Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.12.2015 10:26 - ЗАД УХОТО НА ЛОШИЯ
Автор: pristan Категория: Лични дневници   
Прочетен: 411 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Вратата на забутаната долнопробна кръчма се отвори и в рамката й се появи смръщен мъж, който се отправи към масата в далечния ъгъл. Той беше от редовните тук, така че като минаваше край бара, само викна:

     - Вино!

     Един грамаден сервитьор занесе на вече настанилия се клиент кана с евтина червена течност. Мъжът бързо напълни оставената му чаша и на едри глътки я изпразни в гърлото си.

     - О-о-а-х! – изпъшка доволно и пак си наля.

     Извади пакет цигари без филтър и, докато изпуши два тютюна, виното в каната свърши. Мъжът удари чашата о масата и извика:

     - Вино!

     В същия този момент очите му смаяно се забиха в отсрещния стол на масата.

     - Какво правиш тук?! – попита той момиченцето, което незнайно кога, беше седнало там.

     - Виждаш ли ме? – попита на свой ред то с развълнуван гласец.

     - Що за глупав въпрос? – подразни се мъжът. – Нали говоря с теб?

     - Искам да ти подаря нещо – каза тогава момиченцето и поднесе току под червения нос на събеседника си малка китка красиви, ароматни цветя.

     - Виж какво, момиченце, ти трябва нещо да си се объркало! – изумен, смотолеви мъжът. – По-добре си тръгвай! Тук хората не са много дружелюбни. Опасно е за малки деца… Сервитьорът идва. Той пък е способен да те изхвърли направо през прозореца.

     - Не се притеснявай за мен! – каза натъжено момиченцето. – Тук никой не може да ме види.

     - Как така? – изтърси високо мъжът и очите му притеснено се опулиха.

     - Какво „как така”? – попита дошлият сервитьор. – Нали искаше вино?

     - Да-а, ъ-ъ...да, да... – запелтечи мъжът.

     - Какво си се облещил? – не го оставяше сервитьорът. – Да не са ти се явили духове след първата кана? А-а-а, остаряваш, Киро, излагаш се!

     Я кажи, Киро, ще си платиш ли днес или пак ще си имаме разправии? Ако тая мизерна кръчма беше моя, кракът ти нямаше да стъпи в нея, щото ти и за тук не ставаш! Ама и шефът вече едва те трае. И те предупреждавам, Киро: ако пак започнеш да чупиш и да се биеш без причина, ще изхвърчиш направо през затворения прозорец!

     - Какво ти казах? – обърна се мъжът към момиченцето и посочи сервитьора.

     - Не ме интересува какво си казал, слушай аз какво ти говоря! – отвърна на думите му грамадният.

     - Причина винаги има – каза мъжът, този път на него.

     Сервитьорът подпря юмруци на кръста и порицателно поклати глава.

     - Загубен човек си ти, Киро! Затуй и жена ти те остави, затуй и старецът ти не иска да те вижда, че и децата ти даже се червят от срам, като ги питат кой е баща им...

     След тези думи месестите му пръсти стиснаха празната кана и той се отдалечи, мърморейки нещо.

     Мъжът изпуфка тежко и напълни чашата си.

     - Сега вече разбра ли, момиченце, сбъркало си мястото, сбъркало си и човека. Тази китка, тази... красива китка... толкова хубаво мирише!... Тя не е за мен!

     - Значи я харесваш? – развълнувано попита момиченцето и в очите му грейна надежда.

     - Кой не би я харесал? – отвърна мъжът и завря носа си в чашата, а след като я пресуши, пред очите му цъфна втора, още по-красива и ароматна цветна китка.

     - За теб е! – каза момиченцето и закичи с нея подпийналия човек зад ухото.

     Ароматът й нежно изпълни гърдите на мъжа и сърцето му заби неспокойно.

     - Момиченце, нали чу какво каза сервитьорът? Не се заблуждавай, че той си измисляше!

     Баща ми е много болен, а аз, вместо да му помагам и да се грижа за него, крадях от парите му, за да се напивам. Последният път като ходих при него, той ме прокуди както мръсно куче се гони и крещеше подире ми: „Добре, че не е жива майка ти, да те види...”. Е-е-ейх!...

