теготи с тялото и душата си, тя имаше добро, но вече губещо вярата си сърце. И странно, тя беше гледачката, която трябваше да се грижи и подкрепя, но самата тя се чувстваше обгрижвана и подкрепяна от болния. Когато той я извика при себе си, младата жена с безкомпромисна яснота и силна болка осъзна, че скоро тази подкрепа щеше да изчезне от живота ѝ. Тя просто стоеше там, сред сивотата и чернотата, и се чудеше откъде намираха слънце сълзите на стария човек, за да блестят на бузите му; очите ѝ ѝ пареха, а гърлото ѝ не позволяваше на въздуха да влиза в гърдите ѝ...
- Е?
Гласът му беше кротък и подканващ. Тя падна на коленете му и лицето ѝ остана на тях, докато вехтите панталони не попиха сълзите ѝ. След това вдигна глава нагоре и най-искрено каза:
- Моля Ви, дайте ми за малко очите си!
- Извини ме! - каза спокойно той - Но понякога красотата на факта, че въобще съществувам, така изпълва сърцето ми, че просто не мога да спра сълзите си.
Човек може да спори за много неща в този живот, но пред сълзите от щастие всеки аргумент остава безсилен. Ето защо, макар и покъртена, гледачката не каза нищо и остана неподвижна и безмълвна насред стаята; само очите ѝ леко щъкаха от едно място на друго. Те се спряха на изсеченото, но благо лице на възрастния човек, изоставен от всички в тази неприветлива, рушаща се къща; после обходиха поддържаната, но все пак мизерна стая на болния; след това се впериха в сивия, мрачен пейзаж с тежко надвиснали облаци, който също не искаше да влезе през пукнатото стъкло на лющещия се прозорец; и накрая се установиха върху лекарствата, които просто трябваше да направят края по-поносим...
- Ела насам! - каза кротко болният и направи лек жест с ръка - Ти се грижиш за мен толкова добре! Кажи ми, има ли нещо, което мога да направя за теб?
Гледачката, макар и млада, но също изстрадала жена, наета да гледа този човек за "жълти стотинки" и търсеща почтени начини да изхрани себе си и двете си деца, оставена без помощ от съдбата и хората, се приближи до повикалия я. Понесла безброй теготи с тялото и душата си, тя имаше добро, но вече губещо вярата си сърце. И странно, тя беше гледачката, която трябваше да се грижи и подкрепя, но самата тя се чувстваше обгрижвана и подкрепяна от болния. Когато той я извика при себе си, младата жена с безкомпромисна яснота и силна болка осъзна, че скоро тази подкрепа щеше да изчезне от живота ѝ. Тя просто стоеше там, сред сивотата и чернотата, и се чудеше откъде намираха слънце сълзите на стария човек, за да блестят на бузите му; очите ѝ ѝ пареха, а гърлото ѝ не позволяваше на въздуха да влиза в гърдите ѝ...
- Е?
Гласът му беше кротък и подканващ. Тя падна на коленете му и лицето ѝ остана на тях, докато вехтите панталони не попиха сълзите ѝ. След това вдигна глава нагоре и най-искрено каза:
- Моля Ви, дайте ми за малко очите си!
Търсене
За този блог
Гласове: 2839
