Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.12.2015 17:09 - СИЛНО СЪРЦЕ
Автор: pristan Категория: Лични дневници   
Прочетен: 449 Коментари: 2 Гласове:
5

Последна промяна: 19.12.2015 17:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
     Старият просяк бавно и с мъка се показа пред малката дървена къщичка. Там, на скованата пейка, се беше свило малкото сираче, което той обичаше повече от всичко на света. То беше зареяло поглед в ясната студена нощ и очичките му като пчелички скачаха от звезда на звезда.

     Старецът силно се закашля. Вече беше разбрал, че не му оставаше много, може би още ден или два. Не беше сигурен дори, че щеше да изкара и нощта.

     Седна до момченцето и бащински го прегърна. Детският поглед се спусна към заснежените борови върхове, търкулна се надолу по баирите и се спря в ниското, където срещна уютните светлинки на малкото градче.

     - Дядо?

     - Кажи, синко.

     - На колко врати почукахме днес?

     - На много, момчето ми.

     - А защо събрахме толкова малко храна?

     - Бедни са хората, синко, затова.

     Нова кашлица разтърси старческите гърди и те разклатиха недоумяващото дете.

     - Защо да са бедни хората? Нали масите им бяха толкова отрупани?

     Просякът тъжно се усмихна.

     - Богати бяха масите - отговори той, – но хората около тях – те са бедни.

     - А защо всички бяха приготвили толкова много ядене и пиене?

     - Днес ще посрещаме голям празник, ето защо.

     - И трябва да има много ядене и пиене ли?

     - Да, момчето ми, на бедните хора им трябва много ядене и пиене, за да празнуват.

     - Ние с теб бедни ли сме, дядо?

     - Не, в никакъв случай! Нали знаеш, че хапваме само по колкото ни е нужно. Ти и аз сме истински богаташи.

     Очите на детето радостно светнаха и се заиграха сред неизброимите звезди. След това отново паднаха при светлините на градчето.

     - В къщите на онези хора, дядо, беше толкова топло!

     - И при нас е топло, момчето ми. Ела тук!

     И като загърна малкото сираче с дебелия си кожух, старецът му даде едно кравайче.

     - Близо ли са сърцата ни едно до друго, винаги ще ни е топло.

     Докато кашлицата отново разбиваше дробовете на просяка, силна мъка раздираше душата му: това малко, невинно детенце до него...

     - Дядо?

     - Да, миленцето ми.

     - Виж само колко светло е в къщите долу!

     - И при нас е светло, синко. Погледни колко звезди блестят само за нас над главите ни! Целият Космос се е събрал над нашата къщурка.

     - Ама наистина ли само за нас двамата? – попита удивено момченцето и очите му с възхищение се отправиха пак нагоре.

     - Винаги ти казвам само истината! – отвърна старецът. – Защо хората палят лампи в къщите си? Защото звездите не светят за тях така, както светят за нас.

     Просякът облегна гръб на дървената къщурка и отпусна глава назад. Усещаше как силите го напускаха. Чувстваше се много уморен.

     - Дядо... – обади се пак сирачето, – а видя ли онези красиви дървета в къщите на хората?

     - Видях ги. Това са елхи. Но хората имат само по една елха в къщите, а ние тук си имаме цяла гора. И нашите са много по-красиви. Виж, целите са обвити в памук, а звездите отгоре са спуснали сребристи гирлянди по клоните им. А знаеш ли кое им е най-хубавото на нашите елхи? Те са живи. Живи са и са украсени...

     - Само за нас двамата, нали? – весело подскочи момченцето.

     - Точно така – усмихна се старецът. – Остава ни само да им се радваме. А играчките по тях, те също са живи. Катерички, кълвачи и други животинки... Това са най-прекрасните играчки за една жива елха.

     - Дядо, под елхите в къщите имаше някакви пъстри кутии... Те какви бяха?

     - В тях са сложени нещата, които хората си подаряват на този празник. И знаеш ли защо тези кутии са толкова пъстри и красиви? Защото в тях всъщност няма нищо ценно, та... поне кутиите...

     Старецът изведнъж живна и, като се обърна към сирачето, закачливо повдигна вежди.

     - Но, знаеш ли, тази вечер и аз имам за теб един подарък.

     - Иха-а-а-а! – скочи детето. – Къде е ? Искам да го видя!

     - Охо-хо-о-о! – позасмя се просякът и поредната кашлица, но вече немощна, задави гърлото му. – Не бързай толкова! За такъв подарък човек трябва да се поизпоти малко. Той не е в някаква лъскава кутия, но е най-ценният подарък.

     Очите на детето се отвориха толкова широко, че бяха готови да поберат света в себе си.

     Като повдигна ръка с усилие, старецът продължи:

- Скрил съм го там, най-горе.

