Продавачът на пуканки отново излезе

     да пука пуканки, да ги продава.

     Бавно и тъжно денят си залезе,

     но навън тази нощ продавачът остана.

 

     Продавачът на пуканки, никой-човек,

     защо ли въобще да си ходи във къщи?

     Стар телевизор, самотен дюшек...

     Под звезди и Луна избра тяло да скърши.

 

     Продавачът в нощта, той търсеше нещо,

     отчаян и трескав – не бе вече млад.

     Но умореният поглед така и не срещна

     желаното в летния звезден прохлад.

 

     Това е приказка за продавачът на пуканки, който виждаше в щастливите очи на хората отражението на нещастното си лице.

     Това е приказка за продавачът на пуканки, който виждаше в машината си за пуканки лоша орисия.

     Това е приказка за човекът, останал под далечните студени звезди, за да търси сред тях смисъла на това, че беше продавач на топли, весели и ароматни пуканки.

     Това е приказка за продавачът на пуканки, който не виждаше пуканките.

 

     Продавачът на пуканки грохна сломен,

     огорчен, уморен. Затвори очи.

     Но умът му, останал неукротен,

     бягаше, търсеше там, сред звездите.

 

     Ненадейно, в нощта появи се момченце.

     То тичаше с радост и пръскаше смях.

     Изумен, продавачът попита:

 

     - Детенце, какво правиш тук, сред нощния мрак?!

     - Идвам да си купя пуканки.

     - Но не виждаш ли, че аз сега не продавам пуканки? Вече е толкова късно! – каза още по-изумен продавачът.

     - Ами какво правиш тук тогава?

     - О-о-ох! – въздъхна продавачът и зарея поглед в нощното небе. – Вече и аз не знам, дете... Седя си тук... и търся смисъла...

     - Не! – настоя момченцето. – Ти си продавач на пуканки, продаваш пуканки и аз идвам да си купя пуканки от теб. Ето парички за голяма кофичка.

     И една малка ръчица се протегна току под носа на вече крайно учудения продавач. Той тъкмо отвори уста, за да обясни отново, че вече не продаваше пуканки, когато до слуха му достигна до болка познатото му „пук... пук... пук-пук...”. Продавачът обърна глава към машината за пуканки и, меко казано, с изненада видя, че тя работеше.

     - Докато търсиш онова нещо – дочу той пак гласа на момченцето, - май си забравил, че продаваш пуканки... И защо го търсиш онова нещо? И защо в небето?

     - А какво да правя? – попита със свит стомах продавачът на пуканки. – И... къде да го търся?

     Но отговор не последва. Момченцето беше вперило поглед в скоро започналата луда акробатика на пуканките. Те веселяшки огласяха заспалия квартал с пукота си и нетърпеливо се сипеха навън от казанчето.

     Този царевичен панаир бе завладял детската душица. Момченцето стоеше пред машината усмихнато и тихо. Очите му, големи и широко отворени, искряха така, сякаш отразяваха най-безценното съкровище на света и излъчваха радост и щастие. Със сияещо лице то попита продавача с глас, който сякаш му завиждаше:

     - И ти си с пуканките по цял ден?!

     - Да – отвърна той и поднесе към детето голяма кофичка с пуканки, за която така и не разбра как се бе появила в ръката му. – По цял ден, дете, по цял ден! Ден след ден, ден след ден... Кажи ми, виждаш ли някакъв смисъл в това?

     - Ти си продавач на пуканки – отговори момченцето.

     - Да, но какъв е смисълът? – попита отново продавачът.

     - Продаваш пуканки.

     - Да, но... смисълът, дете, смисълът къде е ?

     - Аз си купувам пуканки от теб.

     - Знам, но... не разбираш ли, дете...? – продължаваше да настоява продавачът с разтреперан глас. – Какъв е смисълът на всичко това?

     Като отговор той срещна големите детски очи, които още отразяваха подскачащите топли пуканки и в които ароматът на кокосовото масло и ароматът на щастието празнично се сливаха.

     Момченцето отново подаде парите на човека пред себе си. Той здраво стисна протегнатата детска ръка, сякаш тя бе единственото му спасение. Грубата му тъмна кожа силно контрастираше с бялата нежна ръчица.

     - Толкова много години... изгубени години... – проплака продавачът.

     Пуканките се пилееха от кофичката в треперещата му ръка.

     - Толкова пропиляно време...!

     Сълзи, които караха гърлото да боли, а очите – да парят, сълзи, които носеха само още мъка, подкосиха краката на продавача и коленете му удариха земята. Той се тресеше, стискаше ръцете на детето, а закоравелият му, подобно на костелив орех, поглед продължаваше да търси смисъла пред две големи езера, които го заливаха с подскачащо,

пукащо,

вечно и невинно,

щастливо и любящо,

велико

безсмислие.

    

     Това е приказка за продавачът на пуканки, който навярно никога нямаше да заплаче със сълзите на утехата.

     Сега ще кажете, че съм жесток, но аз просто разказвам приказката такава, каквато е.

     А това е приказка за човекът, който търсеше смисъл.

     Това е приказка за продавачът на пуканки, който не забелязваше децата, които си купуваха пуканки от него. Е, може би някога бе сънувал едно от тях, отишло при него с голяма радост и желание, но какво от това, след като той отново не бе видял пуканките в чистите очи?

Какво от това,

след като отново

не бе видял

детето?

 

     Продавачът на пуканки отвори очи,

     цял покрит с тръпки. Утро бе хладно.

     Погледна към бледите неми звезди,

     които безпомощно чезнеха бавно.

 

     Продавачът с мъка извърна очи към машината за пуканки.

     Студените сутрешни гарги тъжно грачеха в короните на старите кестени, а царевичните зрънца кротко и с надежда чакаха в чувала.

Искам само да кажа, че не участваш в никаква интрига.
Наличието на скрийншот на този постинг при мен касае един аксионометричен метод за проверка и доказване на нещо.
Повтарям: няма нищо против теб, под каквато и да е форма!

Поздрави
Георги Стоименов

А стихът ти е готин. Благодаря за емоцията!

Човек обикновено търси нещата извън себе си, а те са в него самия. Всяко нещо има смисъла, който му дадем.