Старецът силно се закашля. Вече беше разбрал, че не му оставаше много, може би още ден или два. Не беше сигурен дори, че щеше да изкара и нощта.

     Седна до момченцето и бащински го прегърна. Детският поглед се спусна към заснежените борови върхове, търкулна се надолу по баирите и се спря в ниското, където срещна уютните светлинки на малкото градче.

     - Дядо?

     - Кажи, синко.

     - На колко врати почукахме днес?

     - На много, момчето ми.

     - А защо събрахме толкова малко храна?

     - Бедни са хората, синко, затова.

     Нова кашлица разтърси старческите гърди и те разклатиха недоумяващото дете.

     - Защо да са бедни хората? Нали масите им бяха толкова отрупани?

     Просякът тъжно се усмихна.

     - Богати бяха масите - отговори той, – но хората около тях – те са бедни.

     - А защо всички бяха приготвили толкова много ядене и пиене?

     - Днес ще посрещаме голям празник, ето защо.

     - И трябва да има много ядене и пиене ли?

     - Да, момчето ми, на бедните хора им трябва много ядене и пиене, за да празнуват.

     - Ние с теб бедни ли сме, дядо?

     - Не, в никакъв случай! Нали знаеш, че хапваме само по колкото ни е нужно. Ти и аз сме истински богаташи.

     Очите на детето радостно светнаха и се заиграха сред неизброимите звезди. След това отново паднаха при светлините на градчето.

     - В къщите на онези хора, дядо, беше толкова топло!

     - И при нас е топло, момчето ми. Ела тук!

     И като загърна малкото сираче с дебелия си кожух, старецът му даде едно кравайче.

     - Близо ли са сърцата ни едно до друго, винаги ще ни е топло.

     Докато кашлицата отново разбиваше дробовете на просяка, силна мъка раздираше душата му: това малко, невинно детенце до него...

     - Дядо?

     - Да, миленцето ми.

     - Виж само колко светло е в къщите долу!

     - И при нас е светло, синко. Погледни колко звезди блестят само за нас над главите ни! Целият Космос се е събрал над нашата къщурка.

     - Ама наистина ли само за нас двамата? – попита удивено момченцето и очите му с възхищение се отправиха пак нагоре.

     - Винаги ти казвам само истината! – отвърна старецът. – Защо хората палят лампи в къщите си? Защото звездите не светят за тях така, както светят за нас.

     Просякът облегна гръб на дървената къщурка и отпусна глава назад. Усещаше как силите го напускаха. Чувстваше се много уморен.

     - Дядо... – обади се пак сирачето, – а видя ли онези красиви дървета в къщите на хората?

     - Видях ги. Това са елхи. Но хората имат само по една елха в къщите, а ние тук си имаме цяла гора. И нашите са много по-красиви. Виж, целите са обвити в памук, а звездите отгоре са спуснали сребристи гирлянди по клоните им. А знаеш ли кое им е най-хубавото на нашите елхи? Те са живи. Живи са и са украсени...

     - Само за нас двамата, нали? – весело подскочи момченцето.

     - Точно така – усмихна се старецът. – Остава ни само да им се радваме. А играчките по тях, те също са живи. Катерички, кълвачи и други животинки... Това са най-прекрасните играчки за една жива елха.

     - Дядо, под елхите в къщите имаше някакви пъстри кутии... Те какви бяха?

     - В тях са сложени нещата, които хората си подаряват на този празник. И знаеш ли защо тези кутии са толкова пъстри и красиви? Защото в тях всъщност няма нищо ценно, та... поне кутиите...

     Старецът изведнъж живна и, като се обърна към сирачето, закачливо повдигна вежди.

     - Но, знаеш ли, тази вечер и аз имам за теб един подарък.

     - Иха-а-а-а! – скочи детето. – Къде е ? Искам да го видя!

     - Охо-хо-о-о! – позасмя се просякът и поредната кашлица, но вече немощна, задави гърлото му. – Не бързай толкова! За такъв подарък човек трябва да се поизпоти малко. Той не е в някаква лъскава кутия, но е най-ценният подарък.

     Очите на детето се отвориха толкова широко, че бяха готови да поберат света в себе си.

     Като повдигна ръка с усилие, старецът продължи:

- Скрил съм го там, най-горе.