     Пръстът му сочеше към един хълм, извисяващ се далеч и високо над гората.

      - Истинските подаръци стоят на върха на елхата, а не в подножието й и те са само за най-достойните.

     Гърдите на момченцето започнаха да се изпълват с някаква детска гордост. То развълнувано предложи:

     - Тогава да отидем утре сутринта да го вземем!

     - Не! – отсече старият просяк и изведнъж стана много сериозен. – Подаръкът трябва да бъде взет до изгрев слънце и ти трябва да отидеш сам! Най-късно до утре вечер ще си пак тук.

     - Но, дядо, защо не дойдеш с мен?

     - Не мога, синко, много уморен съм вече. Аз ще остана тук, ще си почивам и ще те чакам.

     - Но... сега е толкова тъмно и студено! – почти проплака малкото сираче.

     - Няма значение! – отвърна сурово просякът. – Трябва да тръгнеш! Още сега!

     Някъде в далечината се разнесе вълчи вой. Детето потръпна и се сгуши в кожуха на дядо си.

     - Дядо, не ме ли обичаш вече?

     Този въпрос така стисна сърцето на стареца, че сълзи напълниха очите му.

     - Какво говориш, момчето ми!? – каза той като погледна правнучето си в очите и разтърси слабите му раменца – Знаеш ли, че ако децата долу в къщите научеха какво има горе на хълма, още сега щяха да оставят топлите си домове, отрупаните маси и въобще нямаше да погледнат шарените кутии? Знаеш ли, че веднага щяха да се втурнат презглава нагоре и щяха да се бият, защото всеки щеше да иска да стигне пръв на хълма? Но няма откъде да научат, защото няма кой да им каже. Аз скрих подаръка горе и само ние двамата знаем за него.

     - Какво си скрил на хълма, дядо? – попита през сълзи детето, а малките му пръстчета обречено решеха топлия кожух.

     Просякът хвана момчето и го изправи на крака пред себе си. Горещият му поглед твърдо навлизаше в очите на правнучето му. Измъчените ръце здраво стискаха крехките рамене.

     - Там ще намериш силно сърце! – властно каза старецът, а лицето му излъчваше убеденост. – Твоето силно сърце! И да не си посмял да се провалиш! Не стигнеш ли горе до изгрев слънце и не го ли сложиш в гърдите си, то ще измръзне. И внимавай, синко, не се опитвай да ме баламосваш, защото ще те изпитам! Като се върнеш, каквото намериш върху дъските на леглото, ще трябва да го заровиш дълбоко в земята. Аз ще те наблюдавам! Ще бъде тежка работа, да знаеш, но това е изпитът за силното сърце. Свършиш ли добре работата, значи си го намерил, не мож` ли я свърши - оставил си го да умре. Но не смей да правиш второто, хей, момче! Както ти казах, това е най-ценният подарък на света. Като се качиш на хълма, дори няма да има нужда да го търсиш. Силното сърце ще е там и ще те чака. Ти само ще трябва да го стоплиш.

     Пътят ти до него, обаче, ще е дълъг и студен, затова ще облечеш кожуха ми. На мен в къщичката ни той няма да ми трябва. Знаеш какво има из джобовете му: кравайчета, сушени плодове, няколко бонбона и кибрит. А тук, във вътрешния джоб, има остър нож и... доста пари...

     Сирачето беше стиснало очи и тихо плачеше, свряло лице в яката на дядовия си кожух.

     - Страх ме е, дядо! – изхлипа то и силно се вкопчи в старческия гръб.

     - Така ли – каза смирено човекът пред прага на смъртта и утешително потупа внучето си. – Тогава ще ти дам нещо за из път, което ще намали страха ти. Това е една песничка, която аз пък научих от моя прадядо. Хайде, сега ще я изпеем няколко пъти, за да я научиш:

 

      Вятърът брули очите ми,

      студът пронизва гърдите ми,

      пътят е дълъг и тежък,

      уморени са мойте нозе.

 

     Нощ виси над главата ми,

     прави неясна съдбата ми,

     но аз напредвам със песен

     към моето силно сърце!

 

     Звездите любящо трепкаха в нощта над един старец и едно дете, които се бяха слели в гореща, последна прегръдка.

 

     Земята беше притихнала.

     Въздухът беше студен.

 

     Беше Коледа.

     Беше време за подарък;

     време

     за силно сърце.






Гласувай:
5
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. batogo - !!!:))) Поздравления!
20.12.2015 11:57
Това е един от най-силните, мъдри и смислени разкази, които съм чел, приятел! Благодаря ти, да си жив и здрав!
цитирай
2. pristan - Благодаря за хубавите думи, batogo!
20.12.2015 12:24
Бъди жив, здрав и благословен!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pristan
Категория: Лични дневници
Прочетен: 44987
Постинги: 134
Коментари: 248
Гласове: 1211
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031