     Мъжът поля печалните си думи с нова чаша евтино вино. След това продължи:

     - Ами жена ми... Само я хоках и биех. И децата си биех. Все криви ми бяха и все не можеше да ми се угоди.

     Както виждаш, дете, хич не съм цвете за мирисане, а ти с ароматни цветя ме кичиш...

     - Но ти все пак не махна китката от ухото си – каза момиченцето.

     - Че как да я махна? Миризмата й започва да ме упива по-силно дори от това вино, от това... блудкаво вино...

     Мъжът удари с юмрук по масата и извика:

     - Вино!!

     Сервитьорът дойде със съжалителна усмивка, която нервно играеше на лицето му.

     - Дано това вече удави жаждата ти! – каза ядно той и удари каната о масата.

     Мъжът дръпна от току-що запалената цигара и леко махна с нея към стола насреща му.

     - Този тук наистина не те вижда – заваля той.

     Сервитьорът размаха предупредително дебелия си като кебапче пръст.

     - Киро, ти май вече не си сам. Внимавай, не ти е за първи път!

     Мъжът напълно пренебрегна тези думи, отпи вино направо от каната и, когато отново фокусира погледа си в момиченцето, пред него изгря трета, така сияйна и толкова уханна китка, че с думи просто едва ли можеше да се опише.

     - За теб е! – каза момиченцето и я пъхна в разтрепераните ръце на мъжа.

      Той невярващо погледна ефирната нежност в шепите си, а сълзите му неволно капеха върху нея.

     - Момиченце, ти просто не знаеш колко лош съм аз! Питай когото искаш, всеки ще ти каже... Моля те, не ме мъчи повече! Виж тези цветя! Как въобще мога да ги държа?!

     Момиченцето тъжно се беше свило на стола и сълзи пълнеха очите му.

     - Само ти виждаш моите китки, само ти ги харесваш. Бях при много хора в този град. И при жена ти ходих, и стария ти баща навестих… Но никой не видя китките ми, никой не видя дори и мен. Срещнах все пак няколко човека, които ме забелязаха, но щом протегнах към тях моите цветя, те извърнаха глави, сякаш им предлагах тръни и коприва.

     Но ето, сега стоя пред теб и виждам образа си в очите ти...

     Мъжът хвана каната за дръжката и, докато с показалеца на другата си ръка се опитваше да уцели гърдите си, разчувствано каза:

     - Странно дете си ти!... Аз съм Киро. А ти коя си?

     - Аз съм Доброта.

     За един дълъг момент Киро остана като вцепенен. След това бавно огледа всички хора в кръчмата и, като облегна гърба си на стола, избухна в силен, тежък смях. Вдигна полупълната кана и така я изгърмя о масата, че само дръжката й остана в ръката му.

     - Дете, - викна той и се изправи на нестабилните си крака – искаш ли да те понося на раменете си?

     - Наистина ли? – подскочи радостно момиченцето и плясна с ръчички, но след това сериозно предупреди: – Не ме гледай, обаче, че съм толкова мъничка, понякога съм много тежка!

     - А, бе,... аз Киро ли съм или... – извика отново мъжът и разтвори широко ръце. – Мога да нося, мога-а-а!... Вино-о-о! Вино!

     Докато разбере какво става, Киро вече беше в ръцете на побеснелия сервитьор, който го засилваше към затворените прозорци…

    

     След няколко минути мъжът се понадигна и седна в студената кал. Подържа главата си с ръце, после с мъка се изправи и се заклатушка нанякъде. Близката улична лампа хвърли поглед върху раменете му, където освети натъртено и изподраскано дете, здраво вкопчило се в небръснатия мършав врат.

     - То... и без това няма да те нося още дълго по пътя, по който съм тръгнал... – каза уморено поотрезнелият мъж.

     - Това звучи тъжно – обади се момиченцето. – Защо тогава не тръгнеш по някой друг път?

     Мъжът спря за миг, пое дълбоко дъх и една сълза бързо прекоси бузата му.

     - Защото това е моят път, момиченце.

     След това намести една китка зад ухото си и, като друсна детето на раменете си, потъна в мъгливата нощ по най-красивия начин, на който беше способен

един

лош

човек.




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pristan
Категория: Лични дневници
Прочетен: 415705
Постинги: 376
Коментари: 419
Гласове: 2831
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031