     Пръстът му сочеше към един хълм, извисяващ се далеч и високо над гората.

      - Истинските подаръци стоят на върха на елхата, а не в подножието й и те са само за най-достойните.

     Гърдите на момченцето започнаха да се изпълват с някаква детска гордост. То развълнувано предложи:

     - Тогава да отидем утре сутринта да го вземем!

     - Не! – отсече старият просяк и изведнъж стана много сериозен. – Подаръкът трябва да бъде взет до изгрев слънце и ти трябва да отидеш сам! Най-късно до утре вечер ще си пак тук.

     - Но, дядо, защо не дойдеш с мен?

     - Не мога, синко, много уморен съм вече. Аз ще остана тук, ще си почивам и ще те чакам.

     - Но... сега е толкова тъмно и студено! – почти проплака малкото сираче.

     - Няма значение! – отвърна сурово просякът. – Трябва да тръгнеш! Още сега!

     Някъде в далечината се разнесе вълчи вой. Детето потръпна и се сгуши в кожуха на дядо си.

     - Дядо, не ме ли обичаш вече?

     Този въпрос така стисна сърцето на стареца, че сълзи напълниха очите му.

     - Какво говориш, момчето ми!? – каза той като погледна правнучето си в очите и разтърси слабите му раменца – Знаеш ли, че ако децата долу в къщите научеха какво има горе на хълма, още сега щяха да оставят топлите си домове, отрупаните маси и въобще нямаше да погледнат шарените кутии? Знаеш ли, че веднага щяха да се втурнат презглава нагоре и щяха да се бият, защото всеки щеше да иска да стигне пръв на хълма? Но няма откъде да научат, защото няма кой да им каже. Аз скрих подаръка горе и само ние двамата знаем за него.

     - Какво си скрил на хълма, дядо? – попита през сълзи детето, а малките му пръстчета обречено решеха топлия кожух.

     Просякът хвана момчето и го изправи на крака пред себе си. Горещият му поглед твърдо навлизаше в очите на правнучето му. Измъчените ръце здраво стискаха крехките рамене.

     - Там ще намериш силно сърце! – властно каза старецът, а лицето му излъчваше убеденост. – Твоето силно сърце! И да не си посмял да се провалиш! Не стигнеш ли горе до изгрев слънце и не го ли сложиш в гърдите си, то ще измръзне. И внимавай, синко, не се опитвай да ме баламосваш, защото ще те изпитам! Като се върнеш, каквото намериш върху дъските на леглото, ще трябва да го заровиш дълбоко в земята. Аз ще те наблюдавам! Ще бъде тежка работа, да знаеш, но това е изпитът за силното сърце. Свършиш ли добре работата, значи си го намерил, не мож` ли я свърши - оставил си го да умре. Но не смей да правиш второто, хей, момче! Както ти казах, това е най-ценният подарък на света. Като се качиш на хълма, дори няма да има нужда да го търсиш. Силното сърце ще е там и ще те чака. Ти само ще трябва да го стоплиш.

     Пътят ти до него, обаче, ще е дълъг и студен, затова ще облечеш кожуха ми. На мен в къщичката ни той няма да ми трябва. Знаеш какво има из джобовете му: кравайчета, сушени плодове, няколко бонбона и кибрит. А тук, във вътрешния джоб, има остър нож и... доста пари...

     Сирачето беше стиснало очи и тихо плачеше, свряло лице в яката на дядовия си кожух.

     - Страх ме е, дядо! – изхлипа то и силно се вкопчи в старческия гръб.

     - Така ли – каза смирено човекът пред прага на смъртта и утешително потупа внучето си. – Тогава ще ти дам нещо за из път, което ще намали страха ти. Това е една песничка, която аз пък научих от моя прадядо. Хайде, сега ще я изпеем няколко пъти, за да я научиш:

      Вятърът брули очите ми,

      студът пронизва гърдите ми,

      пътят е дълъг и тежък,

      уморени са мойте нозе.

     Нощ виси над главата ми,

     прави неясна съдбата ми,

     но аз напредвам със песен

     към моето силно сърце!

     Звездите любящо трепкаха в нощта над един старец и едно дете, които се бяха слели в гореща, последна прегръдка.

     Земята беше притихнала.

     Въздухът беше студен.

     Беше Коледа.

     Беше време за подарък;

     време

     за силно сърце.